Грaд. Прoлeт. Сутрешното слънчице, надниквайки в прозореца на спалнята, нежно галеше с лъчите си лицата на двамата спящи младежи.
Той и тя.
Тарас и Наташа.
«Време е за ставане!» — игриво гъделичкаше очите им слънцето.
Но, eх, как не ни се ще да ставаме!
В сладка просъница Наташа чу, как стана нейният любим, как напусна спалнята, блъскайки врата… Скоро тя дочу котешко мяукане. Наталия се усмихна: "Ама че шегаджия!Само как го измисли: да мяука!"
Освен тях двамата в апартамента нямаше жива душа: нито куче, нито котка, нито рибки. Не са си взели още. Даже мухи нямаше.
Неволно тя си спомни онзиденшното им гукане и мечтите за дете. Тарас смяташе, че е по-добре да е внимателен по този въпрос, и предложи първо да си вземат, например, котка, или рибки, и върху тях да се учат да се грижат за живо същество…
От кухнята отново се дочу мяукане. „Той, наистина, е оригинален!" – си помисли тя, развеселявайки се. "Навярно, по този начин иска да ме изкара от леглото."
В кухнята отново някой измяука. И отново, по-силно. "А последния път го направи фалшиво!" - определи Наталия, надигайки се само да му заяви за това.Но, излизайки от спалнята, се учуди, виждайки в ръцете на любимия си истинска котка. От първия миг тя мислено ахна: "Колко е сладка!" Котката кротко лежеше в ръцете на Тарас, присвивайки уши. Изглежда, бе наплашена.
- Ей, откъде я взе?!? – учуди се Наталия, забравяйки, какво искаше да каже още преди две минути.
- Долетя от небето, - отвърна той така, сякаш това бе неуспорим факт.
Наталия междувременно протегна ръка, за да докосне меката козинка, която играеше с оттенъци и полутонове от черно до светло-сиво и от пясъчно до ярко-рижо.
- Как така: долетя от небето?
- Ами ей така, долетя! Отивам в кухнята, а тя седи ОТВЪН на перваза. Отворих прозореца, и тя влезе.
- Ама как е попаднала там? Втори етаж, никакво дърво наблизо!
- Нали ти казах: долетя. – усмихна се Тарас.
Наталия се замисли:
- Както и да е, но тя, навярно, принадлежи някому. Трябва да намерим нейните собственици.
- Да, сигурно. Но, ако се окаже ничия, то, значи, небето ни я е пратило!
Наташа само се усмихна: "Да".
- Е, какво, отиваме да търсим собствениците?
- Отиваме.
И, обличайки се набързо, те побързаха да разпитат съседите, започвайки от горния етаж. Но никой нищо не знаеше. И само на третия етаж, накрая, им излезе късмета, и те научиха удивителната история за тази котка. Оказва се, че тя се качи на дървото зад къщата, и три денонощия седя там, жално мяукайки. А заради това, че бе невъзможно да я свалят от дървото, наложи се да го отсекат. Но никой не знаеше, кой е собственикът и. Та Викуся, съседката от първия етаж, съжалявайки я, я взела у тях.
Поблагодарявайки за тази ценна информация, младоженците побързаха към първия етаж към указания апартамент. По пътя Тарас мечтаеше:
- Може би тя ще се съгласи да ни я даде?
- Може би, и ще се съгласи. Може да се пита!
Сияя от нетърпение, Тарас натискаше копчето на звънеца.
- Кой е? – се чу из-зад вратата.
- Викуся, ние сме! - каза Тарас.
Вратата се отвори и на прага се появи доброжелателна, млада жена:
- Здрасти!
- Здрасти, Викусь. Това твоята котка ли е?
- Ау, моята! Къде я намерихте? А аз я търсих през нощта!
- Седеше у нас на перваза, в кухнята.
- На перваза?!? Как се е оказала там? – искрено се учуди жената.
- Та ето! Имаме само два варианта: - каза Наташа. - Или се е покатерила по голата стена, или е паднала от небето.
- Е, за да падне от небето, трябва някак да се качи там от моя апартамент! – се намери Викуся.
- Има логика! – засмя се Наташа, а Викуся, отново обръщайки внимание на котката, започна да разказва:
- Тази красавица седя на дървото зад къщата три дни, наложи се да отсечем дървото, но собствениците и не се намериха! Та, аз я взех!
- А може ли ние да я вземем? - не издържа Тарас.
- Ами, взимайте я. Че моят котарак Васька я гони из целия апартамент, ревнува! Не ни дава мира!
- Благодаря! А ние тъкмо искахме да си вземем котка, представяш ли си?
- Наистина ли? Тогава това ви е дар от небето, ако действително е долетяла при вас на перваза от моето прозорче. Почакайте, сега ще ви дам котешка храна за тази красавица.
- Ау, благодаря, Викуся!
- Как ще я наречем? – се замисли Тарас вече у дома, възхищавайки се на котката.
- Ами нека е Палитра!
- Палитра? Хм… Ама това е оригинално! И тя действително прилича на палитра!
- Тогава е решено!
- Да.
- А знаеш ли, аз тогава помислих, че ти мяукаш! - с усмивка на уста сподели младата жена, мечтателно гледайки вечерното небе зад прозореца.
- Хм, от къде на къде аз да мяукам? - обидено отвърна съпругът. Раздразнения му тон я учуди и огорчи.
"Ама че си глупчо! А на мен би ми било приятно, ако ти на шега мяукаше!" – искаше да каже тя.
Но не каза.
Перевод Веселина Русинова
Оригинал: http://www.proza.ru/2012/10/15/1162