Майчина плата

(Перевод с русского - Мария Бъчварова)

     През есента Чулуундорж, Смолов и Полянски слязоха в четирийсет и пета шахта и се загубиха в нея. С тях беше Катето, мършаво и с лунички по цялото лице девойче.

     Жезказган се намира в степта, в самия център на Казахстан.

     Пролетно време тревите се наливат с живот, а в началото на лятото изгарят до корен, пръскайки по вятъра горчиво пелиново благоухание. Слънцето травматично рязко спуска лъчите си към човешката лаборатория – реторти с реактиви, кювети с черни локви разлят мазут, изкопи и кариери, вишки-стативи, ослепителни локаторни чинии. Тръби пробляскват с отразяващото си покритие, изпод което на фандъци стърчи издърпаната от гарваните изолационна вата. В началото на пътя си тръбите се извиват нагоре и после отново запълзяват по земята към Байконур. Всеки ден, сутрин и вечер, по края на сипеите пълзят автобуси, форсират двигателите си и карат миньорите от селата Аненско, Рудник и Весово. Случва се земята под шосето да се срине направо в надземните шахти, но пътя не го възстановяват, а заобикалят.

     Около ямите са разхвърлени насипи от негодна за обработка руда. Това са високи колкото осеметажен блок сиви възвишения от шлака, на които нищо не расте, негодна пепел. С годините от окислената мед те стават малахитовозелени. През зимата тук е пълно с хора, повечето руснаци, които се пързалят по заснежените склонове върху тенекии от разгънати олуци. По Масленица, когато небесата синеят, хората изправят край града намазан с восък стълб, с изпечен от сладко тесто петел отгоре. Който се изкачи до него, го награждават с жива птица, впрочем доволно дребна, защото едри в Казахстан са само ястребите.

     Вечер гражданите заспиват под свистящия грохот на компресорите – в металургичния комбинат отпускат клапана.

     Чулуундорж, Смолов и Полянски тръгнаха за ВВ и най-вече за мед, която в пункта изкупуват по двайсет и три тенга за килограм на дребно, а на едро – по седемдесет и пет. Из целия окръг има бум на медта. Момчетата по цяла седмица събират отпадъци, та да си съберат пари за  празниците. Думата „пари” е дошла при руснаците от Азия ("деньги").

     Търсят на ракетното гробище главно стари кабели. Режат изолацията, палят огън и топят екраниращото покритие от тънки калаени жички. Под покритието има промазана хартия и чак тогава се показват медните и алуминиеви жици.

     Гробището, или сметището, се образува така: ракетите отделят в зададения квадрат отработените степени, при тях се докарват разпръснатите из степта отсеци, обгорелите в атмосферата облицовки на космическите кораби. В разрязаните с оксижен останки има оптика, кабели от цветни метали, платки, клеми от благородни метали. Един път Асхат успя да събере цял бидон златни контакти и си купи „Нива”. Ако се поровиш из тая пустинна земя, която изконните народи се боят даже да разчоплят и затова носят ботуши с вирнати нагоре носове, - в нея може много нещо да се намери. Чулуундорж, Смолов и Полянски ходеха по цял ден да търсят мед, лазеха по купищата, милицията ги ловеше, но да отговарят пред закона бяха още малки. Даже беше неудобно да ги бият, под носа на всеки от тях розовееха по две пътечки от постоянните сополи.

     Момчетата трябваше по празниците да ходят на реката, да пекат месо, да се возят на  блестящите катамарани, да черпят момичетата с кафени дъвки, със сладолед. До разклона ги закара Асхат, остави ги край пътя до щита и вяло изкозирува с кафявите си от хашиша пръсти.

     По пътя към тях се присъедини и Катето.

 

     Смолов отдавна беше замислил ново предприятие. На сметището хайките бяха зачестили. Той беше харесал една шахта, където от изоставеното оборудване лесно можеше да се отмъкне нещо.

     Възрастните в машиналното си бързане изпускат важни детайли. След тях можеш да намериш бикфордов шнур, карбид, битум, монтажни колани с карабинери, гумени маски с наочници от плоски стъкла, строителни патрони. И главно ВВ – взривни вещества, от които на речната риба и изскачат очите. Смолов беше пресметнал всичко. За да убеди приятелите си, той самият трябваше да набере смелост. Край селото беше намерил в един хълм  катакомба. Надникна вътре и нищо не видя. Обиколи хълма и се убеди, че тунелът излиза от другата страна.

     До входа беззвучно се виеха мушици. Смолов се обърна към степта с гримаса. Всичко беше безсмислено: нито дим, нито пара над земята, нито някакво раздвижване. И тогава той, приведен, влезе навътре в хълма. В началото светлината зад гърба му му позволяваше да е наясно с направлението на движението си, но скоро той се отдалечи толкова, че пътят назад би станал нетърпим за разума. Не биваше да отстъпва. С облещени очи, с малки внимателни крачки той вървеше напред и вече не осъзнаваше не само къде са началото и краят на пътя, но и откъде да чака сблъсък... Цялото си същество сякаш беше вкарал във визьора, зад блендата.

     Но скоро дойде светлината и ръцете и краката отново му затрябваха, и изходът го привличаше от само себе си. Напред, отвъд глината!

 

     Те тръгнаха към железопътната линия. Казахски деца играеха клекнали на насипа с боядисани агнешки кости и стискаха самоделните си лъкове. В далечината вдигаше прах с платнените си ботуши някакъв човек в халат, тегелиран на пунктири; черепът му блестеше, набръчкан, червен и потен. Не беше ясно накъде крета, към станцията или към бакалията. Из степта не може да се върви просто така. Ето той падна на земята, удари му един кратък сън, от мътното му око към другото протече сълза, а по слепоочието му, като стана, се бяха залепили малки камъчета. Смолов извика към казахските деца:

- Момчета, кой е този там?

    Децата се загледаха в далечината. Едно кривогледо момче, с лейкопласт на очилата, зелен отвътре, отвърна отсреща:

- Познавам го, познавам го. Това е Ермек, бащата на Чулуундорж, учителя. Той се пропи, пие водка и стана пияница. Скоро спря да идва при мен на уроци, като се напие, ляга на пътя и спи. Даже Асхад спря да му плаща. Веднага ляга на пътя и спи. Вече няма уроци. Търкаля се пиян, в несвяст. Мама го бута понякога с крак, защото на сина и му трябват уроци, а той все не и не. Не помръдва, като умряло куче...

- А къде е Чулуундорж?

- При баба си.

    Зад река Джиезда, където миналото лято Полянски изпусна камертона си, започва долината на юртите, в нея са опънати сивите шатри на чергарите, „яранги”, както често погрешно ги наричат руснаците. Тук пасат табуни от полудиви коне с козина при копитата, рижави мършави крави и проскубани псета. Без тях степта би се превърнала в пустиня: неоглозганата трева щеше да се оплете на парцали, през които новата нямаше да може да пробие. Един път годишно чергарите ще дойдат в града за брашно, булгур, спирт – и обратно. В реката се въдят сомове с умни очи на гладките чела, а в крайбрежните камъни пълзят змии. Сайгаците идват тук да ближат камъните. Всяка вечер в пет часа по реката плават пенести облаци – миньорите след смяната се къпят в брезентовата душкабина.

    Бабата на Чулуундорж се казва Махабат – по казахски Любов, Люба. Около носа си има такива бръчки, че вятърът замита в тях конопен прашец.

    Тя тика стиска конски киселец в пясъка и изтрива с него  една делва. Чулуундорж – момче с монголски скули на единайсет години, вади от джоба си полепнала с маково семе ябълка и започва да я гризе, като оставя по нея следи от кървящите си венци. Над горната му устна е засъхнала следа от кумис. Той седи бос на оградата на кошарата. На горния му джоб свети златна звезда, изрязана от кутийката на виетнамски балсам. В пазвата му – мекици, още топли. Чулуундорж се състои от две думи: „чулуун” на монголски е „камък”, а „дорж” от тибетски се превежда като „елмаз”.

    Смолов и Полянски изчакаха локомотива с няколкото вагона, който се движеше на бавен ход. Толкова бавен, че от кабината може да се види в троскота богомолка. Мирам, машинистът с кръгло като луна лице, не забеляза децата, макар обикновено да ги возеше. „Така трябва” – помисли си Смолов. По реката се носеше боклук от бурени, по небето тихо се мъкнеха на стада облаци.

    По пътя Полянски разказваше на Смолов за старицата, която живее в покрайнините на Жезказган. Вечер, според слуховете, тя ходи гола в дървено палто по селата, краде деца и после нарежда вътрешностите им по прозорците в буркани с разтвор, той сам е ги е виждал. Смолов вдигаше рамене и мислеше възрастни мисли: „За да живееш спокойно, трябва да се убедиш във вечността, да видиш страшния мрак, в който ще потъне човекът, за да излезе от там преобразен. Непроявеният цвят – черният...”

- Какво щеше да си купиш, ако имаше милион долари? – попита изведнъж Полянски.

- Нефтени кладенци. С нефт ще се занимавам – сериозно отговори Смолов.

- Това е неизгодно... – запротестира Полянски, но в този момент Смолов извика така, че го оглуши:

- Ей, Чулунда!

    Чулуундорж скочи от оградата, намести на главата си казахската шапка с бели сгъвки от двете страни и хукна към момчетата.

 

    Катето и майка и живееха – те бяха продали къщата си във Весово – в червения клуб на руското училище № 12, в дървена барака, построена до сградата на училището, за стопански нужди. Подът беше боядисан с лакова боя, фанфари сияеха в шпертплатови гнезда. В съседната стаичка имаше студио с увеличител на никелирана стойка, с мивка и фаянсови плочки по стените. Имаше много черен бархет, копринени ръкавели, перде с еластични нишки. По-рано тук работеше бащата на Катето. Той много се ядосваше, когато разбереше, че е сложил на прожектора прекалено ярка крушка, увиваше го с пионерска връзка и продължаваше с щипците да къпе в розовия разтвор, наведнъж в няколко ванички гланцираната хартия. Катето виждаше как върху хартията избиват и се проясняват пейзажи, сгъстяват се сенки, очертават се разни лица на хора. Тя помагаше на баща си, лепеше снимките по стените като синапени лапи.

    Вечер пиеха чай от майонезени бурканчета, майка и четеше на глас Пушкин:

           ... умря горкият роб в краката

           на властника непобедим.

 

    Катето, притискайки възглавницата към коремчето си, усещаше буца в гърлото си, и се свиваше в болезнени тръпки. Представяше си джуджето Дългоноско, нещастния малък гърбушко, Мук с нос, приличен на масльонка от шевна машина.

    Сега в двора стеше дървено магаре с изгнили крака, към антрето беше облегнат голям трион - жага. На стената на бараката на един гвоздей се люлееше ласо. През септември Катето и майка и щяха завинаги да напуснат Казахстан.

 

    Беше утро, Катето ядеше сладко от касис и се топеше от удоволствие, схрусквайки захаросаните бучици.

    На котлончето в тигана цвърчеше риба. Тюлът беше се омотал в листата на алоето.

- Кате! Кате! – завикаха един през друг Смолов, Чулуундорж и Полянски.

    Овчарката обтегна веригата си и заръмжа. Ъгълът на колибката и беше претрит от веригата. Майката тревожно гледаше през прозореца как дъщеря и пресича улицата.

 

    Те тръгнаха към шахтата през кучешкия проход. Така се нарича дългият тесен коридор между гаражите и оградата на базата. Стените му са много зацапани и изглежда, че оттук действително минават кучета. Или плъхове, които се разпореждат из базата, където в дървени сандъци със слама се пазят медицински стъкленици.

    В селцето Рудник се носи лек мирис на перманганат и хората постоянно преглъщат обилна сладка слюнка. Учениците на шайки нахлуват в базата, в купчината стъклени отпадъци избират целички ампули, после ги мятат в горяща бака на сметището и гледат от сто крачки разстояние как избухва нагретият в ампулите въздух. Ако пазачът хванеше пакостника, го затваряше в дървената барака, докато не дойдат родителите му.


    На самия край на кучешкия проход Смолов се препъна в извит арматурен прът, замаскиран в храстите. С помощта на такъв прът казахските деца търкалят по феодалната пепел обръчи от железни каци. Всички спряха. Гледаха пламналото му от неловкото падане лице. Той беше най-големият от децата. Заради бас изпиваше по няколко капачки одеколон „Саша”. Носеше ножче на колана си, перчеше се с цигари, държеше в мръсните маншети на панталоните си картонен кибрит с шест клечки.

    Той можеше от първия път да запали клечка на стъкло или на подметката си.

- ...Това не е изгодно, - продължи Полянски, чернокосо момче с отмъстителен вид, - след трийсет години няма да има нефт, скоро всички ще минат на хелий. Аз бих заложил на хелия.

- И къде ще го откриеш? – попита Смолов.

- На Луната, – отвърна Полянски.

- На Луната? – учуди се Смолов.

- Да, там американците вече го търсят, – каза Полянски.

- Пука ми, какво търсят, аз ще се заема с нефта...

   Приятелство между децата нямаше, съществуваше издевателската фигура на Смолов. Полянски беше жестокият. Чулуундорж беше нервен и внимателен като вълче. На Катето природният закон отреждаше да бъде нескандалното, обикновено момиче.

    Четирийсет и пета шахта се намира до селцето Весово. През него минават влаковите композиции с руда, дето ги теглят на тежкия кантар. Шахтата с четири хоризонтални етажа я бяха затворили преди три години. Спускаха се в нея в клетки с асансьор. Миньорите получаваха добре и в стола ги хранеха добре. В петъците те даже даваха излишните си купони за храна на по-големите деца. Обедът струваше четирийсет и пет копейки, и то заедно с порция сметана. Проходчиците получаваха специално заплащане, защото ежедневно взривяваха медните подземни скали. Те пристигаха в мината на огромни канадски машини, дълбаеха дупки и слагаха в тях тротилови щафети. Насочваха взривната вълна в дълбочина, за да угасне тя в пещерата, без да повреди кората, и за да не удари, не дай боже нагоре, както в шестдесет и пета миналата година. Жените от Весово тогава отвориха гардеробите, стояха и изтупваха разни дрехи като сватосани, мъжете навлякоха сватбените си сака, изнесоха от къщите столове, насядаха по тях на групи, отупвайки шапките в ботушите си. Бабите мереха на лакти крепа от съндъците. По степта се проточи процесисия от ритуални коли с кафяви стъкла.

    Ако в района спираше токът, подземната вода наводняваше шахтата, защото спираха помпите, които постоянно източваха водата. Спираше и подемникът. Затова направиха аварийни изходи, в един от които децата се спуснаха по заварената решетка на стълбата на третия подземен етаж и запалиха първата факла.

    Носеха със себе си три рулона катранен бинт, за да намотаят друга пръчка и да предават огъня от факла на факла. Полянски имаше слабичко генераторно фенерче, което  беше взел за всеки случай, и веднага се беше убедил в неговата маломощност.

    Чергарите изхвърляха на тази площадка умрелите животни. Те лежаха тихи, подпухнали, но не смърдяха, защото се бяха вкочанили на студа и от течението. Гръбнаците опъваха като на гергеф кожите, ребрата стърчаха настрани. Децата минаха бързо през това място, мижайки, за да не ги хване уплах.

 

    Тук, под земята, желязото не го хващаше ръжда.

- По-добре да бяхме отишли за скакалци – каза Чулуундорж с треперещ глас, когато се затуткаха с огъня. На него никак не му хареса под земята.

    Колите мачкат скакалците така, че под шините пръска сок. А децата ловят щурците. Техните челюсти веднага се пълнят с нещо кафяво, като йод, като отрова. Децата ги слагат в буркан и гледат през дебелото стъкло как те се бият там и това зрелище показва: насекомите не познават тревогата на раненото тяло, и нямат умора. Пеперудата прелита океана и не се знае какво и е на крилата – лекота или безропотна конвулсия.

    Когато децата повървяха малко по тунела с прогнили кабели по стените, те усетиха нерешителност. Катето прочете на бетонната стена написани с цинкова вар букви: ДМБ-85 и стисна ръце зад гърба си. Сви си езика като железопътно флагче и изсмука изпод него приятния сутрешен сок.

    Пламъкът даваше много малко светлина. Осветяваха се само лицата на децата, изплашени и изострени. От неизвестността в галерията те се страхуваха да не пропаднат в пропастта.

- Ако не искате да вървите с мен, нататък ще продължа сам – каза Смолов и протегна факела напред.

- Да вървим! – извика сред мълчанието Чулуундорж. Той чувстваше подкрепата на тукашните места. Очите му станаха непроницаеми.

    Брадичката на Полянски се покри с малодушни бръчки. Той вдигна ръката си сякаш от чина.

- Обратно, обратно.

 

- Гледайте колко кабели – развълнувано говореше той след няколко минути.

    Смолов забеляза в тъмнината дървена макара с кабели, предаде огъня на Чулуундорж, размърда я и я затъркаля.

    Медните галерии са по-широки от въглищните. По тях минава даже „БЕЛаз”. Каменовъглените шахти са взривоопасни, поради натрупващия се метан, а в медните – обратно, само с помощта на взривове може да се стигне до рудата. На медните миньори на работа им се разрешава да пушат.

    Нататък децата, възбудени от шума, продължиха като разбъбрена група. Смолов търкаляше напред макарата. Всички изпитваха към него доверие, усещаха неговата прометеевска злощастна жар.

    Под скалните сводове тук-таме горяха дежурни четирийсетватови лампички. Студът сякаш беше милостив, но на Катето и настръхнаха ръцете.

    Вървяха бързешката, но като че ли насила, следвайки краката си. Смолов остави макарата с кабелите и взе от Чулуундорж факлата. Ципът на якето му прозвънваше. Всичко извън осветеното беше странно. Полянски броеше завоите, но се обърка в сметките. Възторгът пречеше даже на него.


    Пласт земя отделяше децата от хората горе.

    Изминаха още петдесет крачки и Чулуундорж се примоли:

- Чакайте!

    Всички спряха.

    Той запристъпва от крак на крак.

- Трябва... да ида до тоалета.

    Смолов се развика:

- Намерил време, давай по-бързо!

- Момчета, само не се отдалечавайте, аз съм по голяма, светнете ми.

     Всички мълчаливо се групираха около Чулуундорж, той свали панталоните и клекна. Децата гледаха шапката му със завитите краища, които приличаха на запетаята на „Nike”, гледаха сивите му кълки, на светлината на факела, който беше започнал да пуши. Волфрамовата нишка в дежурната лампичка трептеше. Тук се чу сирена, съставена от две ноти – висока протяжна и още по-висока, креслива и писклива нота.

    На Полянски му се разтупа сърцето.

- Всички ще умрем тука! – изкрещя той. Гърдите му се разхлопаха като от прозявка.

- Млъкни, – мрачно подхвърли Смолов.

    Добре ли беше това или зле – но всички побягнаха в посока на сигнала. Пътьом Смолов намотаваше на пръчката последния катранов бинт. Той се задъхваше от бодежи в дясната страна.

    Но скоро те отново притихнаха и не знаеха накъде да вървят. Кварц проблясваше по стените.

    Едновременно пропука и изчезна пламъкът на факлата и за Катето светна в тъмнината майка и и тръгна редом с нея. Тя беше цялата в дневна светлина и не държеше Катето за ръка, а вървеше през цялото време наблизо, а Катето се стараеше да не обръща глава натам и да не каже на приятелите си, че сега вече няма страшно. Нежният порцеланов облик на майката беше толкова ярък, че Катето нарочно не мигаше с очи. Тук тя усети някакъв мирис, спря и набръчка нослето си. Момчетата я извикаха, а тя силно трепна и като че ли се събуди.

- Ти, Смолов, защо ни водиш в кръг? – каза тя с обикновен глас.

    Полянски също размърда ноздри:

- Вече сме били тук. Чулунда ака тука! Да ни погребеш ли искаш!

    Тук всички видяха, че Катето има, макар и некрасиво, но в същото време съвсем малко женско, обещаващо обезателна красота лице. Почти лицето на друго същество. С тънки до прозрачност, като на пиленце клепачи. Момчетата се изплашиха, че заедно с тях ще изчезне и някой, който трябва да бъде защитен от кошмара на живота. Всички се притиснаха един в друг и даже леко се изблъскваха от общата спойка; като го забелязаха, те бяха поразени от единичната си жалкост. Но вече смътно разбираха, че скоро всичко ще свърши, ще свърши и ще мине, че събрани накуп, ще се свият в студения ъгъл, а наоколо беззвучно ще пъплят плъхове, мозъка ще го стегне здраво невидима лента, а тялото ще започне да го обгръща смъртта и меко да го пълни с парченца плат, с парцалчета. И няма да стане ясно от космически или от вулканичен произход е човекът.

    И, както им подсказваше въображението, което правеше всяка болка уютна, обхвана ги спасяваща от безкрайното страдание изнемога, вцепенение на целия организъм. Като капки живак, те се сляха в голяма топка и се търкулиха в цепнатина, способна да пусне в себе си само детските души, където възрастните никога няма да ги намерят, където наистина можеш да се скриеш от големите, под платформата на живота, по която възторжено трополят краката на множество хора, които унищожават лоното на земята, цапотят ложето и.



    За тях дойде Мирам с лунното лице, помогна им да се покачат в жълтата кабина, и локомотивът тръгна. Децата заразглеждаха снимките зад гърба му под издраскатия плексиглас и го разпитваха защо му е щурвала, нали вървят по релси, но той не отговаряше, и те си мислеха: така трябва и продължаваха жадно да поглъщат с очи черния профил на пещерата; влакът проряза земята и излезе в необятната степ, влачи се дълго по нея, после нахлу в родното им село Весово, и те познаха червените двеутажни къщи; на  прозорците растяха папрати, на двор в менгеме на тезгяха беше стегнат железен слитък, а жълтите цветове на акацията, които се ядяха през пролетта, сега се бяха превърнали в шушулки, прилични на тении. Децата бутаха Мирам, притискаха се към стъклата, отделящи ги от живота, и молеха, като отваряха слабите си риби устица: „Спри, Мирам, спри...”

    Мирам дръпна някакъв лост и влакът се втурна напред още по-бързо.

 

  ***

    Катето отвори очи и видя на масата завитата в месал икона.

    Това беше обточена с пергамент дъска с укорителен образ на Божето, нарисуван с туш. Когато образът избеляваше, майка и го намазваше с олио и той веднага се проясняваше. На горещото чело на Катето във вързопче от памучна кърпа се топяха кубчета лед от хладилника. Чертите на лицето и бяха изтънели от дългия сън, в който тя остана много дни. Две дебели лелки, дошли от Казан, шетаха зад завеската, отделяща червения ъгъл от кухненския кабинет.

    Катето заговори с Божето, и заговори скромно и състрадателно.

-  Това ти ли си, Боженце? – тихо питаше тя.

- Аз съм, дъще моя, - отговаряше образът.

- Кажи, Боженце, ти ли си за нас главният?

- Да, детенце, аз дойдох в този свят да се намъча и възнеса, за да застана над вас.

- Защо позволи да те мъчат, та ти си толкова силен?

- За пример, дъще, за спасение. Да могат повечето хора спокойно да живеят и леко да умират.

- Ами ако аз например позволя с мен да направят каквото си искат, така че да се измъча и възнеса?

- Ти не бива, няма да се справиш, много боли. Аз съм голям, мъж съм.

- А защо разказа за болката си, нали мъжете трябва да мълчат за нея?

    Божето помачка подпухналите си превързани длани и промълви:

- Ти не познаваш тази болка, ти още си агънце.

- Разбира се, моята болка е мъничка, но нима заради това моята болка нищо не значи, защото хората толкова много са слушали за твоята?

- Ти, детенце, искаш да натовариш живота си, преди да си го изживяла. Аз съм малко над трийсетте и преди теб вече съм направил, каквото трябва да се направи. Ти живееш простена, а искаш да бъдеш виновна, и всичко наоколо, сега, целият този свят, ти изглежда оскърбителен, несбъднат. Но ти си се родила с болката на майка си, родила си се напълно отмъстена, отплатена.  Дай ръка и ме следвай, защото тайната се откри първо на мен.

- Не, ти ми взе залъка, залъчето ми взе! – завика Катето, заудря по одеялото, и между плешките и  потече ледена струя.

    На следващия ден внимателно я откараха в болницата двама санитари в сукнени престилки и в бежови кадифени шапки с кожени каишки.