2.
Обаче самота беше не само негова болест. Надали това можеше да бъде утешение, но, както изглежда, това беше наследствен недъг, съществуващ в семейството му подобно на хемофилия, кореняща се в някои аристократически династии, и неизлечим, също като тази изтребителка на крале. Трима души, самотни не по-малко от Огнян, винаги се намираха до него и с присъствието си постоянно се опитваха да направят бекярския му живот по-поносим.
Първата от тях беше сестра му. С 15 години по-голяма от брата, тя му замести майка, след като родители им бяха загинали при авария на геолого-картографски хеликоптер, строполил се в недра на западносибирската тайга и избухнал с огромна сила. Огнян тогава беше само на 5 години. Той ходеше в най-обикновена съветска детска градина, където всички, включително възпитатели, се присмиваха на него поради неруското му име, и се опитваше да се примири с мисълта, че след година и половин той ще бъде принуден да влезе в най-обикновено съветско общообразователно училище, където всички ще питат, защо той има толкова странно презиме – Куситасев, и ще го надаряват с обидни прякори. Вече тогава той за пръв път в пълна степен разбра, какво значи истинска безисходна самота и как се чувствува човек, самотен между хора, между връстници си.
Ама съдбата му се сложи другояче: сестра го откара в България, където той влезе в най-обикновено българско общообразователно училище, в което на него почнаха да се присмиват поради неговия руски акцент и да не му дават мира с въпроси, да ли живеят мечки в тайгата, където той беше роден. И ако Огнян понякога се намираше в небрано лозе поради свое често неразбиране на някои елементарни за други деца ситуации, на него просто махаха с ръка: какво ли от него ще поискаш, той между мечки се възпитавал!
Наскоро сестра сериозно реши да се омъжи. Годеникът й, общо казано, харесваше на Огнян. Това беше момък, дълъг като върлина, весел, непринуден и винаги някакъв чорлав, като че ли току що изскочил от автобусна теснотия или от опашка в деликатесен магазин, биеща се за дефицитен пушен салам. Той подлизурствуваше пред Огнян, като пред единствен човек, имащ реално влияние върху годеницата, стремеше се да си извоюва симпатията му и затова често му донасяше армагани и играчки. Обаче суровото момче никога не му позволяваше да се държи с него фамилиарно, от играчките не се отказваше, но и не играеше с тях, а просто ги складираше една до друга в ъгъла на стаята си и на всички въпроси на сестра отговаряше начумерено: «Засега това е чуждо», като че ли чакаше, че годеникът ще промени решението и ще отнеме подаръците си. Сладкишите пък Огнян винаги ги изяждаше, понеже това бяха нещата, не подлежащи на дълго пазене.
Годеникът напусна сестра, щом като беше научил, че тя е бременна. Той направи голям скандал, съобщи, че детето в утробата й не е негово и че тя му беше изневерила с някакъв студент, когото той ще убие. Действително изгреба от ъгъгла всичките подарени играчки, напълни с тях голяма спортна чанта и дълго гледаше Огнян, вероятно, чакайки, че той ще избухне в рев. Обаче за играчките, които се смятаха за чужди, на момчето нито малко не беше жал. То даде на годеника случайно оставено в ъгъла войниче и каза съвършено спокойно: «Вземете го, то струва 20 стотинки».
Годеникът изчезна, тръшнал вратата, и не взе войничето.
След като сестра, мъчила се почти два дена, най-сетне роди момиче, Огнян се озова в още по-двусмислено положение, отколкото преди. За пръв път той го осъзна в родилен дом, когато лекарите много се учудиха, защо, за да посети пациентката им, е дошел не съпругът й, а малко момче, придружено от възрастна съседка, която те отначало бяха я сметнали за баба на новороденото. С време се почнаха още по-големи двусмислености и нелепости, главната от които се свеждаше до онова, че връстниците на Огнян съвсем не можеха да разберат, защо жената, живееща с него в същата квартира, в действителност е не майка, а сестра му, а малката дъщеря на тази жена в действителност е не сестра, а племенница му. Отначало Огнян добросъвестно се опитваше да им разтълкува цялата си сложна семейна механика, но после видя, че те просто му се подиграват, и прекрати всичките разяснения, решил, че свиня от кладенчева вода не отбира. Поради това зидът на отчуждение между него и останалите деца стана още по-дебел. Огнян от никого не се криеше умишлено – това беше ситуация, не зависеща от желанията му, и ако се беше намерил някакъв човек, могащ да го разбере и да му протегне ръка, момчето щеше да се радва на възможността да излее пред него сърцето си, но, уви, то не срещаше нито един такъв човек. Вероятно, Огнян прекалено се различаваше от останалите, и те просто предпочитаха да не докосват без необходимост непонятния за тях обект, понеже не можеха да предугадят, какъв фокус той ще направи.