Досадна грешка

         Те се разделиха на автобусната спирка. Той за последен път погали ръката й. Тя за последен път му се усмихна.
         За последен път...
         Но през всичките следващи дни тя мислише за него, тя си спомняше за всяка тяхна среща и най-вече - за последната, тъжна и удивително нова, желанна и така нежеланна.

         Всичко застана на своите места. Никаде не трябваше да бърза, нищо не я вълнуваше, но и не я отегчаваше. Тя нямаше предишните грижи.

         Новите рокли дремеха по закачалките. Модерните обувки тъгуваха в гардероба. Старото костюмче се премести от гардероба върху стола, с който се разделяха през деня. Дните станаха къси и повечето от времето то прекарваше върху стола. Но все пак това беше много по-добре отколкото когато му се налагаше да стои повече в задушния гардероб,  новите рокли да се разхождат извън него.

         От време на време тя отваряше гардероба, изваждаше роклите, обувките и започваше модно ревю. Модно ревю за огледалото, за стаята и коридора, за куклите Червена шапчица и Пинокио.

          Роклите уморено се свличаха от нея една след друга. А въображението й рисуваше картини от миналите дни.

          ... Понякога той имаше странно желание да я изненада с нещо, да й създаде приятно вълнение с някакви дребни признаци на вниманието.

           Много често, като се връщаше в къщи, тя намираше пред вратата си букетче от някакви цветя. Когато това се случи за пръв път, тя се изненада. Нежните кокичета бяха увити в бяла хартия. Нямаше никаква бележка. "Кокичета... Кой ли можеше да ги остави?" - Помисли си тя. Изведнаж се сети: той много често й споменаваше, че в техния двор има много кокичета, че той и неговата майка обожават тези крехки цветя - предвестници на пролетта. Той, обаче, с нищо не се издаваше.

           Подобни случки се повтаряха много често. След кокичетата тя беше зарадвана от лалета, маргаритки, три мака, елхова клонка. Тяхното явяване се повтаряше в някаква почти логична последователност...

           А после ги нямаше кокичетата...И сега тя вече не се съмняваше, че някога цветята й донасяше той.
           Дните минаваха, месеците се сменяха. Отново разцъфтяха дърветата. Всичко се промени, само тя се връщаше все сама у дома.

           И ето една вечер тя се прибираше в къщи. Изкачи се с асансьора на последния етаж, където в съседство с врабчетата се намираше и нейната гарсониера. Отвори вратата на асансьора и погледа й се спря върху някаква бележка, пъхната в пролуката на вратата на апартамента.

           Мислите й закръжаха в някакъв вихър. "Кой ли е бил тук? Кой ли е оставил тази бележка? Може би, той? Но защо именно той?" Може би, защото така й се искаше. Тя наближи вратата, протегна ръката си към бележката, разгърна я и прочете:"Моля, явете се да платите за топлата вода"... Ирония? Шега? Истина!... Очите й се замъглиха. Тя се съвзе, посегна да търси ключовете в чантичката си и изведнаж се спря... Пред вратата й лежеше букетче от още неразцъфнали напълно лалета.

           Сърцето й започна лудо да бие. "Това е той. Това е той!" - Повтаряха мислите й. Тя стоеше в нерешителност.
          
           Изведнаж се отвори съседната врата.
           - О, някой ти е донесъл цветя?! - Усмихна се съседката.
           - Цветя? Не, сигурно не са за мен. Не зная, - отговори тя почти безгласно.
           - За теб са, нали са пред твоята врата. Защо се колебаеш? Вземи ги. Хубави лалета!
           - Хубави са, но ... Добре, - тя се наведе. Взе букета, разгърна хартията, нямаше никаква бележка.
           - Чао! Бързам, - изпя усмихнато съседката и влезе в асансьора.

           Тя постоя няколко секунди, отвори вратата на своята квартира и с някакво несигурно чувство сложи букетчето, без да го развива, върху шкафчето в антрето.
           На вратата се позвъни. Тя отвори, като инстиктивно посегна към букета.

           Пред вратата стоеше друга съседка.
           - Извинете... Аз купих тези лалета... Имах много багаж, та ги оставих случайно пред вашата врата...
           - Моля ви се. Заповядайте. Извинете... Знаех си, че не са за мен, но... съседката ...и ...аз...
           - Нищо, нищо, случва се.
           Вратата се затвори. Лалетата бяха чужди... Досадна грешка...

           29.04.1976 г.