Праскова. Част Първа

       Пролетта беше към края си. Денят клонеше към вечерта. Слънцето вече залязваше. А баба Стоянка не помръдваше от своята пейка. Тя седеше мълчаливо, като че ли, загледана в своето минало. Бъдещето изобщо не я интересуваше, тя не мислише за него. Настоящето се разрушаваше пред очите й. Ето, тук остава нейната градина, нейните дръвчета, нейните рози, нейното лозенце, макар и малко. "Синът и снахата се радват, че в апартамента ще живеят, че и парно ще имат, и топла вода. Като че ли, в нейната къща им е било студено или топла вода нямаха... Всичко имаха. А, не, събарят ги... А от съвета и за дръвчетата платиха. Глупава работа, може ли да се изплати цялата тази хубост?" - Мислише тъжно баба Стоянка.

        - Време е, майко, - чу тя гласа на сина си.
        - Още малко, синко, още малко да погледам, че да мога по-добре да запомня всичко.
        - Какво толкова да запомняш? Голяма работа, няколко дървета. Та аз ще те заведа в Парка на Свободата и в Южния парк.
        - Каква ти свобода, какъв ти Южен парк? Всичко е изкуствено, не е истинско...
       
        - Как така не е истинско? Нали и там са дървета...
        - Дървета, дървета, а ма са ялови, ни плод, ни цвете, ни грозденце сладко.
        - Е, какво да се прави?! В паркове не садят плодови дръвчета. - Като че ли, се оправдаваше синът.
        - Виждаш ли, значи са глупави.
        - Защо да са глупави?
        - Ами тъй, хабят земята, а дърветата там само сянка правят, вместо плодове да родят.
       
        - Но, майко, тъй е навсякаде.
        - Толкова е по-зле за всички нас, - не отстъпваше баба Стоянка. 
        - Но нали плодовите дървета грижи искат, поливане, пръскане.
        - А другите, макар, не искат?
        - Е, с другите е по-просто. Те си растът почти без никакви грижи.
        - Тъй, тъй, като сирачета. Затова е тъжно в твоите паркове. И всички пейки са изпотрошени и всички лампи са изпочупени. - Баба Стоянка се замисли и добави.- Ако бяхте засадили плодови дръвчета в паркове, младежите нямаше пейките и лампите да трошат, а за дърветата плодови щяха да се грижат... А тъй всички лошотии у тях от безделието идват.

        - Е, майко, много надълбоко го взимаш всичко това... А и време вече да се прибираме у дома.
        - Това пък, ако го наричаш "дом". На дванадесетия етаж. По-добре "гнездо" го речи.
        - То ще е само за две години, нали знаеш. Жилището е оборотно. После ще се преместим в нашето истинско.
        - "Оборотно", - повтори майката, - пък и името му измислиха. Въртеливо, демек. Главата да ти се замаи от всички тези измишльотини... А после къде ще живеем? На кой етаж?

        - На осми, майко. - Опита се да я успокои синът.
        - Пак при гълъбите, - замислено каза майка му.
        - Но пък ще имаш самостоятелно жилище-гарсониера.
        - Това пък кой го измисли? - Ядоса се баба Стоянка. - Защо да живея сама?
        - Е, не съвсем сама. На същия етаж с нас... А и Петьо при теб ще го запишем.
        - Значи всичко сте решили? - С тъга в гласа прошепна бабата.
        - Добре, добре, не мисли повече. Време е да тръгваме. Много закъсняваме.

        Трайчо отвори задната врата на колата си, помогна на майка си  да се настани, подаде и нейната стара кошничка с плетка. Тази кошница тя искаше сама да я закара в "оборотното" жилище. Откакто се роди първия внук, не се разделяше с нея. Ту терлички ще изплете, ту жилетчето, ту чорапки. Внуците вече станаха три. Две от сина й, едно - от дъщерята. На дъщерята мома й се роди. Една бяла, розова. Светла я кръстиха. Първата буквичка е на бабата. Сега все за нея плете баба Стоянка. А очите вече са слаби. Какво пък?... Време е и за тях да устареят. Тя, баба Стоянка, много не й мисли на старостта. Слага наведнаж по два чифта очила и плете ли плете.

         - Ето го и "оборотния блок", - весело каза Трайчо.
         - Аз пък мислих, че ще сме пак в София, а то къде било... На другия край на света... - Разочаровано се заогледа баба Стоянка покрай колата им.
         - И това е София , майко, "Люлин" се казва. Въздухът тук е хубав. А гора, да не говорим... - Доволен каза Трайчо, като помагаше на майка си да слезе от колата.
         - Хубаво, хубаво... Не ми хвали... та на небето навсякаде е хубаво и въздухът е чист. По-добре ми кажи, как до града се пътува.
         - Ето виждаш оттатък - автобусната спирка. Качваш се на сто единадесетия автобус и си близо до центъра... Но за какво ти е? Ако ти потрябва, ще те закарам с кола.
         - Е, все едно искам да знам. И друг автобус да ми кажеш.
         - Почти всички, които спират на тази спирка... Но ти, майко, избий си го от главата - сама в града да пътуваш, - развълнувано и малко ядосано каза Трайчо.