Развръзка

         Февруари тази година беше сух и ветровит. Вятърът бръснеше земята, дигаше небрежно късчета хартийки и ги люлееше във въздуха. Покрай тротуарите и върху тях се въргаляха пластмасови и други отпадъци на цивилизацията. Миячните коли смесваха тези отпадъци с прах и ги превръщаха в кална маса, която създаваше изкуствен бордюр между тротуарите и шосетата.

         Райна бързаше към мястото на срещата, като избираше по-чисти участъци от тротуара, за да запази поне малко чисти обувките си.

         "Нима това е миене? - С досада мислише тя. - И защо тези коли винаги мият през деня, когато по улиците има толкова много хора?" Стъпи върху една разклатена плочка. Ветрило от кални пръски нашари нейните чорапи. "Само това липсваше, - ядоса се тя, наведе се и с ръкавица обърса чорапите. "Добре, че сложих памучните ръкавици". Прибра ръкавиците, пресече улицата и застана на ъгъла недалече от бръснарницата на дядо Петко. "Оттук ще го видя", - помисли тя и се прислони към стената на сградата.

         Наближаваше часът на срещата. "Защо напоследък Митко не иска да се срещаме у тях? Казва, че лелята му не е била добре, не искала да я безпокоят. Чудно нещо! Дванадесет години не им пречих, сега какво ли се случи?"

         Дванадесет години! Наистина вече цели дванадесет години те се познават. Дори повече - те се обичат. Те са мъж и жена. "Мъж и жена пред бога", - както казва леля му. "А пред хората, през обществото?" Райна се замисли. Отначало не я безпокоеше, че все още нямаха брак. Та нима бракът или някаква хартийка ще я направят по-щастлива? Те бяха млади, те се обичаха. Но с възрастта Райна започна да усеща някакво безпокойство. "Хората имат семейства, деца, а какво имаме ние? Обич? Но каква е тази обич? От време на време домашен уют и топлина в къщата на неговата леля, където той живееше... А после пак го нямаше по цели седмици. Все пътува, все командировки..."

          "Студено е, защо ли се бави? - Райна се огледа наоколо, - не можеше ли поне днес да се срещнем у леля му... Толкова е ветровито и противно навън". - Тя дигна яката на палтото си и изведнаж забеляза едно слабичко момиче, средно на ръст, което стоеше на отсрещния тротуар и втренчено гледаше в нейната посока.

          Усетила погледа й, Райна се почувства неспокойна, после се обърна настрани и се опита да не я гледа. "Момиче, като момиче," - помисли тя, извади огледалцето от чантата си, надзърна в него, пак го сложи в чантата и продължи да чака.

          - Леля Райна? - Чу тя изведнаж слаб гръден женски глас. Обърна се. Пред нея стоеше момичето от насрещния тротуар. 
          - Мен ли питате? - Стресна се Райна.
          - Да, вас,... - прошепна момичето, - татко няма да дойде. Той замина, - на един дъх каза тя. - ... За Либия... Мама почина преди две седмици...Тя беше парализирана... дванадесет години... Аз всичко знам, - добави тя, като забеляза, че Райна объркана иска нещо да й каже... - Татко ми разказа всичко... Довиждане, - и тръгна бавно, навела главата си.
         
          ... Райна стоеше объркана, зашеметена, но нямаше сили ни да каже нещо, ни да спре момичето.

          04.03.1988 г.