Приятелки

        Напоследък Ангелина и Райна бяха неразделни. Нещо общо в съдбите им ги сближаваше. И двете на млади години преболедуваха от туберкулоза. И двете бяха високи и стройни. Допадаха си и по общите интереси - и двете обичаха кино, и двете се опитваха да пишат стихове, и двете се омъжиха на по двадесет години, и двете се подлагаха на различни "мъчения" от страната на хуманната медицина, за да имат деца, и двете имаха по два спонтанни аборта. И двете ги напуснаха мъжете, и двете ходиха веднаж в годината в санаториума.

         В същност, в санаториума и се запознаха. Обмениха си адресите. Решиха да си пишат, въпреки, че всяка от тях не вярваше в душата си, че дружбата им ще продължи и за напред, както се случва при повечето от подобни запознанства.

         Дружбата им продължи и, въпреки, че живееха в различни градове, намираха начин да се срещат поне веднаж на месеца.

         Ангелина работеше, като учителка в едно родопско село. Райна пък живееше в Пазарджик и беше счетоводителка.
         Преди да отиде в Родопите Ангелина живееше в Пловдив. След като се разделиха с мъже й, тя напусна Пловдив и се засели в едно малко, китно селце. Имаха нужда от учители. Приеха я добре. Къща й построиха. Занимаваше се с деца. Те я заобичаха и тя се превърза към тях.

         Преди две години в един от санаториумите се запозна с Райна. Излезе една вечер на разходка и срещна самотна жена на средна възраст, която бавно вървеше по тясна пътека сред високите борове. Заговори я. Разприказваха се и се оказа, че имат много общо в техните съдби. Оттогава почти всяка вечер заедно излизаха на разходка.

         Райна разказа за своя живот, за приятелско семейство Колеви, как случайно разбра за връзката на Колева с нейния съпруг, как се разведе, как живее през последните години.
         - Банална история, - завърши тя своя разказ.   
         - Да, тъжно е, - каза Ангелина.

         След като напуснаха санаториума, известно време и двете, като че ли, забравиха за уговорката да си пишат. Може би, изчакваха, коя първа ще протегне приятелска ръка. И изведнаж и двете почти едновременно се сетиха една за друга. И тръгнаха писмата от родопското село за Пазарджик и от Пазарджик за родопското село.

          Двете приятелки споделяха помежду си своите мъки и радости. И така, поне донякаде се спасяваха от своята самота. Отначало писмата им бяха трогателни, пълни с чувства и новини, на някои от които те се смееха. Но постепенно в писмата започна да прозира едва забележима празнота. Нещо недописано, нещо недоизказано, нещо забравено.

          Така изминаха две години. Писмата от Райна започнаха да идват по-рядко. Отначало на Ангелина й беше мъчно, като на връщане от училището не намираше в пощенската си кутия писмо от Райна. Райна, тази мила черноока, русокоса жена бе станала за Ангелина своего рода отдушник. За какво ли не й писа Ангелина: и за училището, и за новият им ветеринар - стар ерген, който започна да я ухажва, за новата си колежка, дошла в селото, и за много други значителни и незначителни неща и събития.

          Райна в последните писма ставаше все по-въздържана. На Ангелина й се струваше, че Райна нещо крие от нея. Тя написа на Райна, че усеща в писмата й някаква мъка, нещо несподелено. "Разбрах от последното ти писмо, че си се запознала с някакъв добър човек, - пишеше тя, - но нищо не разказваш за него. Мислиш, че съм любопитна? Не, не съм, не мисли така. Просто не ми е безразлично, с какъв човек можеш да свържеш живота си. Искам да си щастлива."

          Като получи последното писмо от Ангелина, Райна реши да й отговори веднага и да разкаже всичко.

          "Мила Анка, - пишеше тя. - Чувствам се щастлива по две причини. Обичам те и ти вярвам, приятелко моя. И втора причина е, че съм обичана и самата се влюбих, като глупаво хлапе. А съм вече доста дъртичка. Поне това ти е известно. Но, представи си... Но първо седни удобно. Седна ли...?  Добре, слушай: аз съм бременна... Смееш се? Добре, смей се, но това е истина... И аз - побърканата - се чудя, какво да сторя. Дали да го ликвидирам, дали да го родя?...

           Представи всичко това сега, когато съм разведена и съм толкова стара. Та аз скоро ще навърша четиридесет. Гледаш ме с укор. Усещам те... и мълчиш... Да не го махам?! Невероятно. Хем го искам, хем ме е страх, хем ме е срам... Та племенниците ми се омъжиха, деца ще имат... Знам, че не си съгласна с мен. Ти би родила. Добре те познавам. Ти си смела, самостоятелна... За него питаш. Какво да ти кажа? Изобщо е симпатяга. Малко е по-млад от мен... Но него това не го вълнува и не го безпокои..."

           Ангелина няколко пъти прочете писмото на Райна. Тя не можеше да разбере, защо ли умува - дали да го ражда. Нали знаеше колко много Райна мечтаеше да има свое дете.
           Седна и написа на Райна да не прави глупости и да не маха детето.

           Мина месец, два, отговор от Райна нямаше. Заета с училищните си грижи Ангелина не забеляза как мина есента, наближи и Новата Година. Изпрати на Райна и Новогодишна картичка, на която също не последва отговор.

           През зимната ваканция, обезпокоена от мълчанието на своята приятелка, реши да прескочи до Пазарджик, да се видят. Намери нейният адрес, качи се на третия этаж, позвъни. Вратата отвори млада жена на около тридесет години.
           - Търся Райна Стефанова, - усмихнато каза Ангелина.
           - От около половин година тя не живее тук, - отговори жената, - а вие?
           - Аз съм нейна приятелка - учителка от Родопи.
           - Вие сте Ангелина. Знам за вас, ние сме братовчедки. Влезте. - Жената покани Ангелина да влезе в апартамента.

           Ангелина влезе, свали палтото, ботушите, нахлузи чехлички, които й подаде хазяйката-Жени и влезе по нейна покана в хола.
           - Да ви направя ли кафе? - Предложи Жени, след като настани Ангелина върху фотьойла.
           - Не, благодаря.
           - Чакайте, та вие сте направо от път. А днес е неделя. Наверно не сте обядвала, - засуети се Жени. И на бърза ръка сложи върху масата сирене, салата, салам, маслини. - Ще хапнем и ще поговорим за Райна.
       
           Те се настаниха на масата и Жени разказа на Ангелина за последните събития в живота на Райна. "На някакво съвещание във Варна запознала се с един човек. И като каза, че ще се омъжи за него, та не ви е работа, - продължаваше с усмивка тя. - Ние й говорим, че е стара за него. Нали е на четиридесет вече, а той е само на тридесет и осем. И представете си, нашата Райна забременя от него".

           - Но това е чудесно, - усмихна се Ангелина.
           - Чудесно е, а ма и страшничко е при нейната възраст.
           - Но къде е тя сега?
           - Не се притеснявайте. Всичко е наред. Поне така се надяваме. Райна и Данчо се ожениха и заминаха за Куба. Затова не ви писа толкова време. Там ще ражда бебето.
          
           - Боже, Господи! - Въздъхна Ангелина. - Как казахте се казва мъжът й? - С треперещ глас запита Ангелина.
           - Йордан, близките му викат Данчо.
           - И моят тъй се казваше, - прошепна гостенката.
           - Съвпадение, - усмихна се Жени.
           - Може би... Сега пишат ли ви? - Промени темата на разговора Ангелина.
           - Да, получихме едно писмо. Пристигнаха добре. А и мъжът й е един симпатяга, написа и той няколко реда. Обеща да ни поканят, като се настанят там. Та и ние с моя мъж света да видим.

            Ангелина изведнаж се умълча. Някаква смътно предчувствие направо прониза сърцето й. "Това е той, това е той", - бучеше в главата й.
            - Не ви ли е добре? Аз ви уморих с приказките си. - Каза Жени, като забеляза промяна в лицето на Ангелина.    
            - Не, нищо ми няма...Просто съм уморена от пътя.
            - Искате ли малко да полегнете? - Запита я Жени.
 
            - Не, не, благодаря ви. Всичко е наред... Разказвайте, много ми е интересно... Може да са ви изпратили и някоя картичка? Нали е друга страна. Кой знае колко е красиво там. - Вече със спокоен глас каза Ангелина.   
            - Да, сега ще ви я покажа. Много е хубава. - Жени отиде до буфета, свали от него един изглед и го подаде на Ангелина, като добави. - Данчо я надписа. Вижте колко хубав почерк има.

            Ангелина механично обърна картичката. Пред очите й засветиха маслинено-черните очи на Данчо. "Невероятно, - туптеше в главата й. На нея й се струваше, че ще й се пръсне мозъка. "Господи, какво е това? Нима това е той? А дете? Те ще имат дете. Нейният Данчо и нейната приятелка... Но как е възможно това?! Таково съвпадение!"

            - Харесвате ли картичката? - Чу тя веселият глас на Жени. - Докато те са в Куба, ние ще живеем тук. Може да ни идвате на гости. Да, ето ви и адреса им.
            - Не, не, не е нужно, - с глух глас отговори Ангелина и стана. Излезе в коридора, бързо се облече.
            - Но нали искахте?... - Учудено я последва Жени.
            - Не, не, - почти шепнеше Анка, - благодаря ви. Поздравете ги. Аз бързам. Трябва да се прибера по-рано.
            - Добре, както искате, аз мислих, че ще останете до утре.
            - Много сте мила, сбогом, извенете ме, - и Ангелина бърза заслиза по стълбите.

            Като излезе от блокчето, тя, като подгонен звяр, побегна по-далече от чуждото щастие. Пресече малката уличка, влезе в близката градинка, тръшна се на покритата със сняг пейка и зарида. "Не може да бъде... Таково съвпадение!"...

            Бледата луна се мръщеше от сивото януарско небе. Стана по-студено. Ангелина дигна яка на старото си кожухче и се насочи към гарата.
            Зимната ваканция беше към своя край.

            24.08.1989 г.