– Светле, добре ли си?
– Да, г-н Бонев – отговори тя, изненадана от внезапната му проява на съчувствие. – Защо, какво трябва да ми има?
– Знаеш ли какви сенки имаш под очите? И като ти гледам панталоните... да ти дам парче канап, че да ги вържеш?
– Не – отметна глава Светла, – нищо ми няма. Не спах добре, това е.
– Иди на лекар де! От два месеца се влачиш такава. Болен персонал не ми трябва.
Е, това е! Дотук със съчувствието – умрял да си, ще скочиш на крака.
– Шефе, не съм болна, не мога да си позволя такъв лукс. – И като се усмихна кисело, добави: – Извинявайте, ама съм затрупана с работа! Тони! – подвикна на сервитьора. – Какво става със стълбата? Ковете ли я, или още я чертаете?
– Извинявайте, г-жо Вълкова. Ей сега... Ама не съм и докер.
– И аз, мойто момче, не съм маймуна – озъби се тя, – ама се катеря като маймуна. Сега, ако бях истинска гадина, маймуната щеше да си ти, а аз щях да си пия кафето и да те командвам... Не зяпай нагоре, не съм с пола! Подай ми пеперудите!
Антон взе кутията, зазяпа се в разноцветни пеперуди, навързани на корда, и искрено им се възхити:
– Ама пък как ви дойде наум да ги направите, г-жо Вълкова!...
– Не съм открила топлата вода. Хората вече са го измислили, аз само си поиграх с материалите.
Пеперудите наистина ги направи сама. Поиска от Бонев да купи само няколко чорапогащника – сини и жълти. Когато всичко бе готово, дори шефът я похвали по своему: ”Бравос, бре! Колко пари спестихме!”
Не го беше направила за икономия, търсеше си работа, с която да отвлече пламналия си ум от мислите за Него. Всяка сутрин, всеки обед, всяка вечер проверяваше електронната си поща. Нищо. Всъщност, пощенската кутия бе пълна – основно с реклами, но от Русия – нито ред.
– Светле, върви на лекар, плашиш ме вече! – чукаше Георги на вратата на тоалетната. – Скъса те тоя корем, колко ще търпиш?
А тя, запушила уста с ръце, хлипаше, отмаляла от мъка. Сърцето я болеше, кой лекар можеше да й помогне?...
След като няколко дена не получи отговор от Василий, тя реши да му изпрати второ писмо. Седна пред компютъра, отвори пощата и с треперещи пръсти започна да пише: „Чакам...” Изведнъж някой я сграбчи за раменете и Светла подскочи.
– Мамо, на кого пишеш?
Щрак! И писмото отлетя с едно самотно очакване...
– Димитре! Не се промъквай така зад гърба ми! – Каза го толкова рязко, че Митко се стъписа.
– Ама защо? – нацупи се той. – Какво ти става? Исках само да те гушна.
Гледаше я сърдит и подозрителен, сякаш усещаше, че с майка му става нещо и това нещо го плашеше. Връзката помежду им започваше да изтънява, да се къса като старо въже, но тази промяна не беше естетствена, още беше рано за нея и детският му инстинкт безпогрешно усещаше облаците, които се събираха над досегашния спокоен ритъм в живота им. Светла също го разбираше, но беше безсилна да се бори с чувствата, които я изгаряха и я правеха раздразнителна, почти зла към всичко, което преди толкова обичаше. И тя се мразеше за това, но повече я бе яд на Василий. Той беше виновен за всичко, той и никой друг! Влезе в малкия й подреден свят, преобърна го и изчезна, без дори да си дава сметка какво е направил. Можеше да излъже всички: Бонев, колегите, съпруга си... само не и себе си. И макар вече да чуваше подмятания, че следователят не си върши работата в леглото, не й пукаше особено. Сексът с Георги изведнъж й опротивя, само при мисълта за това усещаше безсилно раздразнение. И съпругът й, усетил как жената под него изстива и се свива при всеки опит за ласка, вече не посягаше дори да я погали. За повече от пет седмици бяха правили любов само три пъти. Светла лежеше под него и дори не можеше да се преструва, че й харесва: извръщаше лице настрани и дишаше тежко – не от страст, а за да не заплаче с глас. „Хубаво ли ти е, Светулчице?” – питаше я Георги, а тя мълчеше и това мълчание за него беше странно и непонятно, но той й вярваше прекалено много, за да разбере какво се случва. Колко много се мразеше тя за това, но от друг искаше да чуе това нежно име, мислеше за нетърпеливо заровените му пръсти в косата си, копнееше за странното чувство за тежкия разтопен мед във вените… Странно и различно, толкова различно от любенето с Георги. „Знаеш, че когато не искаш, просто трябва да ми кажеш.“ – прошепна й той после, обвил раменете й с ръце, а в очите му тя видя кротка преданост и точно тази преданост й тежеше като камък.
Украсата за рождения ден на младата дама, която чакаха вечерта, бе готова. Сини и жълти пеперуди, боядисани в подходящ цвят калии и жълти рози, сини и жълти балони. Върху тортата се кипреха светлосини незабравки – като името на рожденичката.
– Шефе, някакъв идиот се обади по телефона – извика от бара Диана. – Пиян ли беше, не знам, едва разбрах какво иска.
– Е?
– Поръча храна за вкъщи и каза, че нещо тук му било обещано... някакъв свитляк... Казвам ви, пиян беше...
– Да си ебе майката тогава! – отсече Бонев. – Ще занесем храната, пък я плати, я не плати!
Светла, която тъкмо слизаше от стълбата, изведнъж изтръпна и краката отказаха да я държат: свлече се отмаляла надолу и само здравите ръце на Антон я спряха да не се изтърси на пода. Бонев я изгледа притеснено:
– Лошо ли ти е? – беше изплашен и му личеше. Само това му трябваше – да пристигнат линейки, да се съберат дежурните сеирджии на входа и репутацията на комплекса да отиде по дяволите: кажат ли, че някой е умрял тук, върви обяснявай после, че нямаш сестра.
– Не – измънка Светла. – Малко ми се зави свят от високото.
Но никой не й повярва – и последната капка кръв се беше изцедила от нея и лицето й сякаш прозираше на луминесцентното осветление. Сякаш цяла вечност бе копняла за това, а когато се случи, помисли, че умира.
Той беше дошъл.