Праскова. Част втора
Баба Стоянка все пак успя да излъжи домашните си, уж искала да види, какво има по магазините. А и се случи така, че в къщи беше само големият дванадесетгодишния й внук Петьо. Синът и снахата бяха на работа. Албенка е в детската градина. Петьо нещо майстори. Не му се иска и за хляб да отиде. Обеща по-късно да изтича. А баба Стоянка само това и чакаше. Каза на Петьо:
- Ти тук стой. Къщата да пазиш. А аз и магазините ще погледам и хляб ще купя. На никой да не отваряш. Разбра ли?
- Разбрах, бабо, - безразлично отговори Петьо, зает с някаква моторетка.
Баба Стоянка помисли отначало да извика асансьора, после размисли и бавно заслиза надолу по стъпалата на високата сграда. "А бе, нямат ли край тези стъпала? - Мислише тя. - И все пак пеш е по-добре, отколкото с това килерче, дето го наричат "асансьор". Виж за килер, наистина е добро нещо".
Най-после тя стигна долу. "Добре, че някой добър човек сложи пейка край входа. Малко ще поседна и да тръгвам, че после ще стане горещо. По хладно ще се добера до моята къща, ще видя, какво става там. Може и да са размислили да я събарят", - с надежда помисли тя.
Седемдесеттях години говориха своето. Умората от слизането по стъпалата се усещаше, но баба Стоянка се изправи, малко постоя и с твърди крачки се насочи към автобусната спирка. По това време автобуси бяха по-свободни. Баба Стоянка се настани на една седалка в средата на автобуса. Автобусът потегли. Тя гледаше през прозореца и мислише за своята стара къща, за децата си, за всички тези хора, които доволно се усмихват и бърборят помежду си, докато пътуват с автобуса. "И всички, като че ли, са щастливи, - мислише тя, - а може и така да е, кой знае?... Но аз пък ще отида там, каквото и да става."
После пътува и с трамвай. Слезе близо до площад "Възраждане". Оттам се добра пеш до старата си улица. Нали познаваше тук всяко кътче. Стигна до двора им. Оградата вече я нямаше. Нямаше ги и прозорците и вратите на къщата. Къщата, родната й къща, където и тя се роди и израсна, където израснаха и нейните деца, приличаше на обезобразено чудовище с избодени очи.
- Какво са направили с теб, мила моя красавице? - Обърна се тя с прегракнал глас към старата си къща. Тя усети, че сълзите напират в очите й, а в гърлото застана голяма буца, без малко да я задуши.
- С кого разговаряш, бабче? - Дочу тя младежки мъжки глас.
Тя се обърна. Пред нея стоеше един рус момък от строителната бригада.
- С нея, чедо, със сестрицата, с майчица моя, - тихо отговори баба Стоянка.
- Живяла ли си тук?
- Да, рожбо. Мъка ми е да я гледам такава сляпа, безпомощна...
- Е, няма как, преди да я съборим, първо наредиха да се свалят вратите и прозорците... Ето, ние ги свалихме, - делово обясни момчето.
- А дръвчетата, дръвчетата? Тях какво ще ги правите? - С надежда запита бабата.
- Ще ги извадим с корените, да не пречат при строежа.
- С какво ще пречат? Нека си стоят... Още баща ми ги посади...
- Е, няма как, така наредиха.
- А ти не ги слушай, изедници такива, дето само къртят, рушат и събарят.
- Не може така, бабче! Те ни командват. Каквото кажат, това правим.
- А ти самият акъл нямаш ли?
- Имам. Но те са шефове. Знаят какво правят. А ти не го познаваш - моя шеф. Много е важен. Един такъв наперен, строг, само командува. Нарежда, крещи:"Днес още да сте я съборили". А ние едва успяхме прозорците да свалим. А къщата е голяма. Сама виждаш, колко прозорци има. Какво да ти обяснявам, нали казваш, че си живяла тук, - ...момчето изведнаж спря да говори, - стой, бабке, ти да не си объркала. Може би, това да не е твоя къща?
- Как да не е моя?! Всичко тук е мое, откакто се помня... Скоро седемдесет и пет ще отпразнувам.
- Ну, бабче, ти съвсем ме обърка. Помисли хубаво... Та нали къщата е на моя
шеф.
- Какъв такъв шеф? Ще ме умориш, бабино, - въздъхна баба Стоянка и се облегна на едно дърво.
- Да не ти прилошее, бабче, какво ще те правя? - Засуети се момчето. - Изчакай поне шефа да дойде. Да не вземеш да припаднеш.
- Не се бой, не съм кекава... Да отидем зад къщата. Там имаше една стара пейка, да поседнем малко, да почакаме и шефа ти. Дано не сте я изкъртили още.
- Не, не, там е още... почиваме на нея... Стой, стой, щом говориш за пейката, ти наистина си живяла тук.
- Живяла съм, синко, живяла съм.
Те отидоха в двора. Пейката все още беше там. Седнаха. И изведнаж момчето учудено запита:
- А шефа ми?
- Шефа ти? - Повтори бабата. - Лъже шефа ти.
- Е, не може така! Той е почтен човек, бабче. Целият е побелял.
- То и моят син е побелял, а ме накара да се преселя от моята къща под самото небе. И то на стари години. Какво ще правя на дванадесетия етаж без моята градинка?
- Не знам, какво да ти кажа, бабче. - Замисли се момчето.
- А как го викат шефа ти?
- Защо ти е?
- Тъй, да знам.
- Андреев го викат.
- А малкото име?
- Малкото? Как беше?... Чочко му викат, някои му казват Траю.
- Край, разбрах всичко. Шефът ти е моят хайванин Трайчо... Ето каква била работа...
- Как твой? - уплаши се момчето.
- Мой син е... Но ти не се стрясквай.
- Е, бабче, какво ли ще стане, какво ли не ти наприказвах за него?
- Нищо не си наприказвал и няма какво да става. А просто вземи и ми изскубни поне оная тъничка прасковка... Миналата година я засадихме с малката внучка. И побързай.
Момчето объркано погледна бабата:
- Нали не може. Всичко е платено. Всичко е описано.
- А, бе, остави тая работа. Прасковката е малка, тъничка. С автобуса ще я отнеса. А ти на Трайчо за мен нито дума. Изскубни я и аз ей сегичка ще се махна.
- Е, бабче, бабче, ще ме вкараш в беля.
- Не се бой, момче... Догодина и прасковки ще те почерпя...
- Е, карай да върви, - засмя се момчето. Хвана лопатата и заработи с нея край прасковката.
Прасковката, извадена от земята, малко се натъжи , листата й клюмнаха.
Бабчето се сбогува с момчето и се запъти към къщи. Като пристигна в Люлин, влезе в железарски магазин близо до спирката, купи една лопата. От лавката до магазина купи две шоколадчета. Огледа се наоколо. Видя две момчета да разговарят близо до магазина, помоли ги да й помогнат да засади дръвчето пред блока, почерпи ги със шоколадчета. Момчетата я погледнаха с учудване, но се съгласиха.
Намериха подходящо място близо до входа, накъдето гледаха прозорците на нейната стая, засадиха нежното дръвче...
... А на следващата пролет близо до входа една сутрин изплу розовото облаче на разцъфналата спасена крехка прасковка.
23.08.1989 г.
Свидетельство о публикации №209080201110