ОГНЯН СЛУША РАДИО
Разказ
1.
Нощем, върнал се от редакция след нескончаемо 14-часово безумие, което се казваше работен ден и от което винаги се предшествуваше излизане на поредния брой на седмичника, Огнян обичаше да слуша международното радио на Китай. Той и сам не знаеше, защо всеки път настройваше свой малък транзисторен приемник тъкмо на тази вълна. Целият етер беше буквално до край запълнен от безчислени денонощни станции, местни и чуджестранни, които, като неудържим поток, изливаха върху безсънните си слушатели всичко – от популярна, втръснала се дори на стопанки музика и до непристойни анекдоти, от които се шашардисваха в нощните си бърлоги маргинални тинейджери. И все пак Огнян упорито и търпеливо въртеше бутона за настройване, дорде най сетне почваха да звучат познати гласове. Върху кухненска печка неприпряно и солидно се подгряваше в емайлирана тенджера боршът, който племенница на Огнян, както винаги, го беше сварила още сутрин, за да избави вуйчо си от необходимост да го готви самостоятелно. На съседно колело весело фюфюкаше алуминиев чайник с хлътнатина върху капка си, Огнян пък седеше до маса, пъхнал си в ухо слушалка, и улавяше новини от далечната, необятна и загадъчна държава, които старателно се четяха от говорителите, не могащи да изкоренят егзотичния си мек акцент, въпреки несъмнения си професионализъм и добро познаване на язици. Обикновено Огнян слушаше английски, руски и полски програми от китайското радио – тези язици той отлично владееше и много обичаше и затова винаги му беше драго да ги чува в етера. Колкото и чудно да е, на българските програми той се натъкваше много по-рядко, въпреки че си записваше фреквенциите и времето на предаването, – по-близките радиостанции, накамарвайки се буквално една върху друга, заглушаваха далечния по-слаб сигнал, който потъваше в тяхното неистово море, само понякога пробивайки отбранителната им линия с отривисти възгласи и фрагменти от музикални фрази. Това беше чудно още по-вече, че тези програми бяха предназначени специално за България и, следователно, според елементарна логика, бяха дължни да се чуват с особена отчетливост, за разлика от сигналите, идващи в съседните страни. Обаче действителността не се подчиняваше на логиката на Огнян. Изобщо, в последно време той все по-често почна да забелязва, че житейският му здрав смисъл, благодарение на който той винаги смяташе себе си за достатъчно трезв и уравновесен човек, рязко противоречи на обективното развитие на събитията. Онова, каквото му се струваше да бъде напълно естествено и закономерно, други хора нерядко я съвсем не го разбираха, я тяхната гледна точка се отличаваше от Огнянова до такава степен, че той просто отпускаше ръце, без да знае, как да отстоява позицията си. Поради това той от известно време се прочу измежду колегите си като голям оригинал, и тази негова репутация продължаваше да се укрепява с всеки изминат ден.
В радиоприемника тихо шумоляха атмосферни смущения, и на техния фон приятен женски глас, принадлежащ, без съмнение, на много млада китайка, разказваше на Огнян за постиженията на социалистическата държава в областта на здравеопазване. Полското произношение на говорителката беше много далеч от съвършенство – по всяка вероятност, тя беше студентка от последните курсове в някакъв язиков вуз, която караше стаж и за пръв път беше удостоена с огромна чест да проведе програма на международното радио. Огнян съчувствуваше на девойката, усещайки в интонациите й безкомпромисна борба със заливащо я нервно вълнение от осъзнаване на цялата отговорност на момента. Въпреки че той сам вече в продължение на 10 години носеше прякор «Дядо Иван» и успя напълно да привикне към него, като към от само себе си се разбиращо нещо, той все пак смяташе, че засега няма никакво право да се причислява към старци, понеже беше всчико на всичко на 37 години – възраст, за която казват «пълен разцвет на силите». Ама при все това той винаги имаше голяма слабост към талантливи млади хора и, ако срещаше младеж или девойка, които, както му се струваше, искрено се стремиха да развият потенциала си, той им помагаше, като по-възрастен другар, на драго сърце и абсолютно безвъзмездно, защото мислеше, че дългът му е да защищава подраста от ветерани, които винаги се стараят да избутат новото поколение настрана от утъпкан път и да не позволят на «тези младоци» да се издигнат. Напразно колегите му, научени от опита и компетентни в съвременната действителност, уверяваха, че той е съвсем изостанал от живота и не вижда очевидни неща, между които и онова, че вече е настъпил ХХІ век и че сегашната младеж, за разлика от романтичното поколение на Огнян, е напълно прагматична и самата има достатъчни сили и безцеремонност, за да отмести когото и да е от пътя си заради постигането на единствена и напълно конкретна цел: да се изкатери по кариерната стълба колкото се може по-високо. Обаче Огнян не им вярваше и упорито продължаваше да проповядва своите идеали, които никак не искаше да ги смята за остарели.
Вълните на радиото донасяха самота. Гласът на младата говорителка се обръщаше само към Огнян, като че ли в цялата вселена нямаше вече нито един човек, освен него. Сигурно, и тази студентка, караща стаж, сега се усещаше безпределно самотна, седейки пред микрофона в студията си. Не, разбира се, е напълно възможно, че в действителност я обкръжаваха многобройни хора: режисьор, звукооператор, редактор – всички те с напрегнато внимание наглеждаха нейната работа в етера, ръководиха, подсказваха, насочваха... И все пак пред микрофона беше само тя и вече вследствие на това просто не можеше да не усеща самота. Във всеки случай, Огнян на нейното място би усещал, защото, когато знаеш, че си противопоставена на целия свят и че в друга, неизвестна ти държава тебе слушат странни хора, чийто странен език ти владееш и, може би, сама не напълно разбираш, за какво ли той ти е необходим, – тогава чувството на самота става всеобемащо и не просто запълва душата ти, но буквално я разтваря в разяждащата си саламура... Огнян вече отдавна подозираше, че и със собствената му душа става подобно нещо.
Подгряния борщ Огнян го преля в чиния, наряза си хляб, намери лъжица, върна се към масата и пак си пъхна в ухо слушалката, говореща на полски език с китайски акцент. Сърбаше неприпряно, щателно раздъвквайки ръжените филии. Миналият ден беше препълнил главата му с хиляди букви и стотици идиотски фрази, които той в продължение на 14 часа с маниакално упорство превръщаше в статии на седмичника. Сега целият този боклук постепено се изпаряваше от мозъка му, и кухините се запълваха от радиогласа, не позволяващ на празнотата изцяло да погълне съзнание. Борщът беше вкусен – племенница беше отлична готвачка. Огнян не знаеше, къде тя се сдобиваше с толкова великолепно месо и сочно зеле, – доколкото му беше известно, на пазар нищо подобно не се продаваше – всичките зелки, които той беше виждал там, лутайки се понякога между зарзаватчийските тезгяхи, заприличваха на изсушени и надупчени боксьорски ръкавици, а месо изглеждаше като парчета някакъв хирургично изрязан тумор. Огнян потрепваше от една мисъл за онова, че от подобна провизия може да бъде приготвено ядивно нещо. Обаче племенница му беше пробивна жена и умееше да подсигури с добра храна своите близки. Това беше способност, която той сам никога не я имаше: нежната руска дума «блат», която с толкова преувеличена старателност винаги я изговаряше племенница, от малолетство предизвикваше в Огнян алергия. Племенница пък това съвсем не я смущаваше: между пазарджиите тя имаше няколко познати турци, които, очевидно, и скътваха за нея елитарните продукти.
Радиото почна да разказва за някакъв китайски пианист, получил «Гран-при» на музикален конкурс в Германия. Името на пианиста нищо не казваше на Огнян, който, впрочем, съвсем не смяташе себе си за голям специалист по музика. Като дете, той, по настояване на по-голяма си сестра, в продължение на две години посещаваше музикално училище, където искрено се опитваше да се научи да свири на акордеон. Усилията му не се увенчаха с успех, въпреки че преподавателите единодушно се възхищаваха от способностите му и пророкуваха, че ще има голямо бъдеще, ако се справи с вродения си хайлазлък. Обаче онова, каквото те вземаха за обичаен момичешки хайлазлък, в действителност имаше съвсем друга природа. Да, Огнян можеше да се научи да свири на акордеон, ама не можеше да си обясни, за какво това му е нужно. Изобщо, той беше в състояние изцяло да се посвещава на някаква работа само в случая, ако беше напълно сигурен в необходимостта й и ясно виждаше нейните перспективи за себе си. Обаче в музиката той никакви перспективи не съглеждаше, понеже отчетливо разбираше, че няма да стане истински виртуоз, а да бъде обичаен занаятчия и да свири за собственото си удоволствие или за пари той не искаше, понеже не намираше в свирене удоволствие, заради което би могъл да се откаже от много неща, а да печели в ресторанти, озвучавайки чужди сватби и помени, той го смяташе за унизително. В края на краищата сестра му осъзна, че той посещава музикално училище само затова, че не иска да огорчава нея, и самата му предложи да прекрати безполезната загуба на време и на средства. Акордеонът пък досега се прашеше в килер. Сестра няколко пъти се опитваше да го продаде, ама никой не искаше да го купува дори за безценица, и на Огнян не му остана друго, освен да чака, докато инструментът, придобит някога за твърде солидни пари, съвсем се разсъхне, и вече след това да го изхвърли в помийник. Сестра му пък, въпреки всичкото, дори днес продължаваше да вярва, че, ако Огнян беше имал друг характер и иначе гледал нещата, той все пак щеше да може да стане известен музикант. «Подобно на този китайски пианист...» – помисли си Огнян, като забеляза, че, съгласно думите на говорителя, те двама имали немало общо: той, като и Огнян, бил роден в чужбина, живел в провинция и получил педагогическо образование наред с музикално. Впрочем, различията между тях бяха много по-съществени, и най-главното доведе Огнян до мисъл, че, както и да го сучиш, но човек, самотен дотолкова, че единственият му истински приятел е радиоприемник, никога няма да достигне в живота си какъвто и да е връх, достъпен на другите...