Въпрос на вкус

         Пролетта тази година дойде много късно. И отмина, като че ли изведнаж. Дърветата разцъфнаха и вързаха. И слънцето се катурна от небето на земята. То се търкаляше по нея и обгаряше със своите лъчи едва разцъфналите цветя и тревички.

         Росица отново се почувства зле. Отпадналост, субфибрилна температура. Загуби апетит. Настроението се развали. Лекарите бяха категорични - необходимо е да замине за санаториума.

         "Пак да се връщам там? В жълтото градче. А Асен? Какво ще каже Асен? Той е така добър и търпелив. Обича ли ме още?" - Се питаше Росица, като се връщаше в къщи след прегледа. "Какво пък? Ако е нужно, ще замина. Ако ме обича, ще ме чака"...

          Като се върна в къщи, Асен беше на работа. Тя набързо приготви лека закуска - едно яйце, малко хляб с масло и чай. Хапна на крак и отново излезе. Отби се при обущаря. Взе обувките от ремонт, мина през хлебарницата, купи хляб и отново се прибра в къщи.

          Този път сърцето й беше неспокойно. Не й се тръгваше за санаториума. Тя бродеше из апартамента. Ту тук, ту там се спираше, пренареждаше нещата. "И все пак ще се наложи да замина", - помисли тя и започна да си приготвя багажа. "Утре ще получа картата, вдругиден тръгвам".

          Високо в планината, като че ли откъснат от целия свят, беше разположен противотуберкулозен санаториум. За да се стигне до него, трябваше да се пътува с влак и автобус, а после да се катери по едни стръмни стълби.

          Асен изпрати Росица до гарата, изчака докато тръгне влака. Росица стоеше до прозореца и го гледаше с чувство на дълбока обич и признателност. Погледа на Асен, обаче, блуждаеше. Той беше неспокоен. Това неспокойствие Росица обясняваше със своето заминаване.

          Влакът тръгна и бавно се отдалечи от гарата. Росица стоеше до прозореца, докато покривът на гарата съвсем се изгуби от погледа й. Тя тъжно въздъхна и влезе в купето. Настани се до прозореца и се загледа в междукащите край него ниски постройки, някакви складове. "Не ми се отива там. Защо така не ми се отива в санаториума?!"...

          Изминаха пет месеца откакто Росица постъпи в санаториума. Тя напълня, състоянието й се подобри, температурата спадна, но по съвета на лекарите лечението още известно време на биваше да се прекъсва.

          Един ден Асен дойде да я вземе от санаториума. Тя се чувстваше щастлива, че той дойде тук, че ще пътуват заедно. Тя така се затъжи! Тя се радваше на всеки негов жест, на всяка негова дума.

          Те слязоха до гарата. Почакаха половин час, и влакът дойде. Като пътуваха, Асен я запита иска ли да отидат при майка му или да заминат заедно в някоя почивна станция. Тя малко се поколеба преди да отговори.

          - При майка ми ще заминем по-късно, има възможност да отидем в една почивна станция на Дунава. Там ще ти хареса, - каза Асен, като почувства колебанието на Росица.
          - Добре, щом искаш, - отговори тя.

          И така, след два дни те заминаха в почивна станция...

          Пенка и Слави Жекови заедно с дъщеря си Веска вече бяха в станцията. Още като пристигнаха, Асен и Росица се запознаха с тях. Пенка не се хареса на Росица още при първата им среща. На Росица й се стори, че, като протягаше ръката си на Асен, Пенка го погледна с погледа на стара позната. В усмивката й се долавяше нещо иронично и подигравателно. Тази мисъл, като светкавица мина през главата на Росица. Тя отпъди тази мисъл и се качи в тяхната стая да се преоблече. Малко след нея в стаята влезе и Асен.

           - Много е неприятна твоята колежка.
           - Въпрос на вкус, - сопна се Асен.

           Росица не обърна внимание на неговата реакция, преоблече се и слезе долу в салона.
          
           Същата вечер не спираше песента на Лили Иванова за ръцете. Ту Пенка, ту Асен постоянно я пускаха. Те седяха един срещу друг зад дългата дървена маса. Но всичко това не правеше на Росица никакво впечатление. "Те са - просто колеги", - успокояваше себе си Росица.

            След два дни Слави замина за Рила, като каза, че има уговорка с двамата си приятели да изкачат Рила.

            Оттогава Асен често съпровождаше Пенка и Весето в техните разходки. Пенка се държеше с Росица много мило. Те с Асен "щедяха" Росица. Не я вземаха на сутришни разходки, "защото е студено и влажно", не я каниха на следобедните, защото е още "горещо", не й препоръчваха да излиза вечер, "защото има много комари".

            А Росица, доволна от "вниманието" и "грижите" на съпруга си и от "доброто отношение" на новата си "приятелка", седеше горе в стаята и четеше... Декамерон. Каква ирония!   

            Така изминаха шестнадесет дни.

            След като се завърнаха в къщи, Асен започна да излиза сам всяка събота и неделя. Отначало Росица обясняваше тази нова негова привичка, като желание  да не се преуморява тя.

            "Но защо, нима би ми навредило някой път да изляза с него и аз? Та сега аз се чувствам почти напълно здрава", - помисли една събота Росица, след като Асен излезе от къщи. И все пак, свикнала напоследък да остава сама, тя още се повъртя из къщи, свърши някоя друга работа и изведнаж реши да излезе. "Но къде да отида, - се замисли тя, - толкова отдавно не се срещам с никого. А и днес е събота. Хората си имат вили, роднини на село, кой ли сега е в града?!"

            Тя се спря пред огледалото. "Да навия косата ... и да отида да видя Пенка. Защо не?! Напоследък много се сближихме. Тя дори ми откри своята голяма тайна, че Весето е усиновено от тях... Защо ли ми разказа? - Замисли се Росица. После бързо нави косата, приготви роклята. "А сега накъде? - Се запита тя. - Та аз дори не знам, къде живеят. Ще отида при баба Пена, те имат телефонен указател, от него ще разбера".

            Тя се приготви и излезе. В телефонния указател на баба Пена намери името на Слави, техния телефон и техния адрес. "Малко е далече, - помисли Росица, - като излезе на улица, - с деветка ще стигна".

            Слезе на последната спирка, запита един минувач за номера на блока на Пенка и се насочи към него.

            Като натисна звънеца на апартамента на Жекови, вратата се отвори и пред Росица се изправи малко объркан, с уморен поглед, Слави. В първия момент Росица се стъписа, като видя външния му вид. Ръкавите на кафявата му вълнена риза бяха оръфани, върху корему му, леко изкривена, висеше стара синя, с няколко дупки, престилка. В ръцете си той държеше ножа...

            - Вие, Вие, тук?!... - Объркано смънка той.
            - Не ме ли познахте? - Запита, малко смутена от своя страна, Росица.             
            - Да... Но Пенка не е в къщи. Тя отиде на ... шивачка... Аз готвя боб за Весето.
            - Ще я почакам.
            - Но,... тя... не зная. Влезте...
      
            В това време вратата на спалнята се отвори и в коридора се появи Веска. Чорлава, в някаква сива измачкана рокличка.
            
            - Леля Росица... А аз зная, къде е майка... Тя не е на шивачка. Те отидоха с чичо Асен на разходка, а после - в закусвалня да ми купят паста с орехи. - Като изстрел осведоми тя...

           ...Росица се прибра в къщи уморена и объркана... "Затова излиза сам, " - като на сън мислише тя. "Да я дочакам?! Слави е чудак или ... мухльо... По-скоро - мухльо"... Весето е хранениче? Горкото дете. Слави каза, че Веска е тяхно дете... Защо ли ме излъга?... Хранениче! Предаде родната си дъщеря, за да ми "влезе под кожата", за да се сприятели с мен. Защо?!... Сега поне знам всичко. Да, Асен, наистина, ме обича! - Иронично се усмихна тя... - Предател... Обича, не обича, обича", - чукаше в главата й.

            "Въпрос на вкус!" - Спомни Росица думите на Асен.
            "Въпрос на вкус"... - шепнешком повтори тя.

            1987 г.