Разминаване

         Сутринта в петък Румен се опита да се свържи с Пловдив по телефона. И отново, както винаги, изпитваше вълнение. Най-после линията се освободи.
         - Добър ден, - каза той тихо.
         - Добър ден, - се чу отдалече гласът на Светла.

         Две думи. А после - общи приказки за работа, за времето. И само в първите две думи всеки влагаше желаният за него смисъл:"Ще дойда". "Недей идва!" "Защо?" "Няма смисъл". И всеки разбираше по-своему тези думи. Нали, все пак, разговорът протече по телефона...

         Работният ден свърши. Румен се забърза към гарата. "Страхлив съм, страхлив съм, - мислише той, - пак избягах, като крадец"... Той си спомни думите, които каза на жена си Ана по телефона. Не можа да намери в себе си сили да се прибере след работа в къщи, преди да замине. Направи се на зает, обади й се по телефона, каза, че му се налага да замине за събота по работа... Той се срамуваше. Но от какво? Самият той не можеше да си обясни. Може би, защото отдавно не обича Ана, но продължава да живее с нея. Или защото обича Светла, но не предприема нищо, за да са заедно. А, може би, защото синът му вече е пораснал и разбира всичко.

         Стигна до гарата и се забърза към билетното гише. Купи един билет за Пловдив. Излезе на перона. До тръгване на влака имаше оше десетина минути. Огледа се наоколо и неочаквано забеляза група младежи, сред които зърна и своя син Любомир.

          "Сине", - мигновено помисли Румен, но някаква непозната сила го накара да се качи в първия най-близък вагон на влака, спрял се на първия коловоз.

          "Бягаш, отново бягаш, страхливецо!" - Нашепваше със злорадство някакъв вътрешен глас.
          "Но не мога да постъпя другояче, трябва да видя Светла, искам да я видя, обичам я, - мислено се оправдаваше той.
          "Но това е синът ти, толкова отдавно не сте се виждали. Върни се, настигни го".
          "Не мога, вече е късно!"
 
          Не забеляза как стигна до третия коловоз, качи се във влака за Пловдив. В купето имаше двама мъже и една бабичка. Единият от мъжете четеше вестник. Навъсените му вежди издаваха скритата умора. Другият с някакво странно безразличие гледаше през прозореца. Бабата белеше краставица и слагаше обелките в скута на полата си.

          Румен влезе в купето, поздрави пътниците, настани се на своето място. Леко притвори очите. Не му се спеше, просто му се искаше да остане сам със своите мисли.

          Влакът потегли. Румен не се помръдна. И така, унесен в своите мисли, стигна до Пловдив. Като спря влака, той стана, взе чантата си, кимна с главата на пътниците и излезе от купето.

          Няколко спирки с автобуса  и ето я къщата , към която така се стремеше. Сърцето му лудо биеше. Лицето пламтеше.

          Румен влезе във входа, изкачи се на четвъртия этаж. Позвъни на вратата на Светлиния апартамент. Никой не отговори. Позвъни още веднаж. Пак никакъв резултат. "Какво значи това?" - Помисли Румен и изпита някаква тъга. Звънеше, звънеше, звънеше...

          По едно време се отвори съседната врата. Съседката на Светла се обърна към Румен с усмивка:
          - Светла ли търсете? Няма я. След обед замина за Велинград.
          - Но как? Защо? - Развълнувано запита Румен.
          - Ами, имаше карта за Двореца, - съседката още нещо говореше, но Румен повече не я слушаше, той бавно слизаше по стълбите. Мислите му бяха объркани...

          28.07.1976 г.    
         


Рецензии