5.
Тихо и незабелязано се беше почнала тази дружба между двете самотни същества. Огнян прие доверие на Андрейка предпазливо и грижливо, като много скъп и чуплив подарък, и го носеше, засланяйки с ръка, като че ли това беше пламък на свещ, и се страхувайки, че някакъв случаен студен ветрец може да го загаси безвъзвратно. Отначало Андрейка навестяваше Огнян заедно с майка си, под предлог, че също иска да му помогне да домакинствува. Впрочем, помощта й винаги беше минимална: в най-добър случай тя миеше съдовете или белеше картофи, и то само тогава, когато Огнян се съгласяваше да й прави компания в тази работа. Пък в останалите случаи, докато майка й се трудеше на кухня, Андрейка и Огнян играеха на шах, разглеждаха неговите колекционни марки, които той беше събрал още като дете и досега пазеше, или моделираха от пластилин динозаври и костенурчици-нинзя. «Търтеи...» – понякога беззлобно мърмореше майка, обаче се радваше, че визитите при Огнян отвличат дъщеря й от глупави мисли. А обичайно много сериозна и неемоционална Андрейка се смееше искрено и преливно, гледайки, как от парче пластилин умелите пръсти на нейния «дядо» моделират динозавър с главата като у Мики Маус, или шкембесто човеченце с кибритена клечка в устата вместо цигара. «Господи, колко добре той умее да общува с деца!..» – мислеше тогава племенница, откривайки във вуйчо си това ново, неизвестно за нея свойство на характера му.
Впоследствие Андрейка почна да наминава при Огнян вече без майка, след училище или просто когато искаше да поговори с него. Тя му донасяше всичките си радости и горести и ги споделяше с него. Той знаеше всичките й най-съкровени тайни, обсъждаше ги с нея, като баща и напълно му доверяващ син, и се гордееше с такава чест, разбирайки, колко скъпо това струва. Понякога той помагаше на Андрейка да си учи уроците, слагаше запетайките в домашните й съчинения или й разказваше съдържание на книгите, които тя минаваше в училище, но не успяваше да ги чете самостоятелно. А още след известно време Андрейка помоли майка си да й позволява да нощува в квартирата на Огнян всеки петък, когато той цял ден прекарваше в редакцията. Племенница не възразяваше – тя виждаше, че пътищата на Огнян и на дъщеря й не само са се скръстили в най-неочаквано място, но и неразривно са се сплели, като две панделки в плитка.
– Срещнали се са два чудака, – въздъхваше тя често, навестявайки майка си, много се интересуваща от живот на внучката. – Акъла ми не стига, за да ги проумея, ама все пак ми се струва, че у тях всичко е наред. Във всеки случай, Андрейка сега е съвсем друга. Май че е щастлива за пръв път в живота, Господи Боже мой!..
Сестра на Огнян също разбираше, че всичко е много добре.
– Ти и аз сме обичайни самотни жени с нескопосна съдба, която през цялото време куца с двата крака и се спъва на всяка буца, – казваше тя. – Със самота сме наградили и близките ни. Това е много заразна болест, и трябва да бъдеш добър баяч, за да приготвиш биле, което може да я излекува. Ние не сме срещнали такъв баяч. Те пък имат свой шанс. Нека им работи късметът. Недей да стоиш между тях, дъщерко.
Но племенница даже и не помисляше за да стои между тях. Огнян винаги й оставяше ключа от квартирата си, тя и Андрейка всеки петък, в продължение на целия ден, докато сам Огнян отсъствуваше, привеждаха в порядък жилището му, вареха за него супа, закупуваха провизии и тъй нататък, вечерта пък племенница си отиваше, а Андрейка оставаше да гледа къща и да чака господаря. Впрочем, тя никога не го дочакваше и заспиваше на леглото му, успявайки предварително да свърши хиляда работи: да вземе душ, да погледа телевизия, да си приготви всички уроци, да послуша музика, три пъти да стопли супата, да изнесе боклук... Тя спеше на леглото на Огнян, защото се надяваше, че той ще я събуди, щом сам поиска да си легне, и ще помоли да му освободи мястото, но «Дядо Иван» никога не я събуждаше, или си лягайки на канапе в гостна стая, или без да си ляга съвсем: утре ще бъде почивен ден и той ще има достатъчно време за да се наспи...