4.
Андрейка... Странно тъмнооко момиченце с винаги много сериозно хубаво лице, не приличащо нито на баща, нито на майка. Наскоро след като то беше родено, всички разбраха, че тази печална планета се е попълнила с още един самотен човек.
Тя живееше, гледайки през заобикалящите я предмети, и като че ли съвсем не забелязваше нито родители, нито баба, нито «дядо» си, които постоянно и упорито се опитваха да проникнат във вътрешния й свят и да получат отговори относно устройството му, за да разберат най-сетне, как да се държат.
Тя беше необичайно разумна за своята възраст, вече в три години умееше да чете, да пише, да събира и да изважда в ума си трицифрени числа, и затова никой от близките й дори не се съмняваше, че в училище у нея никога няма да възникнат никакви проблеми. Обаче проблемите й възникнаха много по-рано, още в забавачница, и предизвикаха недоумение на големите с неочакваност и екстравагантност си. Веднъж, когато баща за пореден път дойде, за да вземе дъщеря в къщи, възпитателка го извика настрана и каза, че смята за необходимо да го уведоми, че Андрейка вече в продължение на цяла седмица се държи много странно – тя упорито се отказва да ходи в тоалет заедно с момиченцата. Баща нищо не разбра, сви рамене, обаче обеща, че ще поговори с дъщеря си и ще изясни причините на толкова странно й поведение. В къщи той, стараейки се да бъде максимално деликатен, действително попита Андрейка, защо тя не иска да влиза в тоалет.
– Защото аз се стеснявам от момиченцета, – отговори дъщеря и цяла пламна от напълно искрено смущение.
– Та нали ти сама си момиченце! – учуди се баща.
И тогава детето изведнъж го слиса с абсолютно невероятно заявление.
– Не, аз съм момче, – каза то и обори глава, обаче гласът му прозвучи напълно твърдо.
Всеки петък, връщайки нощем от редакцията си, Огнян отключваше вратата на квартирата, стараейки се да траква с ключа колкото се може по-тихо и, запалил светлина, преди всичко на пръсти се приближаваше до спалня и предпазливо надникваше в нея. И ако там светеше малка нощна лампичка, той с облекчение въздъхваше: «Тук е!» и с леко сърце отиваше на кухня, за да слуша радиото си.
Днес тя също беше тук – негова странна Андрейка, която, въпреки че вече навърши 10 години, все пак досега не можеше да реши, кой е тя: момче или момиче, и ужасно страдаше от такава раздвоеност вътре в себе си. Тя беше тук и спокойно спеше, свита на кълбо, на леглото му в спалнята. Тя беше тук, и душата на Огнян се умиряваше въпреки всичките мъчнотии на миналия ден – той забравяше, как му хабеше нерви негова главна редакторка, и как той се караше с журналист поради някаква незначителна поправка в гениалния му текст, и как се прискрипчи пръста с перфоратор, когато искаше да подшие последния брой на седмичника... Това всичко сега нямаше никакво значение, понеже с него беше негова Андрейка, която нощуваше при него, защото само в неговата искреност вярваше и защото само той напълно разбираше нейните страдания и им съчувствуваше. Тя беше тук, и това беше главно.
Сестра все пак размени квартирата си и даде на Огнян две стаи, въпреки че той не си беше намерил добра жена. Тя го направи, тъй като смяташе, че млад бекярин не трябва да живее под един покрив със стара баба. Прекалено рано почна да се нарича стара, и това не харесваше на Огнян. Но самота и действително състарява предивременно – ако не тялото на човека, то, във всеки случай, душата му. Впрочем, сестра и чисто външно много остаря, особено в продължение на последното време. Тя беше само на 52 години, обаче изглеждаше много по-стара, тъй че в автобусите я вземаха за съвсем възрастна жена и освобождаваха за нея места, предназначени за инвалиди. Дълбоки бръчки избраздиха лицето й, и тя дори не се стараеше да ги скрие, презирайки всички съвремени хозметични средства, освен сапун. Особено отпадна сестра, след като съпругът изведнъж беше напуснал дъщеря й. Видяла в този факт повторение на собствената си съдба, старицата с огромно вълнение следеше бракоразводния процес и последващото разделяне на имоти. Огнян също го следеше и дори се опитваше да се намеси, ама племенница категорично му забрани да си пъха гагата в нейните работи, страхувайки се, че той може само да й навреди с непрактичността си.
Бившият съпруг получи половина от общата им квартира. Андрейка остана в едностайна заедно с майка си. Да се среща с баща тя сама не го поиска, съобщила през времето на съда, че истински мъж никога няма да протегне на предател ръка. Кого тя наричаше «истински мъж» и кого «предател», – съдията не го разбра.
Потисната от стоварилите се върху нея неприятности, племенница стана раздразнителна, избухлива и често мърмореше и се караше на дъщеря си, смятайки поведението й за обикновено чудачество. Не виждаше в това реална проблема, предполагайки, че малката негодница просто й прави напук. Андрейка не искаше да я разубеждава и се мъчеше със своето нещастие сама. Подстригваше и обличаше се съвсем като момче, дори в училище ходеше с костюм от джинсов плат, а в присъствие на непознати хора се наричаше не Андрейка, а Андрей, тъй че мнозина и не подозираха, от кой пол тя е в действителност. Да, повече от времето тя беше момче – много хубаво, гъвкаво и разумно момче, винаги гледащо света изпод вежди, бдително и наежено, като малко таралежче, постоянно готово да изпръхти и да убоде всеки нарушител на суверенните й граници. Обаче понякога тя все пак ставаше момиченце и тогава прибираше късата си коса с помощта на фиби, намъкваше си рокля и дълго време стоеше пред огледало, като че ли се учудваше от собствения си външен вид, толкова необичаен за нея сама. Племенница това само я ядосваше. Пропастта на самота между майка и дъщеря се разширяваше и ставаше все по-дълбока.
– Зер не виждаш, че у детето душа се троши? – понякога казваше на племенница си Огнян, ама тя само махаше с ръка:
– Просто тя на будала се прави, само за да нервира майка си. Съвременна е, начете и нагледа се на разни глупости и измисля ту едно, ту друго. Ще миряса, щом стане по-голяма. Още сама на себе си ще се присмива.
Ама Огнян разбираше, че работата е много сериозна и че племенница просто подценява ситуацията. Той добре виждаше, каква трагедия се разиграва в душата на нещастна Андрейка и колко нерви, сили и здраве й струва тази непрекъсната вътрешна борба за своята личност. Момичето страдаше от жестоки депресии и настръхваше срещу целия свят, защото преди всичко ненавиждаше себе си за своята изнурителна раздвоеност. То нямаше приятели нито между момчета, нито между момичета, понеже първите, знаейки, от кой пол е, не му даваха достъп до своите компании, смятайки го за неблагонадеждно, вторите пък се отнасяха към Андрейка с нескривана презрителност и пренебрежение, без никакво стеснение я наричайки извращенка. За туй Андрейка се биеше с момчета, разкървавяваше мутри на момичета и самата често се връщаше в къщи със синини и драскотини. Обаче никой никога не виждаше сълзите й, понеже тя смяташе, че истинските момчета не плачат.
И само Огнян ги виждаше, защото в присъствието му тя си позволяваше да не бъде истинско момче и понякога откровено и неудържимо ревеше, завряла лицето си в негови длани.