3.
Полската програма на китайското радио се завърши. Огнян стана от масата, изми празната чиния над мивка, алчно погълнала водата с остатък на борша, след това приготви за себе си чай и се върна към радиоприемника. Настроил го на друга вълна, той отново улови програма от Китай – този път на руски език. Тиха носталгия стисна сърцето му. Огнян си спомни онова време, когато, още като 12-годишно момче, също така седеше пред приемника и слушаше далечни гласове – не от Китай, а от Съветкия Съюз, от страната, която никак не можеше да я забрави. Тогава съветската телевизия много успешно запълваше в българския етер онези празнини, които не беше в състояние да ги запълни местното телевизионно разпръскване, и затова Огнян почти не чувствуваше откъснатост от миналото си, имайки възможност потсоянно да гледа трикфилми, към които беше привикнал от малък. И все пак радиото беше съвсем друго нещо. То говореше без посредник, на език, който Огнян винаги го смяташе за роден и затова имаше голяма привилегия да разбира онова, каквото другите не разбираха. Сестра, между другото, дори и не се опитваше да премахне обичта му към руски език. Напротив, тя самата много често приказваше с брата руски и обучаваше на този език дъщеря си, която, впрочем, го възприемаше много лошо, нали, за разлика от вуйчо си, тя беше българка коренячка и затова не виждаше полза на това обучаване. Освен туй, тя беше сигурна, че по такъв начин вуйчо никога няма да се избави от руския си акцент, въпреки че Огнян вече тогава беше съумял да го намали до минимум, тъй че дори най-придирчивите уши го уловяха с голям труд, приписвайки го обикновено на общия му чудат маниер на говорене.
Сестра няколко пъти имаше добра възможност да се омъжи още веднъж, ама не го направи. Лелеейки своето женско нещастие, тя изцяло се посвети на възпитание на децата, дори без да забелязва, че всичко повече ги заразява с всепроникващ вирус на самота. В същност, Огнян и негова племенница, въпреки че винаги много добре се отнасяха една към друг, все пак никога не бяха съмишленици и постоянно усещаха, че вървят по различни пътища. Когато племенница беше малка, тя много се стесняваше да именува Огнян вуйчо, а щом като престана да бъде дете, почна да се шегува на такова положение на нещата. Вместо да влезе в институт по примера на вуйчо си, тя неочаквано се омъжи, без да предупреди когото и да е, и постави майка си пред свършен факт, като заяви, че момъкът, заедно с когото тя неотдавна беше завършила търговска школа и който в тази школа имаше репутация на най-неблагонадежден, понеже се увличаше с рок-музика и носеше дълга коса, без да се страхува от заплахите на съмия директор, вече в продължение на три месеца е нейният съпруг. «Бабаит!» – каза майка й, погледнала своя неочакван зет.
Нощем с нея за пръв път се случи хипертонична криза.
Излязла от болница след една седмица, тя реши, че за младоженците непременно трябва да устрои нормална сватба в ресторант. Обаче дъщеря и младият й съпруг решително се противопоставиха на подобно решение. «За какво ли трябва да прахосваме парите? – смислено възрази зетят. – За да нахраним ли три десетици гладници и да напоим две десетици пияници? Не, ние сме против. А ако действително искате да укрепите нашето семейно щастие, изразходвайте тези пари по-добре за да ни купите кооперативна квартира». Този довод веднага убеди майка, и тя, без да туря идеята под миндера, самата почна да се занимава с оформляване на необходимите документи, в душата си съжалявайки за загубена надежда, че младоженците ще живеят заедно с нея и с Огнян. Страхуваше се, че самота съвсем ще я удудши, щом дъщеря я напусне...
Благоустроила живота на дъщеря си и отпразувала по случай новата й квартира, сестра почна да чака женитба на Огнян. «Ако си намериш добра жена, – казваше тя на брата, – аз ще разменя своята тристайна и две стаи ще дам вам. Пък за мен, за дърта вещица, и една стая ще стигне».
Сега, седейки на кухня, неприбързано си попийвайки чай и слушайки китайското радио, Огнян май че за пръв път сериозно се замисли, защо той действително не се беше оженил тогава, в студентските си години. Та нали той имаше тогава добра годеница, обичаше я искрено и беззаветно и вярваше, че семейният живот за него е възможен само с нея – с никого, освен нея... Впрочем, в последното той беше сигурен и днес, макар негова Лена вече отдавна беше омъжена за един много добър и разумен човек и имаше два сина. Себе си пък Огнян не можеше да си въобрази в ролята на баща. Е напълно възможно, че тъкмо това отчетливо осъзнаване на абсолютната си непригодност за тази почетна роля и стана решаващо – Огнян се отстрани от жизнения път на Лена, без да й обяснява причините, и се затвори в кръга на собствената си самота, предпочитайки фантомните гласове на радиото пред присъствие и обич на жива жена.
Той вече завършаваше института, когато положението му стана още по-забавно: роди му се внучка. 27-годишен дядо беше шокиран, въпреки че, разбира се, това беше не негова внучка, а дъщеря на племенница му, а следователно, говорейки руски, негова «внучатая племянница». Обаче такива подробности нито малко не интересуваха никого, и прякорът «Дядо Иван» веднага се прилепи към Огнян, още повече, че самата Андрейка, щом като проговори, веднага почна да го нарича «дядо».