Плачеща цигулка

               
        От тогава изминаха повече от тридесет години. Но впечатленията от онези дни се запомниха завинаги.
Баща ни току що беше се върнал от фронта. Като офицер на Съветската Армия той служеше в гвардейски авиационен корпус. И именно тогава тяхната авиационна част се намираше в Полша. Нашето семейство също се премести там. Бяхме настанени в град Люблин.
Полша представляваше тогава куп развалини. Но хората вече бяха по-весели, защото войната свърши. Те започваха нов живот.
От тогава особено добре запомних уличката, на която живяхме. Запомних и че нашата хазайка се казваше пани Дамицели. А срещу нашата къща имаше музикално училище. Дали това наистина беше музикално училище вече немога да твърдя. Но просто помня, че от прозореца на насрещната сграда много често долиташе звукът на цигулка. Аз отварях прозореца на нашата стая и се вслушвах в звуците на непозната, но много нежна, но и тъжна мелодия. И това се повтаряше всеки ден. В едно определено време започваше да свири цигулката, аз отново отварях прозореца, подпирах се на лакътя и слушах, слушах.

Една сутрин баща ни ни каза, че иска да ни покаже лагера на смъртта – концентрационния лагер Майданек. Тогава ние не можехме ощеда разберем, какво значи концентрационен лагер. И както всички деца нас ни интересуваше самото пътешествие, пътуването с кола и бяхме любопитни какво значи концентрационен лагер.

Вече не помня колко време пътувахме до там, но запомних всичко от мига на пристигането до самото заминаване от там.
Беше лято хубаво, зелено, ухаещо на трева, топло и слънчево.
Колата ни спря недалеч от някакви странни, дълги, сиви бараки. Наистина, запомних ги като сиви. Сивотата им ме потисна още при слизането от колата. Не зная защо, но на мене ми стана много страшно, и аз се разплаках. Баща ми ме погали по главата. И до сега усещам топлината на неговата голяма ръка. Защо се разплаках, не помня. Помня само, че изведнаж на мен ми се стори, че че дочух от някаде тъжен глас на познатата цигулка.
 
Тръгнахме към бараките. Покрай тях растеше много зеле. Аз се успокоих, дори повече, с интерес гледах големите зелки. Никога до тогава не бях виждала толкова едро зеле. А зелените зелки изглеждаха съвсем миролюбиви. Те напомняха повече за мир, спокойствие, плодородие, отколкото за ужасите на войната. А, в същност, самите те бяха страшна следа от миналата война, защото разтяха върху пепелта на изгорените в пещите на Майданек хора. Беше 1945 година.

        Лагерът на смъртта беше превърнат в музей. Уредничката на музея, слабичка, все още младолика жена с почти побелели коси ни развеждаше из музея и ни разказваше за ужасите преживени от нейните земляци и самата нея в този лагер. Показа ни барака, в която фашистите са вкарвали хората, като обещавали да им устроят баня. Хората се събличали голи, като за баня. А вместо нея ги натъпквали в едно малко помещение и след като вече е било невъзможно да се вкара поне още един човек, те отваряли крановете и запълвали помещението с вода. Нивото на водата все се покачвало. Хората се вкопчвали един в друг, умеещи да плуват се опитвали да изплуват на повърхността, забивали ноктите в тавана, за да могат да се задържат над водата. А водата все прииждала и прииждала. Те се давели един след друг. След това водата докосвала тавана и погребвала всички без да щади никого.

        Слушах нейния разказ и на мене ми се струваше, че в шума на прииждащата вода звучеше песента на плачещата цигулка. Тя плачеше за измъчените в таза барака хора.
В другата барака се съхраняваха безброй женски плитки. Черни, руси, кестеняви плитки. Те запълваха бараката почти до тавана. А притежателките им не бяха вече между живите.
Уредничката на музея показа още много други бараки. Разказваше, как фашистите измъчваха жертвите си с методите на жестоката инквизиция, как младите момичета за една нощ заприличваха на стариците.

        Тя разказваше, а гласът й звучеше, като плач. Тя разказваше дълго, подробно и страшните картини от лагерния живот се редуваха една след друга в моето въображение. И целият й разказ се съпровождаше от плача на познатата цигулка.
      
       Като се върнахме в Люблин, аз отново отворих прозореца и разбрах за какво разказваше цигулката. Тя оплакваше децата на майката Земя, измъчвани в страшните лагери на смъртта.
 
         Но изведнъж цигулката занемя, като че ли се замисли и литна над Земята весела мазурка... Радостта се завръщаше отново.

23.11.1978 г. 
.

 .
   
 
 

 .
   
 
.

 .
   
 
 
 
.
 .
   
 
 
   

.

 .
   
 
 
.

 .
   
 
 
   

.

 .
   
 
 
.
   
 

   
.
.


 .
   
 
 

 .
   
 
 
   

.

 .