Настроението не можеше да се нарече лошо. То бе просто скапано.
Даня седна в тролейбуса и дълго пътува, без сам да знае, на къде, разсеяно гледайки през прозореца.... После изведнъж сякаш се пробуди, виждайки гаровия площад, и се втурна към изхода: ето го, простора!... Беше му тясно, - разбра го веднага, щом видя площада. Да, сега му е нужен простор.
Той излезе от тролейбуса и автоматично потегли към гарата. Да, там ще е уютно. Трябва да седне някъде, за да си събере мислите... Ето я и гарата. Отново гара... Май, гарите са станали негов роден дом. Ирония на съдбата...
Колко време вече е тук в този град? Четири месеца... Да, някъде около четири месеца. Много събития се случиха през това време.... А сега – ето че е отново на гарата. Днес няма къде да пренощува, защото хазяйката на апартамента го помоли да си тръгне, изплашена от слуха, който чула за него, макар че тя нямаше с какво да го упрекне: той бе тих наемател, акуратен във всичко, и съвсем не създаваше безпокойство.... Преди седмица той си загуби работата. Намери си врагове там, където не очакваше. Намери Людмила... Как ли е там? Би било интересно да разбере, какво мисли сега за него.Та те се познават толкова малко, а сега така са го очернили, че е по-лесно да я забрави, отколкото да се оправдае пред нея... А може би, сега да вземе билет, да запраши на някъде? Какво го задържа в този град? Съвсем нищо. Приятелите,определено, някак си ще се оправят и без него... Нито една жива душа, няма за кого да се захванеш... Само мръсотия.
Той седеше, чувствайки се оплют, и гледаше напред с блуждаещ поглед. Ето дойде млада циганка с две деца, и седна отсреща почти, намествайки своите бали на седалките. На едната от тях се приюти момченце на около четири години, приспособявайки си я като възглавница, и скоро заспа. Циганката, държейки на колене бебе на около девет месеца, също скоро заспа, уморено замятайки глава назад... Даня я гледаше разсеяно, изпитвайки съчувствие... Тъпо гледаше момченцето, което ловко се бе наместило на седалките, - и мислеше за това, защо той е толкова голям, че не може да си позволи разкоша също ей така ловко да се намести под дръжките... Днес няма къде да пренощува. Ако и той бе толкова слабичък, като това момченце, то също би си намерил място под дръжките, а така, навярно, ще трябва да спи седнал, като тази уморена мургава жена… Не е удобно да се спи седнал:краката не си почиват. Да можеше да ги протегне, ала няма накъде… Горката жена, колко и е тежко…Интересно, къде ли е мъжът и. Казват, че циганите имат див нрав: не мъжът е глава на семейството, а жената, а той вкъщи е само за разплод.... А може, и да лъжат хората, кой ги знае. Може би, от циганин до циганин да има разлика. Нали не всички руснаци са алкохолици. Може и при тях да е така, и не всички цигани са търтеи, а има и нормални, които си ценят и пазят жените.... Красива жена. И още съвсем младичка, почти дете. Къде е тръгнала да се омъжва, глупавичката.... Впрочем, казват, че тях и не ги питат, омъжват ги насила. Каква тежка циганска съдба! - помилуй Боже...
Умори се, горката.... Главата вече съвсем се свлече на една страна... Така е неудобно да се спи, след такъв сън боли врата. Скоро съвсем ще падне на една страна... И как успява на сън да не изпусне детето?...
Даня не издържа и реши да седне до нея, за да може тя направо да подпре глава на рамото му, иначе всеки момент ще падне....
Внимателно, за да не събуди спящата, седна до нея.... Но креслата все пак се поклатиха и тя почувства, че някой седна до нея. Отвори сънните уморени очи и погледна.
- Спи, спи! - прошепна Даня успокояващо, като на дете. – Лягай на рамото.
Но жената не заспа, а обратно, събуди се и сънят отлетя от очите и, като птиче, изплашено от шумолене. Тя с интерес, чисто по-женски, го погледна внимателно и и се прииска да го заговори. По кокетливия и поглед той разбра, че не е омъжена и малко се смути. Но нямаше къде да се дене, а и той не бе готов да отиде където и да било, така му е хубаво тук, на тази гара… Гарата е най-хубавото място за уединение. Понякога хората тук се запознават, без да питат как се казват, говорят си и си тръгват- завинаги…
Те се разбъбриха. По-точно, Даня бе просто благодарен слушател: не му се говореше. Той изслуша скромната история, как е попаднала тук, в този град, където някой и откраднал документите и парите, така че била принудена да се обърне за помощ към милицията, и и помогнали, купувайки билет за вкъщи... Оказва се, че нашата милиция понякога е способна на хуманни постъпки. А можеха чисто и просто да я пратят в приемник-разпределител, където би живяла няколко месеца – докато някой от роднините не би я изкарал от този нелеп затвор....
- Как се казваш? – попита тя най- накрая, и се виждаше, че отдавна вече и се щеше да зададе този въпрос.
- Даня. А ти? - благожелателно отвърна той.Беше му приятно да говори с нея: тя не приличаше на другите циганки, които бе виждал до днес.Тя бе много мила и обикновена.
В този момент обявиха пристигането на поредния влак. Тя подскочи, развълнувано поглеждайки го в очите.
- Хайде, тръгвай с мен, Даня! - просто каза тя. Той и харесваше, това необикновено момченце, и тя вече знаеше, че той е съвсем сам в този град. - Ще живееш при мен, ще ти е добре!
Той я погледна въпросително, изумен: как така?!? Та нали тя съвсем не го познава, а го вика със себе си, вярва му! Той си спомни хазяйката си, при която бе на квартира почти четири месеца, не беше виновен за нищо, и, въпреки това, все пак не бе удостоен с толкова доверие, че да може да игнорира слуха. Само слух, дори не факт, а просто слух!... А тази - ей така, без да се огледа, го вика със себе си.... При това, на сериозно, без да се шегува!...
Той се замисли: ами какво толкова? Защо да не? Действително,тук не му е останало нищо, което да го задържа... Освен Людмила.... Та те после не са говорили повече, и той даже не знае, какво и е мнението... Ами ако тя е над нещата? Ами ако е готова да повярва, че не е виновен за това, за което го обвиняват? Макар че, разбира се, думата му е такова слабо възражение срещу гласа на доказателствата... И все пак, той трябва да поговори с нея, той няма право да решава вместо нея съдбата им... Няма право....
Той я гледаше в очите и тъжно се усмихваше:
-Не мога... Тук имам недовършена работа. Трябва да я свърша...
В погледа и пробяга тъга, и все пак надеждата още не я напускаше, биеше се до последно в отзивчивото и сърце.
- Жалко... А може би, все пак ще дойдеш? после?... Ще те чакам....
- Не знам. Ако нещо, то ще те намеря... Благодаря ти.
Тя отново погледна часовника. Скоро пристига влакът. Време е да се отива на коловоза.
- Ще ти помогна, не се притеснявай. Дай да нося детето.
- Не, аз сама, - се стресна тя, притискайки детето по-силно. - А ти вземи чантите.
Те вървяха бързо по коловоза: тя търсеше с поглед вагона си, хвърляйки по един поглед на Даня, сбогувайки се с него с мъка. А той – чувстваше се сякаш виновен пред нея, и искаше да направи нещо хубаво, което никой не е правил за нея.Той просто искаше да го запомни, и разбираше това...
Ето го, най-накрая, и вагона. Тя намери мястото си, хвърли чантите, седна, и го погледна за последен път, попивайки с очи облика му...
- А може би, все пак ще дойдеш с мен?... - с угасваща надежда в гласа отново попита тя.
- Не... – тъжно поклати глава той.
- Е, тогава тръгвай и Бог да е с теб! – тя поклати глава, постаравайки се да придаде твърдост на гласа си.
- И - с теб.. Чао.
И, обръщайки се, излезе от вагона.
Може би , трябва да се приближа към прозореца и и да се сбогувам?
Но - не, не трябва. За какво напразно да дразни своето и нейното сърце? Щом каза не, значи, не.
... Странно... та той я познава от около 20 минути, не повече! - а има такова чувство, сякаш изпрати близък човек. Хубаво момиче е... Ако я нямаше Людмила в живота му, той не би се колебал и би тръгнал заедно с нея. Би взел адреса и и с днешния вечерен влак би тръгнал да я догони... Ами какво? Няма какво повече да губи! Само да се реши и да поговори с Людмила...
Непременно.
Перевод: Веселина Русинова
Оригинал: http://www.proza.ru/2012/10/15/1172