Майсторът на стола

(Перевод с русского - Мария Бъчварова)

Спирин караше у тях на село стол, стар, но още здрав нашенски стол. На платформата във влака се поколеба: да го сложи ли така - направо на краката му, подплатени с кече, върху оплютия под - накрая го сложи и седна на него. Влакът тръгна, набра скорост, през процепа между вратите запръска снежен прах.
Беше тясно: хората се връщаха от нощна смяна, прозяваха се, търкаха очи. Двама техникумски, седнали отсреща, ехидно разглеждаха Спирин. „Тоя е избягал от лудницата” – каза единият на другия, без особено да снижава глас. Някакъв бръмбар, с  дрънчащи бутилки в чантата, се наведе към него:
- Ти какво, винаги ли го носиш със себе си?
Спирин нищо не каза. Премести се по-близо до вратата, отпусна ръце и попипа етикета на дъното на стола. Не искаше да влиза във вагона. Там, сред шумния народ, положението му щеше да бъде отчайващо. Бръмбарът искаше да добави нещо, но от вагона се чу глъч.
- Яхромските идват – каза жената наблизо.
- Кои? – измрънка бръмбарът.
- От Яхрома. Каретата на Екатерина се обърнала, тя си навехнала крака: „Я хрома! – Окуцях!” – казала.
Жената се разхили, напълниха се с въздух сипаничавите и бузи.
- Там, в Яхрома, имаше предачна фабрика, хората бяха съвсем оглушели – тъпанчетата им се пукаха от машините. Научени са да викат. Пък и с вискозно влакно са се нагълтали, кашлят, сега всички са кекави, хилави, с хлътнали гърди, виж ги само! Дяволи. Глухи са по рождение. Фабриката отдавна я няма, а яхромските деца все викат.

Ферментиралата човешка миризма, дългите междугария приспиваха Спирин. На електрическото табло капачетата на кръглите прозорчета се клатеха като махало. Жената се прекръсти, сигурно на софринския завод за свещи. Изведнъж от страната на Спирин вратата се отвори и, отхвърлил дрямката, подхванал стола, той скочи на перона. Почти веднага осъзна, че е избързал, завъртя се на място като вълче, техникумските се подадоха навън от платформата, оглеждайки празния перон, за да отблъснат Спирин, но той забави въртенето, замря, бръкна в джоба си за цигара, влакът беззвучно даде ход, без предварително свистене и пуфтене, опашката му се плъзна, леко стържейки перона. Техникумските пуснаха вратата и веднага се залепиха за стъклото с разкривени лица.
Когато релсите спряха да треперят и парата се стопи в далечината, по линията затрептя и се спусна изведнъж тишина.
„Обичат да си съчиняват у нас, - замърмори на себе си Спирин. – Имената какво, от аномалии ли са измислени, от тези конфузни истории? Ето за Хотково съм чувал: пътувал царят с каретата ( пак с карета), спрял го разбойник, сваляй, казва, от себе си броката и златото. – Кого ще грабиш – попитал царят – знаеш ли поне кой съм аз? – Абе, който и да си – „Хоть кого”  – махнал оня.
„Хотково... Стоп, защо във влака пътуваха яхромски, както каза жената? Та то е съвсем в друго направление.”
Спирин се защука по перона и започна да търси над касите познатите букви, бели, от летвички.
„Какво ми става? Да не съм сбъркал гарите? Не, не, направлението е вярно, Ярославско, не Савеловско. Спокойно, спокойно, само слязох по-рано отколкото трябва. Това сякаш е перонът на Абрамцево...”
Снегът отнемаше от видимостта, под осветителния стълб ярко светеше пряспа. Конструкцията над касите наистина напомняше абрамцевската и Спирин, успокоен, но така и ненамерил нужните букви, реши да мине през гората и да излезе на пътя или да тръгне направо през полето към своето село. Скочи от перона, мина по мостчето през канавката и се потътри по просеката. Зад гърба му още светеха моравите сигнални светлини – Спирин беше пристигнал с първия, най-ранния влак.
Той трепереше и се свиваше под палтото. От тъмното в очите му блясваха светли петна. Странно беше, че снегът, който се изсипваше с тонове, беше беззвучен и даже увеличаваше тишината; не се чуваше нито летенето на снежните парцали, нито как се стелеха.
Спирин вървеше, вдигнал рамене, и щеше да бъде смешен, ако някой го гледаше отстрани. От джоба му стърчеше изстрелваща табакера, стилизирана като бутилка за коняк – Спирин изхвърли старите вещи от градското си жилище и взе това нещо със себе си. Стола той носеше и тъй и инак: ту с облегалката под мишница, ту го мяташе на гърба си, ту прегърнал го пред корема си с ръце, скрити в ръкавите. Тежък, тъмен, от твърда дървесина стол. Мълнии от надръжни пукнатини по някога попарените и извити крачета, прокъсана дамаска на седалката; преди правеха всичко от масивно дърво, после започнаха нещо да се изхитряват, да бързат, да използват шперплат, кухини, да умъртвяват материала, да го олекотяват и подменят. В миналото всичко беше различно: всичко се правеше с усет. Майстори имаше, не хора! В бащината му къща колофонът се топеше под поялника, сладкият калай изгаряше дъха. Медните от оркестъра гърмяха в радиолата. Телевизорът се оправяше с юмрук... Просеката изредя, след кратко изкачване пътят се показа. Спирин тръгна по заледения банкет. Ставаше все по-светло; вдясно зад дърветата се простираше дълго поле. Понякога на Спирин му се струваше, че заедно със стола той носи спокойното биене на стенния часовник, нали столът беше от гостната и е свикнал с това биене, но сега тапицерията беше извехтяла, а болтовете се бяха разхлабили, разхлопали.
Чисти стръкчета се люлееха край пътя, тънки като монголски стрели. На Спирин му се намокриха краката, но тялото му от ходенето само дето не димеше. Изведнъж до него спря  едно „Мицубиши”, водачът се подаде, огледа Спирин и предложи да го закара. Той отвори единствената врата, която се отваряше – от неговата страна, излезе, с подозрение погледна джоба на Спирин, подут от табакерата. Спирин се промъкна през шофьорската седалка и през мъртво стърчащия скоростен лост, като вмъкна след себе си стола. Но по пътя се случи авария – нещо изпука под капака, и разсипвайки стотинки от джоба си, Спирин излезе след шофьора на студа.
Три ромба, три елмаза блеснаха на мръсната решетка на радиатора.
Като не каза нищо на водача, който като че ли нарочно избра обиколния път и сега лежеше под колата, Спирин тръгна обратно, за да се върне на познатия път. Като мина около километър, той чу, как зад него по наклона пълзи автобус. Хората дишаха в стъклата и се взираха през прозорците.
Когато автобусът се отдалечи прилично, Спирин, заслепен от фаровете, известно време крачеше наслуки и слизаше от банкета. Като наочници безпросветните гори от двете страни на пътя затъмняваха съзнанието му. Но студът го теглеше напред и за да съкрати пътя, Спирин тръгна през нивите. Небето изведнъж стана изцъклено и високо. Спирин спря в средата на полето, заби стола в снега и седна, като се извърна към светлеещото на изток небе. Задните крака на стола наполовина потънаха в земята. Усещаше, че тялото се затопля само, а сърцето бие самозабравило се, както в детството, когато с хлапашката дружина, с джобове, пълни с ревен, като посичаше с пръчка тревите, той тичаше из нивите. Късаха класове, изронваха с ръце зърното, и го дъвчеха. Спирин извади от табакерата цигара, преметна крак върху крак. Макарата от  конци с опушена от църковна свещица дупка, прашното сляпо прозорче на тавана, дървениците в синьото съцветие на цикорията, бръмбарите – пожарникари, заврели се в обърната бутилка – всичко се е запазило в паметта му. От една катерица в гората можеше да получиш уплах за цяла седмица, кълвачът скърцаше, както скърцат в приказките вратите. Хубаво беше; уютно се заспиваше, пухените възглавници омайваха така, че на сън ти се летеше...
През полето вървеше човек, потънал в мислите си, и застана нащрек, като забеляза на стола Спирин; после започна бавно да се приближава към него. Спирин запали цигарата, а когато оня съвсем приближи, го разгледа без боязън. Човекът си беше с празни ръце. Памуклийка с едно копче, очи възпалени и пълни с недоумение. На ръкава му – нашивка със знака на пергела.
- Това поле ми принадлежи! – каза човекът и прокара ръка по въображаемите треви.
Макар небето в по-голямата си част да беше ясно, някъде отстрани валеше сняг и най-близкото селище не се виждаше.
- Аз само минавам оттук – усмихна се Спирин.
- Какво искате? – попита другият.
- Да си почина. Трябва да стигна в Кудрино.
- В Кудрино? – попита човекът.
По земята тихо премина ветрец.
- Да – каза Спирин, изпускайки от устата си дим. – В това село отивам. Идвам от спирката. Слязох по-рано, май в Абрамцево.
Вятърът си хареса могилката зад гърба на човека и се заигра там. Като изтърси скрежа от памуклийката и отмахна с пръсти ледените капки от мустаците си, непознатият разказа това-онова за себе си:
- Аз съм от село Оленя Губа, край Мурманск. Дойдох тук с рибен товарен, като Носоломов, започнах работа в земемерна фирма. Събрах се с една женица, две дъщери ни се родиха. Купих три хектара в тоя край на полето, изорах имота. Роди се много, а нямаше къде да го дяна: за държавата тогава бяхме излишен напън, реколтата я даваха на басмачите. Но сега чувствам – цялото поле ще е мое! Виждам метличини, предвестници на ръжта или граха. Какъв възторг!
Той затъпка на място, сякаш пружините на тревите започнаха да се огъват под нозете му.
Спирин видя, че този човек е под пара, душата спиринова обаче беше благосклонна към него.
 – От къде да мина за Кудрино? – попита той.
-  О-о, това е цяла попея... По инженерната част – каза изведнъж човекът и протегна към Спирин зачервената си ръка - Бивш кадастър Горожанцев. Ще ви изпратя, на път ми е.
Спирин не възрази. Оглеждайки пътьом слаботелесната фигура на Горожанцев, той вървеше спорно, като се стараеше да стъпва по тънкия сняг, отвят от вятъра по буците. В дълбокия сняг вървяха безразборно.
Само понякога Спирин подаваше на човека стола, за да разкърши ръце или да запали цигара на завет.
До село Ахтирка се спряха. Пред тях стоеше разглобен наполовината мост. Гредите от крайбрежните му опори се бяха свлекли в бучащата вода.
Те постояха на стръмния бряг и се върнаха назад към селото, да търсят друг път. Горожанцев разказа, че стария мост в 13-та година го е построил един двадесет и четири годишен архитект. Когато пуснали първия пробен влак, нещастникът се усъмнил в изчисленията си, хвърлил се от моста в реката и се потрошил до смърт.
На склона видяха старици при един кладенец – беззвучно дрънчеше веригата, кофите су бухаха във водата с утробен звук. Ледът, като кашкавален кръг, обикаляше кладенеца. Спирин обърна внимание на Горожанцев какви трагически силуети имат стариците. Стигнаха до най-близката къща, към която водеше пътечка. Спирин отмести клоните на една  шипка. На двора, напоена с пикоч и оборски тор, се спарваше слама; кокошки ровеха нещо в листака от цвекло. Стопанката простираше на двора бельо. Като видя Спирин, тя изплю щипките в престилката си, притича до оградата и каза, като провря ръце през пролуките:
- Излезте на пътя и на 53-тия километър сами ще почувствате, че сте минали от другата страна, по най-необясним начин.
Без да разбира нито една нейна дума, той погледна ръцете и. Тя се дръпна, изплашена от погледа му. Спирин си представи под мърлявия шал, престилката и домашната рокла нейното свежо тяло, прорязано, като от бебешки повои на вдлъбнатини от ластиците. Звън Вселенски можеше да бъде скрит под възглавничките на пръстите му, стиснали до бяло дирека на оградата. Но в мозъка му звучеше: ”Столът, столът, столът, моите окови! Изчезвай оттука...”
Нататък нямаше пътека, вървяха един след друг, мъчително измъкваха крака от преспите като от инквизиторски ботуши.
Селото свърши, железопътна линия в шпалир от тополи се откри пред очите им. Като че ли това беше пътят, единственото направление, в което можеха да се движат. От едната му страна се изправяха призрачни гори, пълни с гробовна тишина, от другата – бункерите на изоставени заводи, редом с които до изгнили пънове се чернееха гьолове. Горожанцев вдигна два обли камъка и ги понесе. Спирин попита защо са му. Срещу дезертьори и избягали престъпници, отвърна другия. „Лъже земемерът. Той с камъните си изравнява походката. Съвсем е заслабнал от водката.” – мина през съзнанието на Спирин. Горожанцев наистина имаше сънено лице и клепачите му бяха на торбички. Дълга бетонна ограда с бодлива тел се проточи отдясно, Спирин слезе от насипа, за да иде по нужда, и вече беше опарил с длан слабините си, когато изтрещя изстрел, от който от дърветата излетяха птици и събориха снега по клоните.
- Секретен завод. Първият е предупреждаващ – прозвуча отгоре непознат глас.
Спирин се обърна. На насипа в железопътна жилетка стоеше старец – жепеец и тихо разговаряше с кадастъра. Старецът повдигна към Спирин сивата си вежда, пъхна ръце под жилетката и добави доброжелателно:
- Не се пъхай там, ще те убият.
- Те имат лиценз – кимна Горожанцев, и двамата пак се заприказваха. Спирин се опита да се изкачи нагоре, но няколко пъти се хлъзна назад по насипа. Обхвана го досада, че те двамата бързо се разбраха, а него го приеха между другото. Накрая той се покачи на пътя. Старецът със значка на фуражката (златни чукове се кръстосваха на син емайл) ги покани да се стоплят в неговото параклисче наблизо. Това беше тъкмо навреме – на Спирин съвсем му бяха измръзнали краката.
Параклисчето беше малък кантон, каквито има край железопътните линии, с островърх покрив, с тесни заострени прозорци, почти замъков тип; с посадени край него четири срамежливи кипариса. На прага старецът отупа краката на гостите с метличка. В стаята, облепена със снимки на киноартисти, подът се беше продънил  посредата, покрит беше с килим, имаше ръждясала мивка, килната настрани печка с множество прегради, сложена направо на пода. Крачка не можеше да се направи, така че мебелите да не се закандилкат.
Спирин седна до прозореца на своя стол. Кантонерът взе камъните от ръцете на кадастъра и ги сложи на прозореца. Седнаха на масата, Сенкорек (така се казваше старикът) извади от буфета чашки, прокара пръсти по стените им, за да се убеди, че не са прашни, извади водка, буркан с краставички и май с естрагон – във въздуха се разля дъх на парфюмерия – наля първо на себе си, после на кадастъра. Спирин отказа, като покри чашата си с длан: „Аз съм  абстинент”. „Напразно” – каза кантонерът, сложи на печката чайник, върна се на масата, седна, огледа наоколо отвисоко, като монголфиер, и гаврътна водката заедно със землемера. Кадастърът, като отпи, помириса мустаците си.
 Пийнаха още и помълчаха. Стана им мирно на душата. От нагретия покрив капеше: печката грееше, а кабелите над линията се оплакваха от съдбата си. Човек си мислеше, че ей сега към кантона ще се приближи влак. Сенкорек наля на Спирин чай, Спирин разказа, че подрежда своята селска къща, кара там градски вехтории. Кантонерът нагряваше с клещи на огъня бучка захар.
- Ние тука сме тръгнали с кадастъра..., искаме да прекосим реката. Ще ни покажете ли как да минем оттатък? – попита Спирин.
Чу се как самолет проточва в небето изтормозващ грохот, като че изпод пухен дюшек стене виолончело. Тихичко звънтяха стъклата.
- Как да ви обясня. Река Воря постоянно си мени руслото. Не е ясно вие ли сте влезли в нея, или тя ви е заляла. Например, струва ви се, че сте вглъбени в себе си, а в действителност  самотията ви се е утаила на дъното, затаила се е. Немците наричат това състояние самосъзерцание, „Зелбстбетрахтунг” – произнесе носово старецът.
- Заплетено! – похвали Спирин отговора му.
- Да – каза кантонерът – Нормално магнитно явление. Вижте – най-разпространеното самоубийство се прави с използването на земното притегляне като лост: обесените и удавниците изцяло се наслаждават на притеглянето. И само на боговете е присъща безтегловността, опитът на левитацията приживе. Затова и не ни обръщат никакво внимание. На тях и така си им е добре. Ние вярваме в тях, а те в нас – не.
Горожанцев изгледа стареца продължително. Спирин слушаше с интерес, но започна да върти глава. От стените, една след друга започнаха да падат снимките на киноартистите – Пуговкин, Бочкин, Конкин – и се стелеха по пода. А старецът все бъбреше гъгниво:
Не ви ли мина през ума, че на отсрещния бряг се свършва със земното притегляне? Животът пропада като афера; мисленето, въпреки очакванията, се прекъсва. Нали знанието след живота би било нетърпима мъка. Остава да си представим, че от остатъците на човешкото, което е в нас, на другия бряг ще намерим само наблюдението,”Бетрахтунг”...
- Това са Нютоновски глупости – прекъсна го Горожанцев злобно. Сенкорек само обидено измънка:
- Въобще, аз макар и да живея в отчуждено пространство, външните обекти за мен все пак съществуват. Толуол мога да намеря, ей това огледало продавам...
Спирин се загледа във воднистите очи на наблюдателя. Настъпи дълго мълчание, през което Спирин успя да помисли, че ако продължават да слушат този старец, ще се побъркат. Кадастърът не издържа, скочи и вдигна Сенкорек, като да го откачи на ченгел - ти какво мътиш водата, бе, лумпен? – но Сенкорек, като му надделя, се завлече към килера, така че кадастърът увисна на него, почти разплакан от безсилие.
Излязоха от килера, като носеха заедно сравнително добро огледало без рамка. Сложиха го в ъгъла и Спирин уговори цената му. Докато седеше с тези хора, които бяха доволни, всеки от своята участ, от съдбата на пътния наблюдател и съдбата на земемера, Спирин разбираше, че за такива точно хора се строи в страната новият живот.Те варят каша от брадвата, подковават бълха без микроскоп – само ги вържи на яслата. А като си спомниш и за плана на този – усъмнилия се архитект. Осъществил го е. Сигурен, убедителен план.
Спирин стана, искаше да произнесе реч, но се смути, усети как краката му се подкосяват.
- Аз също исках да кажа нещо, но забравих какво. Сега ще се сетя. Сега ще го изложа по най-добрия начин.
Двамата го успокоиха и го върнаха на мястото му. Като че ли наблюдателят му беше сложил в чая някаква стрита гъба. Като събра последни сили, Спирин извади пет франка на монета, всичко, което имаше в себе си, и я пъхна под носа на стареца.
- Това ти стига, старче – ако си чувал нещо за чуждестранни пари, не само за да живееш добре, но и за твоите бъдещи гости, ако им се прииска да забогатеят, като те оберат, тъй както виждам – нямаш деца, няма кой да те защити. Ние тръгваме.
Сенкорек залепи монетата на окото си. Горожанцев си взе камъните от прозореца. Сенкорек изведнъж заобяснява, че в ливадите зад гората живее негов познат, пчелар, който ще ги изведе до Кудрино, и че той, Сенкорек, е готов да ги съпроводи до там.
- Ти разбра ли? – пошепна Спирин на кадастъра, докато старецът се оправяше с резето на параклисчето си. – Остави тези камъни за всеки случай. Те ни дърпат към дъното. Хвърли ги.
Спирин перна кадастъра през ръцете, но той се беше вкопчил в камъните си здраво.

Тръгнаха по двата утъпкани  коловоза на пътя, вървяха бързо; в мъглата, между клоните на плачущата върба постепенно изплува краварник от бял кирпич, отпреде им се изпречи селскостопанска техника, цялата в пясък, с колела, полепнали с глина. Началото на пътя към самото селото беше изрито от трактори. Огледалото го носеше Сенкорек. Кадастърът на всяка крачка провлачваше непослушния си крак, като взривяваше пред себе си фонтани сняг. Спирин и Сенкорек го взеха под мишниците. Като вървяха близо до оградите, те влязоха в новото село. В стъклата на къщите се разтапяше мъгливото слънце. Спирин си помисли, че Сенкорек не познава никакъв пчелар, а е тръгнал с тях заради бъдещата разпивка, когато изведнъж старикът, като пусна изпод огледалото две въздишки, каза:
- Аз наистина не познавам пчеларя, само един път съм го срещал в гората, когато копаех червеи.
На края на селото изникна къща, над покрива и на висок прът стърчаха гръмоотвод и телевизионна антена. Сенкорек отвори портичката и първи влезе в двора. От храстите изскочи и залая по тях малко бежаво кученце. Отзад в двора имаше галъбарник; пожарният вир се познаваше по многократно пробиваната дупка в леда. Спирин погледна в прозореца. Пчеларят в стаята слагаше масата: чупеше хляб, солеше го отгоре. Вечерята се задушаваше в тенджера, покрита с вестници. Както изглеждаше, пчеларят живееше сам. Всички самотници са прекалено педантични. Сенкорек почука на вратата. Домакинът мина по скърцащите дъски, бутна първата врата, мина през антрето, отвори вратата към улицата и пред пътниците се показа мъж в потник с усукани презрамки. От предверието на банята миришеше на пушек и есенен листак. На стената висяха дъбови метлички за баня, канжа за риболов, мрежа, отпусната гумена лодка.
- Налага ни се да минем на другия бряг на реката.
- На верен път сте.
- Но кога ще видим десния бряг?
- Като излезете от водата, та вие все още сте във водата.

Пчеларят ги покани вътре. В стаята зад една завеска работеше телевизор. Разположиха се край масата, (не стигнаха столовете за Сенкорек и на него му направиха купче от дебели книги), пчеларят отвори наведнъж четири буркана с добре запазени туршии, чиито ярки цветове развеселиха пътниците. Къщата на пчеларя беше празна и чиста и беше ясно, че в нея все пак шета жена. На поличка до вратата бяха наредени буркани със сладко, настойки и плодова домашна бира; в някои от бурканите Спирин видя нежна като велур плесен. Започнаха да ядат борша. Пчеларят казваше, че редът, който са започнали да въвеждат в страната, трябва да бъде по образец на пчелния. Това лято в кошерите му се излюпила нова личинка – кралица. При такова събитие – поясни той – старата майка напуска кошера и увлича със себе си част от пчелите работнички. Ако старата майка, свободна и бездомна, кацне на човек, рой пчели също ще го накацат. Ще облепят даже добре въоръжен войн.
Спирин отвърна: да, стрелите и копията са нищо срещу рояка.
- Да. За да се настанят пчелите в ново жилище, трябва да се плени пчелата майка, като се сложи например в кутия от цигари с пробити дупки по нея за въздух, да се запечата с восък и да се постави в приготвения кошер. Пчелите ще проядат восъка, за да я хранят през дупката. И така постепенно пчелното семейство ще привикне към новото си жилище. Случва се наистина пчелите да освободят майката и веднага да я убият. Тези безполови пчели се подчиняват на някакъв особен жизнен ритъм, те изработват чист восък, който няма нищо общо със стеарина или парафина... Не искате ли ракийка – попита пчеловъдът.
Кантонерът и кадастърът навъсено се съгласиха, земемерът посочи Спирин и предупреди:
- Той е абсент.
Пътниците пиха и задъхвайки се и тракайки с лъжиците, засърбаха борша. Какво обикновено се сервира на руската трапеза - позасъхнал зелник; този беше истински, гъст борш от свински бульон, с боб, с едро нарязани домати и цели моркови.
Но Спирин, дошъл на себе си след сутрешното замайване, ставаше все по-раздразнителен и се мъчеше да се държи строго. Той започна да разпитва пчеларя защо живее така никакво. Има ли си жена. Къде му е на пчеларя семейството.
Пчеларят стана от пейката и дръпна пъстрата завеса, зад която всички видяха дебела жена, лежаща под одеяло на дивана пред телевизора.
- Тя какво се е излегнала посред бял ден? – попита Горожанцев само с устни.
- Гледа разни предавания – отвърна пчеларят. – По цял ден. Аз вече свикнах. И как ще е посред бял ден? Денят вече свърши, сега е нощ.
Сенкорек и Горожанцев надникнаха навън, върнаха се на масата, обърнаха по чашка, затуткаха се, като прошетаха с очи масата за още някаква течност. Спирин взе от пчеларя парче восък и лекарство с  гръцкото име прополис, сбогува се и си тръгна към къщи. След него се понесоха като крадци, с огледалото и спириновия стол, Сенкорек и Горожанцев. Пчеларят с една портативна лампа ги доведе до портичката; до вира беше светнала с белите си искри една върба.
- Сега ни предстои да разберем какъв смисъл беше заложен в назиданието на пчеларя. Той каза: „вие още сте във водата”.  Това „още” таи отблясък на надежда. Може още да не сме се родили, или да не сме се събудили, но вече сме на изхода. То наистина не е ясно какво ни чака на другия бряг. Ти не си прав, Сенкорек, когато свързваш водата с твоите наблюдения. Ти живееш до пътя, но малко странстваш, за да видиш света. Не е достатъчно, че светът минава край тебе, трябва да го поотъпчеш с нозете си. А водата, прииждащата, е като спасение. Ние виждаме нейните отблясъци, сребърното и огледало. Ето го на, началото! Да излезем навън! – извика Спирин, измъкна най-после от ръцете на кадастъра камъните и разби с тях огледалото в ръцете на наблюдателя. Сенкорек само малко се олюля, така че от него се посипаха стъкълца.

По залез те видяха селото – покрайнните му, със задните дворове с градините, заобиколени от полето, зад белналите се колове; с кладенците, копите сено, базите, тухлените кули, прилични на стражеви, с конюшните и торищата; всички сенки бяха силно удължени. Къщите с накъдрени фасади стояха разхвърляни като усамотени в преспите обители. Селото се казваше Кудрино по резбарския занаят, в чиято задруга работеха тукашните хора. С времето местната задруга се беше разпаднала, защото част от майсторите се пропиха, други се разхайтиха. През преспите се добраха до къщата, Спирин се качи на верандата, изчисти снега под краката си и произнесе пред своите спътници неочаквана реч:
- И така, ето го него, началото – казваше той. – Последното ни изпитание е свързано със стола. От него може да изведем всичко. Познавали са го още египтяните, той е бил донесен при тях от Предна Азия. От там насетне хората започнали да се разслояват: едните седели на столове, другите постарому – на рогозки. Част от човечеството сменило молитвената поза с тържествена. Може би столът е съхранил в бита представата за наколните жилища, в които са живяли първите хора; техните жилища са били издигнати над водата за защита от хищните зверове и враговете. Изводът за това, че изначално човешката мисъл е имала архитектурен проект, ни довежда до заключение от по-общ характер. Сам направен от кал, човекът се е стремил да възвиси тежестта – в дорийските колони, в монолитния стълб на Нева. До Нил е струпал колоси. Човекът е свързвал свободата с камъка, словото е утвърждавал в скрижали и го е изсичал в него със звук: целял е вечното звучене. С времето предназначението на знака се  заглушава от машинариите и човешкото празнодумство. Думите започнали да се хвърлят безразборно. Изработването на знака сега не е никак трудно. Знака вече го произвеждат с мастилени и топографски бои, в една или друга степен летливи. Владее ли някой от вас словото? – Спирин огледа слушателите си. Те слисано затършуваха из джобовете си.
- Ето – каза Спирин и обърна стола. Към дъното му беше залепен етикет.
- Като се избавихме от товара на кадастъра, ние свършихме половината работа. Вижте – продължи Спирин – тук е написано: „Минлесбумпром”. Дреболия изглежда, но не и за нашите умове! Сега ние знаем – някога даже столовете са били под разпореждането на министерствата. В древния Китай музиката е била държавна работа, там са следили за чистотата на тоналността. Четем нататък. Столът е изработен във фабрика в град Гус-Железни. Това е важно. В името на този град е вложен алхимическият опит на нашите предци, опитът за превръщането на желязото в кристал. Гус-Железни и Гус-Кристални са в географско съседство на север от Свещена Артания. Пчеларят ни снабди с восък. Какво предлагам: да затворим словото херметически.
Докато говореше това, Спирин нагряваше с кибритени клечки восъка.
- Дай да си починем малко! – извика Сенкорек, тъпчейки на едно място. Кадастърът мълчеше, но очите му бяха се оцъклили изумено. Тогава Спирин, залепяйки восък върху етикета, уморено произнесе:
- Няма да ви кажа защо правя това. Трите зони, обозначени на този етикет – първа, втора и трета – също са загадка за мен. Сега ние ще влезем в къщата, и аз по някакъв начин ще ви обясня доколко е обречен човекът и колко ще му струва неговото спасение.

- Аз винаги съм се стремил да подредя живота си и се канех да започна от своя дом. Градското ми жилище не беше съобразено със страните на хоризонта – това беше неправилно. Никак не ме радваше, когато погледнех през прозореца  и виждах чужди хора или чувах нечии стъпки по стълбите, или си въобразявах, че някой ходи над главата ми или включва зад панелната стена центрофугата на пералнята си. Все пак моето обществено положение някак ми позволяваше да помисля за отдалечаване от работата и създаване на постоянно аскетично огнище за медитация. За това трябваха не толкова средства, колкото връзки. Удаде ми се, едва доживял до сакраменталната библейска възраст, да встъпя във владение на земя в това село. Научих, че недалече от мястото, където започнах да строя, поради небрежността на работниците се е запалил току що издигнат дървен скелет на къща. Огънят е бил бързо потушен, но гредите се опушили. Като купих тези греди за безпари, аз наех хора, които изградиха скелета отново, при мен, и изстъргаха със стъкло саждите от дървото. Така изпълних част от своята програма: издигнах основите на къщата самоделно. Планът беше следният: докато скелетът бъде монтиран наново, мирисът на изгоряло да успее да изветрее. Така минаха две години. Как построих къщата? След войната между Севера и Юга ми беше непривично да се чувствам стопанин тук. Намирах се под държавна опека и можех да строя, да фантазирам на воля, наистина, под усиленото внимание на завистливи съгледвачи. И това при ограничените ми средства! При цялото ми невежество по толкова въпроси! Не съм ходил на училище – родителите ми бяха бедни, езикът ми куца – (тук Спирин изгледа особено кадастъра) – и сега бъркам филистер и флибустиер и не помня кой от двамата е жена – Жорж Санд или Джордж Елиът, но почакайте – това не е толкова важно, нали! Нали със всяка буква, каквато и да е тя, някак се присламчваш към Бог и всеки знак, както и да е изпълнен той – напечатан на парче вестник или изсечен върху камък – е като сигнал, изпратен в космоса.
Зашифрован, той с времето претърпява нова зашифровка, макар предходият шифър, точно наопаки, е бил саздаден за лекота при усвояването. Но като сън, продължаващ само миг, но разгънат на широк екран – този, какъвто и да е, знак ще бъде някога прочетен, сигурен съм. Аз идвах от града, оглеждах се, давах съвети на работниците. Направих врати за излаз на три страни: на изток, на запад и на север. Много скоро ми се удаде с помощта на селските писарушки да повлияя за оздравяването на тукашния климат: на собствениците на близките къщи забраних всяко строителство, освен довършителни и козметични работи, което даже се прие добре, ремонтирах водопровода в целия окръг и построих православна църква, точно копие на тази, която е построил прадядо ми – християнин в Бронница. Нека вярващите да бъда поощрени от знаещите, мислех аз, нека моята обител тайно да превъзхожда храма. Зад всичко това не стоеше от моя страна нито стотинка. Всичко се изчерпваше с моето постепенно растящо влияние върху властта. Местните жители ме питат с усмивка – защо, казват, Спирин, не си вземеш стопанка, наоколо има толкова млади момичета – не трябва да ходиш далече, тук с лопата да ги ринеш. Не става, Спирин никога няма да го направи. И не защото съм безбрачен като онзи самотник, не защото съм с неспокоен нрав или съм кривотия, или защото имам лупус, или ходя на кестерме. Не, момичетата даже ме заглеждат и за нещо си шепнат, като ме видят, но аз рядко излизам на двора и прозорците съм залепил заради любопитните с оризова хартия...
Към къщата ми прииждат поклонници и сектанти; принуден съм да моля властите за охрана: аз много съм се откъснал от управляващите кръгове в страната. Какъв ли не ме наричат сега – и фетишист, и мракобесник; логиката на моите озарения се изпълнява фиктивно – така се хвърлят монети под строяща се камина. Абе, да си гледат работата. Мога само малко да разкажа как се положиха основите на моята къща. Аз се бях вдълбочил в строителното изкуство на слънчевите цивилизации. Някои принципи например заимствах от инките: основите построих, без да използвам циментиращ разтвор – взехме гранитни камъни, правехме им гладки ръбовете и така ги пасвахме един с друг, че не трябваше да ги свързваме. Тази идея – да строим наглед невъзможното, без средства и съответните сили – беше ми подсказана от навиците на руските дърводелци да минават без гвоздеи. Както споменах, бях увлечен от идеята да разположа къщата в съответствие с хоризонта, и аз изпълних това условие.
На моите архитекти и управители вярвах и на тях не им се налагаше да рискуват, защото вътрешните стаи на къщата и външната му постройка трябваше да се направят в съответствие с държавните постановки и стандарти; от друга страна, моите строителни замисли станаха повод за поредните държавни преобразования. За чистотата на изпълнението на този опит съгледвачите, сред които имаше и журналисти, повече не се допускаха до къщата. Така разпоредих. Впрочем, всичко, което Бог ми изпрати като помощ, ме удовлетворяваше: неслучайно ви поканих – вас, моите спътници, да станете свидетели на това, как в моя дом се внася последният елемент, не даже стол, а троянски кон, постулат, провъзгласяващ съвпадението на думите и делата, на водата и ковчега, на собствеността и държавата...
Гласът на Спирин падаше, речта му премнаваше в сънно мърморене. Изтощен от днешните впечатления, изправен сред неосветената стая и подпрял се на облегалката на стола, Спирин отлагаше обръщането си назад, защото се боеше да не види там слушателите си.