Пожар

      Марина не претендираше на званието "Писател", въпреки, че нейните стихове и разкази намного превъзхождаха произведенията на редица вече известни писатели, заели високо място в стълбицата на писателската иерархия.

      Нейните произведения от време на време се появяваха тук таме на страниците на местните вестници и списания. И това я задоволяваше напълно, дори правеше живота й по-щастлив.

      Загубила децата си, тя намираше единствено утешение в своите рожби, родени в душата й, претърпяла редица обиди и разочарования, изпитала и дребни радости, па макар и краткотрайни.

      Измъчвана, тързана, обиждана душата й все пак оставаше здрава благодарение на този "отдушник", даден й от Бога или от "висша цивилизация", както обичаше да говори тя за своята дарба да пише. Тя пишеше за всичко, което я вълнуваше, възмущаваше, обиждаше, с което не беше съгласна, против което се надигаше нейната съвест. Пишеше и за малки, нанесени на нея обиди от близки и от чужди хора. А тези обиди не бяха малко.

      Така се случваше, че още от запознаването с Марина, хората, кой знае защо, смятаха, че имат право да се бъркат във всичко, свързано с нея, да се бъркат в живота й като цяло.    

       Те се бъркаха  в облеклото й, в прическата й, в постъпките й. Те се бъркаха в манерите й, те се бъркаха в начина й на подреждането на мебелите в нейния дом, дори в начина на приготвянето на храната. Те се бъркаха във всичко, като че ли, постоянно искаха да покажат превъзходството си над нея. И в желанието си да я закрилят по този начин, те не забелязваха, че тя превъзходно готви, те просто изяждаха с апетит нейните госби, като й идваха на гости. Те не забелязваха, че тя е отлична шивачка, те просто , уж между другото, й предлагаха да им скрои и ушие някоя-друга дреха. Те не забелязваха, че тя е добра плетачка, те просто й носиха прежда и казваха, какво да изплете за децата им.

       Марина търпеливо понасяше всичко само заради Боян, когото обичаше, на когото вярваше. Беше негова жена, приемаше приятелите му, роднините му, приемаше техните съвети.

       Тя се надяваше, че поне той ще е различен от останалите. Но хората си оставаха хора. И слабостта на единия много често се превръщаше в силата на другия.

       И един ден Марина разбра, че и Боян е като другите, че и той вижда в нея човек по-слаб от него, по-незнаещ.

       Но какво им даваше право - на хората - да мислят така? Вродената тактичност, доброто възпитание й пречеха да дава отпор на всяко посегателство върху нейната личност, върху нейното "аз". Тя предпочиташе да премълчи, отколкото да спори и така се стигна до положението, че всеки си мислеше, че има право постоянно да я поучава, да й дава съвети.

       По този път тръгна и Боян. Като най-близък човек, той имаше допир до най-скъпото съкровище на Марина - нейните стихове, разкази, дори - писма. Той посегна към най-святото, което остана недокоснато от чужди ръце. Отначало тя възприемаше всичко това спокойно. Но веднаж, след като прочете на Боян новият си разказ, изслуша неговите забележки, и посмя да не се съгласи с него, разбра, че извърши голяма грешка, че му позволи изобщо да се намесва в нейното творчество.

       А Боян смяташе, че той трябва да знае всичко за нея. Той се чувстваше неин хазаин. И, ако тя не приемаше неговите съвети, той започваше да спори. А споровете се превръщаха в конфликти с обиди от неговата страна. Ядосан, той не подбираше думи, наричаше я "глупачка", "идиотка", а тя плачеше и беше готова да намрази целият свят и самата себе си за това, че допусна това обсебване от страната на Боян.

       След като конфликтите от този род зачестиха, Марина неведнаж скриваше от Боян новите си ръкописи, за да запази спокойствието в дома им. Тя се затвори в себе си. Понякога, останала сама в спалнята, се замислеше за техните с Боян отношения. Това вече беше съвсем друг човек, човек, който дори не се опитва да я разбере и лесно я опсипва с груби думи.

        Една вечер след поредния конфликт, Марина, наблюдавайки Боян, си задаваше въпроса:"Дали това е същият Боян, в когото се влюбих, когото така уважавах?"...

        ... В стаята беше тихо. Само часовникът с равномерното си тик-такане нарушаваше настъпилата в стаята тишина. Не шумоляха страниците на ръкописа в ръцете на Марина. Не шумоляха страниците на вестника в ръцете на Боян. Марина седеше вглъбена в мислите си, а Боян - в съдържанието на някаква статия.
        - Какво ще вечеряме? - Изведнаж чу Марина гласът на Боян. 
        - Какво?!
        - Да не си оглушала? Питам, какво ще вечеряме, че съм нощна.
        Марина объркано погледна в неговата посока, но лицето му не се виждаше скрито от вестника.

        "Дори не може да ме погледне", - обидено помисли Марина. Постоя няколко минути, излезе, отиде в кухнята, отвори хладилника, извади картофена яхния, сложи я върху котлона да се стопли.

        По времето на вечерята почти не си говориха. Никой не спомена за последния конфликт. Боян - защото за него това въобще не беше случка. Той можеше да обиди, но тутак си да забрави. Не обичаше да се задълбочава, да премисля. Марина - защото се страхуваше от нови конфликти и обиди, които все повече я отдалечаваха от Боян.

        Изпрати Боян до вратата. Прибра се в стаята, седна до бюрото и се замисли:
        " Защо не съм като другите? Защо пиша изобщо? И защо ми са тези разкази, стихове, дневници? Ето, сетих се и за дневника... Как не са стигнали и до него?... И няма да стигнат", - помисли тя и, като че ли, взе някакво неочаквано решение...
       
        Тя бързо скочи от стола и трескаво започна да вади от бюрото, от рафтовете всички ръкописи. Тя ги хвърляше на пода без да ги подрежда с някакво настървение и отчаяние... Лицето й трескаво пламтеше, а тя продължаваше да хвърля. Най-после бюрото беше изпразнено. Изпразнен беше и шкафа до входната врата. Сетила се за старите дневници, тя взе столче, качи се на него, сне от гардероба пластмасова кутия, в която съхраняваше дневците си, свали я, обърна и изсипа всичко на пода.

        На пода на хола, направо върху новия персийски килим беше се образувала малка хартиена планина. Марина стоеше пред тази тъжна планина и плачеше. Сълзите тичаха по бузите й. Тя не ги бършеше. Наведе се, премести по-близо към купчината някакво тефтерче. Постоя още няколко минути...

       ... Когато пристигна пожарната, дясното крило на къщата беше почти цялото изгоряло. Пожара го забелязаха късно през нощта. Марина не я намериха. Предположиха, че е при майка й. Обадиха се на Боян в завода... По думите му, Марина си остана в къщи, когато той тръгна на работа...

       ... Марина така и не се намери. Какви ли не слухове не се носеха, какво ли не предполагаха комшиите... Но истината изчезна заедно с Марина...

       ... Боян живееше в лявото - старото крило на къщата. Дясната, изгорялата половина само я почисти, реши да не я възстановява. Събори вътрешните стени, подравни, направи навес, застъкли, направи оранжерия, засади цветя. Поръча няколко сорта рози, направи беседка, сложи две пейки, малка масичка. Върху масичка сложи един хубав дебел тефтер и хубава химикалка. На първата страница на тефтера написа:"Обичах те, Марина, но не винаги те разбирах. Прости ме"...

        ... Може би, само Боян е предполагал, какво се е случило в онази фатална есенна нощ...

         06.10.1989 г.