Убеден пешеходец

Ноември
Какво ходиш след мен като сянка? Яде вече. Не можеш сам на тъмно в кухнята? Трябват ти светлина и звуци? „Аве Мария” и настолната ми лампа. Какво си ми се заумилквал, пухкаво чудо такова? Ти не можеш да стоиш сам. И не аз ти трябвам, не ми ги приказвай. Трябват ти светлина и звуци. Обичаш да спиш на светло и на шумно. Вече не те вземам да спиш с мене, защото не се напивам. Когато пак се напия, теб няма да те има. Ще си седя под дървото на поляната до църквата Архангел Михаил, ще си гледам градчето в ниското и ще си пия Бял мускат от Червен камък. В пластмасова чашка. Ти защо преди година тръгна след мен? Защо бягаш и после пак се връщаш при мен, а? Защо сега си седнал с гръб към мен? Да, не ти купих подарък за твоя ден: зает бях, магазините бяха затворени, късно свършвам. Но даже с мързела си отстоявам твоята пълноценност. Спасявам те от хирурга. То пък голяма работа! – ще ти клъцнат тестисите, те и без това те болят. ОК, ОК, млъквам.
Връщам се днес от работа, черна котка ми мина път. От тъмното се шмугна, под лампата, и точно пред краката ми, както се полага. Обаче хороскопът за утре нищо лошо не предвещава. Даже обещава нещо любовно. Знаеш ли ти, животно, какво е това любов? Ето, Мопасан знаеше, и се превърна в животно. Бабел написа за това. И Бабел го разстреляха. Писателите тогава са ги трепали като мухи (или като кучета, ако по ти харесва), какво да говорим за обикновените смъртни.
„Гръмнете ме и да се свършва”. Аз още през деня исках да се произнеса за любовта. Ето какво се получи. Любовта – това е, когато искаш да пукнеш преди този, когото обичаш. Мъдро нали? Или вашего брата не е посветен в това? Вие само оргии знаете? Да, ама това са болести. Знаеш ли на рамото си какъв шанкър имах от сифилиса? Ехе-хе. А крастата? Цяло лято ходих с ръкавици. А тоя ще ми се чу.. като невидял... ОК, ОК...
А още любовта е и светлина, и звуци, и дъга над главата. Така като те гледам, ти си се обичаш. Облизваш си се. Толкова си приличаме! Аз например даже си липсвам и си пиша писма. Случвало се е, каня се да излетя за вкъщи от някакъв далечен град... – Опа! Любимата ми песен. Чуваш ли: „Ой, да во сне привиделось...” – та, преди полета си пиша писмо, пускам го в кутията и го получавам, като пристигна. По-рано, казват, така пътували за Крим: пращат с колет продуктите, а те – с влака. Да не мъкнат.
Гледам наоколо всички са разгонени. Да, бе, като кучка са се разгонили. Сега ще ти обясня мен какво ме засяга това, макар че мен това въобще не ме засяга, вярвай ми. Как да ти кажа... Треперят да не излезе наяве нищоправенето и нищоживеенето им. Точно така. В тоя смисъл ти си си наред, харесваш ми. Тези фрикции, бягащите напразно по гърба ти вълни, лудналият поглед – това е нищо, приятелю, но заради здравето ти ще ти намеря, обещал съм. На мен самия днес от сутринта ръцете ми треперят. От глад. Пуших много, работих на гладно.
В пушалнята свалям женките с една история, която вече 15 години въртя като на касета, щото не мога и не обичам да разказвам, но една история съм си изпипал за такъв случай, за да ми е сигурно веселието. Жените обичат да се посмеят. И както разказвам автоматично, успявам през това време да ги разгледам както трябва. Заложил съм в историята пауза след думите: ”...и се изплюх” – когато мога под прикритието на ненадейния поглед - да! като теб! аз не мога така, спокойно да гледам хората в очите! – да и бръкна в душичката и да успея да изскоча, докато не са ме шамаросали. Жените се отварят, когато се смеят, нещо в тях се разтваря, ти мене слушай. Освен това трябва да се следи коя как се смее, тук има много нюанси, а на мен не ми е до нюансите, уморен съм. За мен какво е важно: литературният продукт. Аз гледам вимето, а мисля за карантиите. Че какво? – за другите може, а за мен – не. Сега всичко е продукт. Даже банковите услуги. Мога ли аз да ги имам, без да ги докосвам? Да си получа ласкавата думичка, погледа обещаващ... че то само с хитрост може да ги измъкнеш – и вече в своето мазе, в нелегалния си цех да промия – хиляди тонове словесна руда, както е казал Пушкин. И ето стоя си пред тях като въздухар, докато не им се успокои плацентата.
Това ми е наказанието. Масови сезонни психози, приливи, бунтът на естеството. Трябва да успееш и тук, и там. Нищо, че ще ме вземат за доносник и интригант, остави  го това. Не знаят ли, не чувстват ли, че аз преследвам само този продукт, че да се хващат.
Ей сега, почакай, ще си направя кафе и ще ти доразкажа. Докато кипне чайникът, продължавам. Гледай сега, оцени моето ергенско нещастие. На хладилника виждам прясно шри-ланкско магнитче. Питам аз, какво е това? А тя ми казва: ”Отпуснах му края. Донесоха ми го от командировка. Може ли да поживея у вас”. Продукт...
Не, не е кафе. Червен чай. Късно е вече.
Слушай, а на вас кой ви е бог

Декември
Идват студовете, скоро ще полетят белите мухи и няма да има нужда да хипнотизираш тавана, под който летят черните. Ксеркс, ти все се изхитряваш да ми се умилкваш, колкото и за те пъдя. Успяваш да си навреш муцуната в краката ми, а гледай: мустаците ти са опърлени – пак си се мотал край газовия котлон. Ти си странен тип, но не си случаен. Когато пиша, се прокрадваш все по-близо до ръцете ми и вече ми пречиш. Казват: господарят дресира кучето, а котката - господаря си. Ти, струва ми се, ми знаеш и зъбките. И аз твоите. Ние нямаме господари.

Знам, че вторият ми разговор с теб неизбежно ще бъде по-сложен. Не защото се олях, просто го няма предишното нощно упоение: само режещата светлина в прозореца, несбъдналият се сняг, голите дървета. Аз като теб съм нощно животно, и сега луната не жали окото ми – дращи го и го накървява. И всичко е така, както преди месец (защо не казваме: преди луна?), виждам я в разкъсаните облаци и ми става тревожно. Ще произнеса сега тази дума, ходеща от уста на уста, за да озвуча своето състояние, защото освен че съм животно, аз още съм и човек.

- Кри.
Криза. Помниш ли, веднъж в един разказ споменах думите на Иржи Грошек: „Гръцките клепоухи котки изобщо не разбират, като им викаш „пис-пис”, и те гледат като идиот. Към тях трябва да се обръщаш с „кири-кири”.
 Разглеждам това явление фонетически.  Маргарита: това е и карибски остров, за който сега мечтая, и едновременно името на моя колежка. Ри - тайка в салона на брат ми. Кристина – неговата бивша приятелка. Крит, Крим; гледай каква мимикрия от звукове!

Всичко се връзва. И аз зная: за да останеш на повърхността, трябва да приемеш това висящо състояние, риска, граничността. Кризата е апотеоз на нематериалното. На безпочвеността. Някога наивно мислех, че си персиец, и те нарекох с името на един персийски цар. А ти се оказа розов британец. Такива ми ти работи. Не те пусках в леглото си, защото спя или много неспокойно, или така дълбоко, че или ми пречиш, или не си ми нужен. Днес например цяла нощ четох в кухнята, наред, книгата на Гинес и призори със страх поех към гостната. Страхът се оказа основателен. Не ми се удаде да заспя. В началото ми действаше неясен шум отгоре, който аз, все пак, за първи път през последната година, дешифрирах: съседското куче скача от фотьойла на паркета, надушило в тишината на къщата моето движение. Кучето е сиво и мръсно, много пъти съм виждал как също такава сива и мръсна Шапокляк го извежда на улицата, обикновено тайно, по нощите. След някое време, на разсъмване, звуците затихват, чувам само скриптенето на пружините в матраците на въртящите се насън или ставащи до клозета обитатели, шума от пускането на водата, виковете на минаващите под прозореца пияни на непонятен език. Накрая всичко затихва, но мисълта се изостря. Старае се да се залови и за най-лекия звук, защото тази тишина е преддверие на още две изпитания:  идването на боклукчийската кола и скърцането на несмазаните талиги на азиатците. Зад цигарата в кухнята забелязвам, че в прозорците се развиделява, а аз добре съм се напоил с чай. Както и да се стараех да го правя по-слаб, той ми пропъди съня. Нова вълна страх ме връхлита, очаквам тропането по стълбите, хлопането на вратата на входа, писъка на сигнализациите и шума на включващите се двигатели. Отново се скривам в кухнята, забивам нос в книгата на Гинес. И отново лягам да спя, и откривам, че възглавницата, пълна с дунапрен, ми е страшно неудобна, защото изскача изпод ръката ми. За да се разсея, включвам любимата си еротично-приключенска фантазия за убийството на Миша Саакашвили (чети: за лов на мишки). Защо еротична? Аз извършвам това убийство с помощта на потресаваща красавица – агент. Ще кажеш – играя си на разузнавач, и ще бъдеш прав. Някъде в тбилиските дерета фантазията ми омръзва и аз се пренасям на Балканите. И ето тук сработва Косовският прецедент: заспивам на епизода, когато седя на една пейка до болницата, до мен се приближава девойка и пита: „Данас ниjе jако топло?” (Не е ли много топло днес?) Аз я гледам ококорено и отговарям: „Данас jесте jако топло” (Днес наистина е много топло), – и се събуждам целия в пот

Януари
Когато се появя, така наостряш уши, с такъв вид се прокрадваш към кръстосаните ми крака... та ти ми изсмукваш енергията, рижи крадецо, както ми краде енергията тази цигулка.  Нарушаваш  ми това... как му викаха... фън-шуи-то на стаята: изключете Вивалди, а ти – марш под масата!
Освен това гърбът ми се схвана: отразили са се петте години работа в производството. Аз сега се мотая по Болшая Грузинская, а преди се мотаех по Авиомоторна. Там поради близкоминаващата казанска железопътна линия има гъстонаселен татарски квартал. Впрочем, там има и много омесили се с татарите арменци. Работата в Авиомоторния беше за мен буфер или, по-скоро чистилище, в което се клатушках, все още невярващ докрай – наистина ли напуснах производството и преминах към момчетата с белите риза?
Помня като сега. Мой шеф беше член на едно политическо общество, приятен младеж, с бледо, за да не кажа зелено, лице (той много работеше). Колежка ми беше (работех като коректор) едно момиче – Люда. Тя принадлежеше към едно екологическо общество, наричаше себе си „почти афроамериканка”, макар да беше мордвинка от град Владимир. Имаше едно момче от Харков, друг един – от Малаховка, момиче от Махачкала, няколко московчани и Сергей Попов (последния го назовах, защото, приятелю, днес е рождения ден на изобретателя на радиото, да-с). Това беше флексографско производство, имаше пре-прес отдел, в който поработвах. Държаха го татари, печатаха етикети за „Татнефти” – в целия този Вавилон аз, разбира се, за година и половина работа не си намерих нито приятел, нито приятелка по интереси. Още първия ден се запътих към печатния цех (видях там пушалня – какво пък, ще попуша, ще поогледам). Но момчетата с вратовръзки от моя отдел ми намекнаха, че не върви да стоя с работниците, имало специална пушалня до счетоводството. Впрочем, знаеш ли, печатарството е най-високоплатената специалност в Европа, и тези, дето работят на съвременни машини, май получаваха повече от момчетата с вратовръзките...
Но оттогава аз започнах да ходя в пушалнята до счетоводството. Веднага забелязах, че стаята е преустроена баня: подът от лош съветски квадратен фаянс се накланяше към центъра, към зациментирания отвор на канала. Имаше два прозореца: единият чист, другият – закован и с мътно до непроницаемост стъкло. Зад прозорците – до болка индустриална гледка, а под тях – люлякови храсти. Представи си какво  беше през април да стоиш до мътното стъкло, когато до чистото стоеше някой друг – шефът на шофьорите-експедитори, например.
Ето така станах стабилно (и до днес) слят с планктона. Аз никога няма да се отракам, you lose – ще пише  на екраните на игралните автомати, неудачник съм. Такива мисли нахлуваха в главата ми, когато се срещах с бившия собственик на моята золотовска резиденция. Нисък чичко с детско Peugeot, собственик на заводи и параходи. Не помня добре как го видях за пръв път. Отидох у тях в московския му апартамент, дадох капарото и си стиснахме ръцете – без нотариус, без свидетели, написахме само бележка с цифрата, за да не забравим. Кризата ми дишаше във врата, парите ми изгаряха в джоба, а документите от негова страна не бяха готови. Чичкото търчеше по командировки и често изчезваше. Мина повече от година. Сделката се провали на 1 април. После от моя страна бяха приложени някои медитативни технологии. Накрая документите бяха събрани, но продавачът вдигна цената.
Аз, разбира се, хванах кухненския нож и известно време бродих из къщи с него. Не можех да изпусна Золотово, ама съвсем. Ако и да ме учудва фактът, че от прозорците политат милиардери, загубили значителна, та дори и трагически значителна част от състоянието си, то в този момент аз ги разбирах.
А това, че се хванах за ножа, е полуистина. Не, в подобни случаи взимам спица или гаечен ключ: могат да ме претърсят по пътя. На главата си човек има много тънки кости и може да бъде убит и с четка за зъби...
Но аз се съгласих с новата цена. В един прекрасен ден се събудих у Фильови, взех парите и потеглихме с брат ми и довереното лице извън града. Не спах цялата нощ, а като се има предвид, че яко се бях наквасил преди това, се чувствах много зле. При все това успях да видя какъв прекрасен изглед се открива към Москва-Сити в светлината на рязкото, но още топло есенно слънце.
На Ярославка, броени минути до началото на Сделката, дали заради избухливостта на брат ми, или заради пробива в медитативната верига, възникна една свада с преследване и стрелба.
Когато вече приближавахме до кантората на продавача, ни спряха на портала. Синята риза на брат ми беше цялата в кръв. Постовият ни пусна; по каква причина не се заинтересува от нас, не зная. Сигурно се изплаши. Пред кантората казах на брат ми: стой в колата, после ще те измием. Брат ми каза: дайте ми салфетки и купете вода, казах: ей сега, ще приключим сделката и ще вземем, ти само не се показвай.
Може би беше добре, че той все пак се показа. Аз си взех чантичката, поздравих стоящия при вратата нервен продавач и ние влязохме в кантората.
Брат ми тръгна обратно към столицата, по пътя си купи друга риза, хапна в едно магистрално капанче, а аз позвъних в редакцията, отмених си работния ден, натъпках се и за първи път легнах да спя в Золотово на втория етаж, като прикрих прозорците с тръстикови виетнамски щори.
Да, аз чаках това 28 години. Да, сега вече имам красива къща на хълм до гората. Надлъгах съдбата и осъществих две от три текущи операции: първо - взех кредит преди да спрат да ги раздават наляво-надясно, второ – реализирах го в хода на общите разговори за това, че съвсем скоро всичко ще рухне. За третата операция – твоето скопяване – спетих парите.
Нищо, че днес ми се присъни, че съседът е насякъл оградата ми за дърва

Февруари
Ти, четириного, претендираш, чучнат на облегалото на дивана, че си орел, но не забравяй, скъпи приятелю, че не друг, а аз те направих библейски княз, Артаксеркс, по мъдрост и по чин близък до Соломон (по негово време, знаеш ли, среброто се е продавало на цената на медта, точно като сега, по време на Великата фрустрация в нашата заложна къща; макар че, чакай, струва ми се там направиха цветарски магазин, ето, гледай какво донесох: розов храст ”Черната дама” - как ти се вижда? – на мен винаги ми е харесвала от колодата дамата пика).
И ето, пристигнах аз от столицата в тази още обезточена, но своя къща. Направо от работа отидох на гарата (по-точно тичах към гарата в летните си мокасини -  заради туткавите си колеги гонех последния влак). Като слязох на спирката, приближих към група таксисти (един, май не знаеше къде е Кудрино, попита: през Ахтирка ли?), седнах в колата и потеглих. Минахме през градчето (в центъра бяха разбили лунапарка), по алеята с обезглавени улични лампи, сградата на недостроеното кино, завод „Електроизолит”. После завихме край река Воря, където винаги – и лятос, и зиме – се стели мъгла. Защо, ще ме попиташ, аз никога не стигам с такси чак до Золотово? Защото съм убеден пешеходец и искам да видя как приближавам към селото, да го огледам от хълма и да открия сред покривите, проснали се от юг към север, своя неправилен източно-западен. Когато вървиш по пътя в полунощната мъгла, е лесно да се усъмниш в собственото си съществуване, в това, че го има твоето село, в което те очакват хипотетичното огнище и твоята галактика. И под краката ти – мокасините – крехка поледица, и вече се събуждат в крайните къщи селските кучета и лаят им се чува. 
Да, това скъпоценно чувство не те навестява в кабината, мирищеща на ванилено-кокосов ароматизатор. Тук трябва ходене. Хлопваш внимателно вратата, да не се разсърди таксистът, изпикаваш се, гледайки звездите, запалваш, вървейки. И, заобиколил заблатената гора край Ромашкин вир, си казваш: „Все пак мен ме има. И си имам собствена галактика”.
Космическият туризъм е благо за милионери и за убедени пешеходци. Взирах се в нощните, скриптящи от леда локви (пълнолунни и почти беззвездни), в бучащите – съвсем като планински - черни рекички под мостовете, и мислех: аз съм най-богатият сред бедните и най-бедният сред богатите, най-щастливият сред нещастните и най-нещастният сред щастливите.
И през тази тиха мъглива нощ си представях февруари на следващата година, когато ще ме обхване пълно спокойствие (след пълното затъмнение): под тоновете сняг душата ще улегне, ще се избистри, объркването ще мине, ще изгори в снежната искристост. Стоях пред къщата и не се решавах да вляза в нея, кроях планове как ще си направя кюмбе за бъдещия кабинет – или ще е по-лесно да си го купя? – от варелче, но как да изведа от него бурия? Ще сътворя най-тайния в света пърформанс от високата – мариенхофска, хармсовска, хамсуновска нищета: книги на лавиците, жив огън, вечна пряспа под фенера. Фъртуна. Нощ. В комина свири вятър. Просната на пода мечешка кожа. Мраморен дог. Жена в креслото, с дълго цигаре в протегнатата ръка

Март
Ти избяга от мен, когато не те взех със себе си, а аз няколко дни орах земята, по тъмно включвах мощна лампа, успях да изровя много луковици от лалета, да посадя жълта роза, пуснах брада, източих водата от мазето със специална помпа (беше се събрала от разтопения сняг около 30 см), набучих на открито разсад от краставички „Чичо Фьодор”, посадих две гладиоли, турски карамфили, гергини и спретнах малко алпийско възвишение, а цветята за него взех от Жената, С Която Не Бива, дето живее в Кудрино, тези цветя прекрасно презимуваха, а жената каза: гледай, раззеленила се е папратта, аз пък: та тя е изкуствена (ама наистина, що за чисто градски маниер – да се добавят в живите букети декоративни зелении, с които обикновено се украсяват баните?), въобще копах ден и нощ и от фанатичния труд направо се схванах – всяко движение ми причиняваше болка, явно напоследък съм бил заслабнал физически, а в Золотово почти не закусвах и не обядвах, само гълтах набързо топени сиренца, за да не губя време за работа, преглъщах ги със студен чай и понякога ме обхващаше такава слабост, че чак се разтрепервах като диабетик, от ледената вода в мазето и постоянното стоене в гумените ботуши хванах изстинка и ми се сцепи устната, като пристигнах в Москва, ипомеята съвсем порастна, тоалетните ти ги освободих от пясъка и ги изнесох на балкона, и двете, паничката ти засега стои в кухнята, а в хладилника – четирите Wiskas, вчера вечерта след работа пообикалях малко около блока, преброих 14 технически отвора на мазите, но всички те са зазидани против нападения, навсякъде  глухо, няколко пъти тихо те повиках: ”Зюзя”, но ме досрамя, че те викам с интимното ти име: до една черна Volga един човек, когото не забелязах в тъмното зад черния отворен капак, странно ме погледна; действително, случва се хората да си викат един на друг Зайче или Коте, но няма нищо по-глупаво от това – ако загубиш някого, да ходиш по улиците и да го викаш с това име; знаеш ли, да вечерям ходех в Кудрино, при Жената, С Която Не Бива, защото тя живее сама, а аз през тези дни също бях сам, и чувствах, че на нея и е страшно сама, макар да си има котарак по прякор Ксеша, но докато омитах ароматната пържола с пресни картофи (Жената, С Която Не Бива, пийна вино, приготви ми легло в стоплената стая, а на облегалката на стола даже беше метнат халат за излизане на закуска, котаракът лежеше на копринена китайска възглавничка), аз осъзнах, че съвсем не зная как да се държа с котките, това  ме порази – страхувах се, че той ще си пусне ноктите, и ме учуди, че той не се настани на коленете ми, и въобще той ми се стори някак снобски (макар снобско да е цялото ви племе), а мяукането му беше едно такова утробно, ниско: така ние обичаме нашите деца, но ненавиждаме чуждите; а за мен сега е важно само едно - да не са те разкъсали кучетата

Април
...защото навикът смразява разума, затова домът ми сутрин е изпълнен с оптимистичните звуци на сиртаки-то, а в коридора стои кутия с „Белина”: аз постепенно се отървавам от твоите миризми, скоро в дома ми и върху вещите ми няма да остане нито една твоя корпускула; най-слабото звено във веригата на забравата – това са ключовите места, където ти ме следваше, където ме посрещаше, където си искаше среднощната вечеря и където се криеше от мен, когато си идвах бесен; аз проанализирах последните дни, когато ти беше с мен и осъзнах, че нещо ставаше в душата ти, бездушни, и аз не му придадох значение: първо, в навечерието те взех със себе си в Золотово, по пътя срещнахме три кученца, свързах се с Москва, за да кажа, че Вълчето се е окучила (да, смешно е, кучката кой знае защо са я нарекли Вълчето), ти трепереше в пътната чанта и после цяла нощ се шля някъде, аз бях потънал в работа, на другата нощ ти се върна и искаше да те пусна вътре, защото навън беше студено, а животните не умеят да се топлят с работа, и аз тогава ти казах, че в къщата е още по-студено, защото са спрели тока, но скоро ще свърша с копането и ние ще идем да се стоплим някак, виждаш ли: Жената, С Която Не Бива, я няма в селото, а дори и да беше, тя си има котарак, и значи ти там не бива да ходиш, после седяхме на пейката под светлината на „прилепа”, аз гледах разкопаната пръст, от която се вдигаше пара, черната гора, ярките звезди, и ние влязохме в къщи, където, както си бях, се пъхнах под одялото, и ти се шмугна до мен; през тази нощ си помислих, че навярно няма сцена хуманистически по-убедителна от тази, когато човекът и животното се спасяват гръб о гръб от студа; и, знаеш ли, спомних си едва вчера, че когато си тръгвахме, ти за малко да скъсаш чантата, макар до тогава да я понасяше търпеливо, а когато аз за пореден път се застягах за Золотово, ти овика целия ми московски апартамент немотивирано, струва ми се този твой вик аз чух онази нощ: като се връщам от работа, аз не включвам музика – нито радио Klassik, нито радио Alla, а слушам улицата, и чувам само, вече призори, как из цяла Москва загряват двигателите милиони нелегални пришълци...
...ако и да съм казвал: само дано не са те разкъсали кучетата, ако и да съм молил небесата за това, минаха още няколко дни и те (тези дни) свършиха работата си: аз си представих, че някой те е приютил, представих си, когато се канех да пиша обявление („прасковен британец с бяла гръд...” – нататък не знаех какво да напиша: е изгубен? - е избягал? – та ти и особени белези нямаш, освен един: ти си особена, забележителна, но маскираща се твар и  вече навярно си успял да заблудиш някого, че това не е така, - ето защо ние си и паснахме с теб), а също си представих, че ти скачаш на коленете на някого, и ревност загриза сърцето ми, и такава досада ме обзе заради предишната ми сантименталност;  и така, спомняйки си само оная сцена, в която ние през нощта, под звездното небе и висящата на еловия връх луна, под светлината на „прилепа” седяхме на пейката пред къщи, аз – умилен пред камарата прекопана пръст, ти – в тревога преди нощния студ, и без да те проклинам, все пак ще кажа така: ако ти не просто си тръгнал по жени, ако си избрал свободата, която те освобождава от мен, ако твоята полигамност е само прикритие на лош вкус, то нека по-добре да те разкъсат кучетата... аз, забележи, не употребявам думата „предателство”, тъй като тя е също толкова рабска, както и предаността, и ти прекрасно знаеш, че не това исках от теб и не това виждах в теб, и всичко, което сега ми липсва, е твоята сянка на фона на теракотовите тапети в хола, сянката на самотата в египетския мрак, сянката на сфинкса

Май
Лятото идва тогава, когато въздухът в зноя започва да мирише на ливада, а птиците вече не пеят по цяла нощ или пеят уморено, защото на бял свят е дошло потомство, а него трябва да го храниш с прозаични червеи. Само кукувицата нощем кука все така методично и скучно. А под гребена на моя покрив стърчиопашка е свила гнездо и се гмурка в него с плячката си, предварително огледала наоколо. Пристигнал в столицата, се улавям, че мога в яда си почти ругателно да нарека колегите си „градските”.
Аз изстинах към теб, а по-точно към твоето изчезване през първия майски порой, когато предвидливите метеоролози предупредиха за буря, и аз машинално помислих за ограничителите на прозорците си (- Здрави ли са ти ограничителите? – О, моите ограничители са невероятно здрави!) и немашинално – за това, че золотовските ми разсади най-накрая ще ги ороси небесна вода (- Небеса, днес видях суетлив калугер да проси в мотрисите на метрото. Това е противозаконно. Унищожете го) след кладенчовата вода, защото мъртвата подземна вода е деструктивна като омразата, и затова – да живее животът, да живее живата вода, която като любовта търси своята форма, и която, вярно, също ще потъне в пясъка; аз огледах няколко рижи котарака, а при мен намина и един черен, навярно твой приятел – черен с беличко, предпазливо и нахално се самопокани на гости, но аз бях зает да се боря с птиците, защото след като посадих розата Мистър Линкълн, засях райграса: опънах на колчета черни конци и провесих по тях елхови гирлянди, които ми даде Жената, С Която Не Бива, (дъждец не се намери; както тя каза, него ВЕЧЕ НЕ ГО ПУСКАТ), ето така чакам райграса, за да мога по чеховски, по еснафски, както се варди  касиса, да го овардя, а ти какво си мислеше? – аз още не знам дали ще позволявам да се стъпва по него (шегичка) – с толкова труд го спретнах: в средната полоса, в тази наша зона на рисково земеделие даже райграсът никне не по-малко от три седмици, а вишнята едва се беше разпъпила, но разгеле, цъфна веднага, което ме накара да си спомня за сакурата (от година на година през май ме преследва образът на сакурата, която ми е позната само по снимки, но ми се струва, че пухкавите облаци – замряли в бомбонени взривове – на нашите вишни са не по-малко вълнуващи), на черьомухата и обрязах корените до неузнаваемост и я превърнах в един гигантски бонзай , за да може през кокалестите клони на това всъщност безполезно дърво да се вижда полето, опалено или вече раззеленило се, където на хоризонта се мъдрят две кудрински къщи: едната на Жената, С Която Не Бива, а другата – на роднините на един известен киноактьор, който в разцвета на младостта си загина в планината под лавина (говоря за Бодров), излиза, че злощастните метеоролози не го бяха предупредили навреме, и още: трагичната смърт е добра, а най-вече е добра безследната смърт.
Засях на открито лобелия тогава, когато на прозореца в градския ми апартамент лобелията изведнъж разцъфна с първия си син цветец, цветето на Новалис, цветето на романтизма. Така до разцъфването на лобелията в Золотово ми остава да чакам не повече от три месеца – до август (като се има предвид, че по-голямата лобелия расна на течение и при дефицит на светлина, то вероятно и по-рано).
Черьомухата, разбира се, е отрицателно дърво, съгласен съм. То се свързва със захлаждането и даже с измръзванията, разраства се некултурно, миризмата му е тежка и даже вулгарна. Но така отрицателни са и чуждите деца, чуждите домашни любимци и чуждите коли. Не и чупят клонките, за да ги поставят във ваза вкъщи. Но моята е в стил бонзай... Благодарна, тя подхвърли едно единствено листо в чашката ми с черно кафе, което пиех в градината, и се сприятелихме. След всичко това, не ми говорете за сакурата, за неведоми страни с по две реколти на година.
Впрочем, аз посадих и лавандула, и ешолция, и маргаритка. Чух ехтежи в гората и се наканих да си тръгвам, усетил приближаването на рекордния порой. От изоставената градина на съседа накъсах червени лалета (тези, които бяха с луковици, посадих при мен, а останалите на букет занесох в Москва). Стъмваше се вече. Шофьорът на колата, която ме взе в Ахтирка, попита някак странно:”Как мислиш, скоро ли ще спре?” И защото караше бавно, аз помислих, че съм се качил при наркоман. Но забелязал уплахата ми, той поясни ,че пита за рекордния порой. Аз не го успокоих, а на гарата се заразправяхме – не искаше да ми вземе пари и аз ги мушнах под седалката

Юни
...Ако с рижите котараци напоследък ми вървеше, а с прасковените – не, аз вече се чудя какво ще изкопая в края на краищата – злато или скапана червена глина, която ще се смие на кал при първите дъждове. Макар че аз, синът на Петър (на гръцки – камък), съм успявал да добия от минерали и камъни меден пирит в изоставените шахти и насипи до град Донской, кварц в наносите на река Тола до Улан-Батор, парчета псевдокехлибар при Курск, - а тя иска, даже изисква, поне тъмни опали като от Рябушкинското имение или поне точно такъв люляк, какъвто расте под прозорците на това имение (ха, или моите обяснения изглеждат като оправдания, или е къса девичата памет, но за кой път и казвам, че къща, в която има старообрядческа молителница и последният обитател на която не излиза на улицата, без да се гримира, е проклета къща). Аз не се гнуся от трохите, които ми се падат, а когато трябва – дълбая само средата. Редуването на „стопанина в мен” и „крадеца в мен”, ако използвам философския език, изключително много ме развеселява. Да си крадец означава, ползвайки чуждата вещ, приживе да изпробваш вкуса на реинкарнацията. А да си стопанин – това значи перманентно да бъдеш неинтегриран. Това е проста аритметична сметка: човек от една страна е тара на всички неща, а от друга – на входа на живота го оценяват някак си като бруто, а на изхода – като нето, затова често си задавам въпроса: съществува ли нещо извън теб, Рисаков? И си отговарям: не, не съществува. И не защото светът съвсем не съществува, а защото в мен той е много.
Ето, появи се един мой стар приятел и се разговорихме, говореше ми за философа Мамардашвили, за неговите лекции за Пруст, и забелязах, че приятелят ми, най-верният от всички, дошли от детството, се беше спрял на най-тъжното от времето на училищните ни години – на Пруст и т.н., и вродената срамежливост не ми позволява, а потомствената неделикатност ме тласка да извикам: в тази къща има ли истински грузински чай? има ли истинско хвойново сладко? има ли истинска араукария в антрето?
Като зная вече със сигурност, че златото свети през пръстта, и за да не събуждам повишен интерес към своите разкопки, аз работя нощем. Прекарах под земята кабел, с всички предохранителни мерки (а как иначе? – ето сега, докато пиша тези редове, заради електрическа неизправност изгаря капанчето на Голяма Бронна), прекарах го под плочите на пътечката и го изведох до горната градина на мястото на предполагаемата цветна леха; бъдещият фенер ще поставя на мястото на временно вкопаната бреза, която довлачих по пътя от Кудрино (известно ли ти е, че върхът на една от брезите от компанията на девствениците, споменати в първите ми писма до теб, беше поразен от мълния?). Въобще моят градски профанизъм се отразява навсякъде: или вземам черьомухата за липа, или бъркам нарциса с маргаритка, или изведнъж ме обхващат съмнения нужно ли е да отделям картофи за семе (да, посадих картофи на най-безплодните парцели). Започнах да свалям решетките от прозорците ( с времето ще бъде добре да ги заменя с капаци) и да боядисвам рамките (като имам време, ще си направя като на кудринските къщи - рамки с резба). От петте надземни стаи на къщата съм нощувал засега в три, а в сутерена още е влажно. Под елата намерих самоделно направен дървен кръст, като тези, които не много тактичните хора поставят на гробовете на домашните си любимци, и веднага го изгорих на огъня, където вече горяха болните клони от ябълките. Кой знае колко още загадки са ми оставени от стопанката

Юли
Както вече казах, моята къща, обърнала на изток глуха кирпична стена, с могилка – като някаква наблюдателница, лесно се забелязва: посред шиферните покриви, проснали се в северно и южно направление – покрай гората, нейният покрив сочи изток, той е сив и обикновен, лишен от антени и гръмоотводи, но под стряхата и – това само аз го знам – сега гнезди някаква птичка със семейството си.
Ежедневното пиянство (продължаващо сякаш от тогава, когато, напуснал работата си в Москва, аз отидох да живея в Крим), усилващо се в пика на приказните зимни празници и провокирано от гостоприемството на Жената, С Която Не Бива, в съседното село, а също и това, че в живота не ми се случва често за цяла седмица да не видя нито едно непознато лице, - всичко това не можеше да не се отрази на моята разклатена психика. Страшно ми беше да оставам сам в тази къща, защото книгите от библиотеката, които хващах наслуки, звуците, с които още не бях свикнал (на фона на абсолютната гробищна тишина), картините, висящи по стените, старите хамбарни катинари с гроздове ключове под прозорците, както и останалите вещи ме притискаха отвсякъде като мрачни знаци на някакъв чужд, съпротивляващ се материал.
В същото време, тогава само да помислех за нещо непостижимо, и то се материализираше още преди да съм го помислил: ако се изразя с думите на един автор-морфинист, аз можех да направя от въздуха всичко, което поискам – често това беше книга или питие. Поради това, докато подреждах, в шкафовете на лятната кухня се натъкнах на неприкосновени запаси от стара, но още годна за употреба водка, с помощта на която ми се отдаваше временно – до нощния гуляй в Кудрино – да туширам треперенето на ръцете си, за да се захвана с модернизацията на общо взето добрата елинсталация, а в библиотеката ми попадна книга на По и първият текст, на който отворих, беше ужасилият ме с явните си препратки към теб разказ „Черният  котарак”.
И ако ме питат: ”Е, как е там селото, пропива ли се?” – аз отговарям: ”Пропило се е цялото и отдавна вече е населено с нови хора”. Не, не с оръфляци и цигани, за тях това село е скъпичко, пък и поради близостта си със светите места – Радонеж, Покровския манастир, Троицко-Сергиевата лавра, - сигурно би било и отблъскващо. То се заселва главно с кулаци, и не с такива поетически, като мен, а с приземени руснаци и евреи (последните се обособяват в края на селото, край Ромашкин вир, и с гадни виладжии, зад оградите от неръждаеми щитове на които нощем светят прожектори и лаят овчарки). Останали са и династически селяни, чиито фамилии и до сега могат да се видят в краеведческите книги, Ворноскови например, но те не общуват с останалите и живеят някакъв таен живот, като старообрядци. Полето наоколо вече не го засяват, разпарчадосали са го за вили, които се строят бързо – най-често от дървени греди – от бригади на средноазиатци или молдавци, обикновено състоящи се от четири човека, които получават като хонорари електрически резачки: гастарбайтерите обикалят из околността, като се опитват да ги шитнат на всеки срещнат

Август
В училище ни обясняваха от селската проза, че метка – това е резка върху дърво. И ето, за изминалите дни направих няколко метки, които биха могли да размотаят кълбото на паметта ми. Първата метка не е фигурална, а колосална: някой е повредил ствола на ябълката ми с косачка за трева. Направих всичко възможно да не се превърна в безумен градинар и да не смъмря виновника. Замазах раната и се замислих за система за ограждане. Втората: едно момиче във влака се прозя в плитката си. В началото то просто си играеше с опашката на дългата си плитка, галеше си лицето с нея, а после крадешком, като зад ветрило, се прозина. Естествените жестове са толкова очарователни. Тя беше със сандали и когато аз се надигнах, за да се приближа към вратите, повдигна пръстчетата на краката си с лакирани ноктенца – а аз осъзнах, че така инстинктивно спасява пръстчетата си от моите груби мокасини. И четвърто, и пето, и десето... Тук, приятелю мой, може още много да се говори. Например, че днес не ходих да те търся. В началото като че ли се канех, но още по пътя към къщи от салона за чакащи пациенти в спешното така миришеше на болница, че ми стана лошо и ми причерня. След това срешнах първо черен, после риж котарак, и двата край френското училище, където растат акации, и си помислих: ето те са излезли от мазетата и ситият им вид показва, че може би и ти седиш в някоя градинка, доволен, освен това до сами вкъщи някаква дама ме попита не зная ли кода на своя вход. Кода на входа си знаете ли. Такава неруска и печална, с туристическа чанта на колелца, търся 29 номер, казва. Пуснах я, а вкъщи се нахвърлих върху храната, която (каква рядкост в последно време!) ме чакаше във фурната. А иначе в Золотово вече имам повече продукти, отколкото в Москва: колко усилия се хвърлят на село, не можеш да си представиш, а тук – какво? Освен да вържеш ипомеята на балкона.
На село и този път имах много гостуващи роднини, почти всички ги настаних вкъщи, имам към девет спални места, останалите отидоха да нощуват при Жената, С Която Не Бива. Заради  това сборище ми се наложи да сваля вратите от пантите, за да импровизирам пейки за сядане около дългата маса в лятната кухня. Мъжете седяха на тези врати с кърпи около бедрата: в сауната дигнахме температурата до сто и пет и си говорихме за Катар, който, струва ми се, граничи с Индия. Жените не искаха да влязат в сауната, не зная защо, може би защото нямаха лавандула, благовония и специални шапчици. Или защото наблегнаха на сухото. По това време има нещо тягостно в гостуването – някой хърка, друг ти досажда с разговори. За славеите, за разпалващата се на небето луна съвсем не им пука. На следващия ден аз се заех с водопровода – на тавана се намериха тръби два цола: точно за поливна инсталация. Но те се оказаха без колена, а и муфите им бяха къси. Развалих резбата на едната, но нищо, ще ги заваря – съседът вика през оградата: уплътнение слагаш ли? Аз: какво уплътнение? Дотича с кълчищата, с кучето, всеки бърза да ме поучава, сякаш съм московчанин и съответно съм вързан в ръцете. Но в действителност наистина нямах кълчища. Не, съседът ми е добро момче, на внимателните ми въпроси, имало ли е тук село, отговаря: не, не е имало, имало е гора – и аз сам, казва, изкоренявах брезите, дето растяха на мястото на къщата, две седмици ги горих.
И така въртях, въртях аз тръбите, понякога сядах на полянката посред цъфтящите горски ягоди и незабравки, под елата и си мислех какво още да правя с ландшафта. Гостите викат: като спреш да копаеш, какво ще правиш? А аз се хиля и си мисля: ще захапя съседния парцел и към вашите ще гледам. И само Жената,С Която Не Бива, веднъж странно каза: ”Наистина ли търсиш златото, което е довлачил ледникът?” - „Търся, търся, – пошегувах се аз. – Помниш ли, в приказката: орал, орал селянинът и изорал...”
Околностите на селото сега изглеждат неприятно. Ливадите вече не миришат, по-точно миришат тежко, заскърцаха щурците – с някакво охранено цвърчене, видимо наедряха гущерите и жабите, появиха се сумрачни прилепи (докато закрепвах на прозореца пребоядисаната рамка, един от тях, ослепен от залеза, се вряза в ръката ми). Или това е обичайната ми тревожност преди буря? Но тя не премина с бурята, която се оказа суха и ни заобиколи, дъждът ми се натрапи тайно – през нощта, и се събудих, когато той рукна така, че ми стана ясно: неделята е загубена: не заради това, че от тежестта на капките се наклониха гергините и слънчогледите и даже доматите, а защото  дойде Илинден

Септември
не се сърди, че през всичките тези дни не си говорех с теб – не, не съм съчинявал ода за антивируса на Касперски и не бях чак толкова натоварен със списанието „Директор на училище” (в последния брой срещнах едно съображение: всички жени сега са „пороковели” (станали са фатални), и аз благодарно съзрях в този неологизъм игра с думата „порок”), не, нищо не съм правил, но докато не правех нищо, се съсредоточих върху наблюдението: аз нищо не правя в дадения момент, нищо, и даже не зная къде изтича времето, не зная дали щеше да минава по-продуктивно, ако мислех за високи неща, или ако действах строго практично, и не зная даже в какво направление ще потече мисълта ми, така податлива, така гранична, толкова летяща и правеща всичко възможно, като насън
а на съзнанието ми нямаше да му попречи поне малко яснота, че то дрямката е хубава, когато се прекъсва: другите от това ги боли главата, а на мен толкова ми харесва това послевкусие: замайването се разтяга, научил съм се да го разтягам, изтегля ме от съня на повърхността, и това реално ми се получава  автоматично, от кого съм се научил? – ще попиташ ти. – От Кастанеда? – Не, пази боже, тук ми помагаше непосредствения опит с алкохола, а що се отнася до Кастанеда, то, знаеш ли, днес в метрото (а аз още пътувам с метрото, макар да съм обречен скоро да пътувам с американка с френско име) ме заинтересуваха две девойки: едната четеше книга на споменатия автор, а втората – списание Style, и как мислиш – коя ми хареса? Точно тази, която четеше Style
защото не бива да лъжем и себе си, и другите: нашего брата обича девойки, които четат Style и се надигат от кожената седалка във вагона така, че да си изкривиш врата, докато момичетата, които следват пътя на познанието на индианците Яки, не се грижат особено за усъвършенстването на магията, която носят в себе си
Кастанеда писа, че е лесно да се откажеш от пушенето; аз нищо не правя, за да се откажа от цигарите, очакването ми, че ще ги откажа, много се проточи, пък и той не е писал за случаите, когато на стопанина му е избягал котаракът: какво се прави, ако бягството на котарака (обърни внимание, започвам да говоря за теб в трето лице, ти се разтваряш като в египетска нощ) не е травмирало стопанина, а го е обогатило? – аз не зная отговора на този въпрос
и не знам защо в това вълшебно пълнолуние оставам спокоен, докато по време на скорощната буря, когато се блъскаше вратата на хола, с проклятия скачах да я затворя, спомняйки си за теб
може би, като се научиш да не правиш нищо, докато нищо не правиш, също на нещо се учиш

Октомври
Видях кучешка сватба. Два плешиви песа и една изтощена кучка с провиснал корем, която притича под дъжда (песовете я следваха) към вкусния мирис от торбичките на минувачите. Това беше печална илюстрация на кучешкото ежедневие. Главното беше, че кучката, така и не успяла да изкрънка нещо от торбите, се връщаше и се криеше в една суха ниша под стълбите на гарата, а песовете се свиваха наблизо, едва защитени от дъжда под една каменна ваза. Аз седях близо до тях. И вдъхвайки миризмата им, не повече отблъскваща от тази на бездомен бродяга във вагона на влака, съжалих, че страдайки от изблици на кинофобия, съм се изказвал жестоко за тези непонятни за мен същества.
По пътя от работа към къщи минавам край котелното, където са те видели съседите, често на бавен ход след мен съм паркинга върви автомобил и аз забавям крачка, за да мога на светлината на фаровете да разгледам всички ъгълчета на това затънтено място (по-рано идвах тук, за да наема гастарбайтери да ми пренесат мебелите до етажа). За мен това е нормално – да се връщам у дома по нетрадиционен път. За човек „с екстракт на Достоевски” това е нормално. И аз съм абсолютно равнодушен към това, че ако и да съществуваш извън връзката си с мен, ако вече и да си подивял и не си се дал на никого, ти и на мен няма да ми се дадеш. Свободата – това е императив, пред който аз безропотно ще се отдръпна и пред който ще превия кичозния си врат

Отново ноември
В деня, когато мина точно една година от деня на Голямата Сделка, в Золотово пред къщи разцъфтя източен мак.
Сега съм притеснен с парите и купих само четири чувала тор, но пък успях тази есен да посадя жасмин, орлови нокти, паркова роза и девойче-туя, а по-късно и ягоди, чесън (даде ми го сляпата ми баба от Селото, Над Което Падна Чернобилският Облак) и магданоз.
А също и бреза. Отидох в гората и търсех каква да избера. Изведнъж на края на другата, съседната гора, зад заблатената ливада видях: стои тя. Когато се наканих да копая, помислих: не е ли много висока? ще мога ли да я изкореня? Но не, макар да беше по-висока от най-дългия спининг, бързо се поддаде. Въпреки сутрешните студове, все още цъфти ешолцията. Защо обичам цветята? Те те отвличат от самовлюбеността.
Аз проведох Голямата Сделка, като затворих с нея етапа на Големия Провал, обусловен от кризата на средната възраст. Събитията от тази пропаднала и амнезийна полоса са като предпазна оризова хартия между страниците в албума на моята биография: ето тук съм в залата, пълна с мои съратници, зашеметен от признанието и петте, полагаща ми се във века на постмодернизма, минути слава; ето ме, свестил се в пряспа на непознато московско място; ето много детски играчки – обекти, на които моят мозък болезнено се фокусира в безспирното пияно отслабване; ето разказът на По за черния котарак, отворил очите ми за нещастността на съзнанието, гледащо снизходително на своето нещастие; ето ние с теб на пейката се притискаме един към друг, а керосиновият „прилеп” осветява преораната земя.
Ти беше рудиментарно тяло от Големия Провал и в един прекрасен ден, изпадайки от моя живот, изчезна в самия Провал като негова последна жертва. Но това беше моят Провал и затова го наричам Големия, и затова скърбя за теб – жертвата, за падението на която аз, разбира се, съм виновен.
Мислиш, не чувам виковете на котараците под прозореца ми? Ти отговори със своята бездомност на моята Голяма Сделка – купуването на золотовската къща. Самопоканил се от улицата в градския ми апартамент, ти се стремеше да се върнеш обратно в своята котешка екосистема. Ти си див, това го разбирам: сдобил се с пасторална къща, аз те затварях в нея и отивах на гости при Жената, С Която Не Бива – може би предизвиках у теб ревност. После те пусках в градината и, трябва да отбележа, ти се гнусеше от оголената от снега земя. Тогава, когато аз бях до колене в кал чак до студовете, които могат да бъдат наречени само кучешки, борех се с недоверието на туземците, източвайки с електропомпа водата от мазата, променях ландшафта, изучавах маршрутите на потайните дренажни тръби на бункера. После ти дочака топлото време и – този път вече безследно – изскочи от балкона. Аз постъпих с теб така, както постъпват, като се избавят от любовница – предоставят и максимална свобода.
И ако предполагаш, че спасявайки се от всепоглъщащия Голям Провал, съм търсил някакво тихо пристанище, то нима си помисли, че золотовската ми къща е от тази серия? Подиграваш ли ми се? Не, за тихи спасителни пристанища си мечтаят неомъжените жени и старците, а аз, макар да не съм човек с рисково поведение, но пък може би съм с рискови естетичеси позиции, нарекох своята къща пасторална само проформа, за опозиция на урбанистичното, докато в действителност я разглеждам като убежище в духа на Юго, наистина, изначално нямаща сакрален смисъл, но с какъвто се надявам да я надаря.
Намерих ли злато? Аз преобърнах тонове червена глина и словесна руда. Направих го успешно. Моята цветна градина – вече в младенчески стадий – примири иманентността на Волтер и категорическия императив на Кант, тъй като аз в еднаква степен отделям внимание и на културните растения, и на бурените, а през ноември в кокалестите клони на черьомухата плътно засяда мъртвата пълна луна, ослепяваща звездите. Моите гости ме наричат толстоевец само заради това, че ми харесва физическата работа, а съседите и зяпачите – ницшеанец, защото не вдигам коса над глухарчетата, но заедно с това моят любимец – аристократичният Sunflower кой знае защо непрекъснато ми напомня за теб