Самодива

       Да ви разкажа, момчета, ама да не ми се присмивате! Че то, видиш ли  не се знае... Защото тая приказка иде отдалеко и само на полуглас се чува. Да не си навлече нещо човек!? Защото… Не се знае де е истината, и отде до къде е измислицата. Я сипи една, че нещо ме дращи гърлото!  А, така! Та чувал съм, че по наш’те места се подвизавала. Открай време, от незапомнени години!  И чудна хубавина, а и глас като на гълъбица имала... Видиш ли я с едно око макар, губиш си акъла, колкото и да го имаш!
Ей - по тия наш’те поляни по месечина излиза... И нямало, а и сега няма мъж, дето да може да откъсне поглед от такава красота… Казват, че тя, самодивата де, никому нищо лошо не  сторвала, ама имала сестри и посестрими, дето завличат в дън - горите изгубилия ума и дума юнак и... Край!!! Никой не се завръщал! Ни вест- ни кост!
Разправят, че само едно момче  от Кара- Кольо-вата чета, ни магия го хванала ни нищо. Ама било от много стар от хайдушки род, казват, чиито мъже с вълци-единаци другарували по Балкана. За такива много се не знае, какво са им очи виждали. Та това момче си имало драговница по наш’те села и се случило да минава по’нощем от тука. Пратил го войводата за нещо си... Свикнал с нощните пътеки в планината - огрени от пълната месечина, бързал да види изгората си, ала дочул песента на самодивата и тръгнал след нея... И залюбил тая самодива! Разправят, че тогава много горски ливади били ога’зени и негодни за косене, но пък все намирали по алтън-два оставени тъй, че да се найдат от косачите. Какво е било не било, но един ден момчето се появило пред войводата с хабера, задето било пратено.
- Ха! Де се изгуби, бре момче? Ние те мислехме за убиен некъде!
Кара-Кольо, хем радостен, хем и недоволен някак си, за-гъргорил насреща му.
- Две недели време те нема!
- Как, войводо? - рекъл момъкът - Та една се е вечер минало!
И не ми обади - разправял Кара Кольо, коя е била тая мома, дето е сторила две недели време в една любовна нощ за него… Не повторих да питам, казал, заради едни зелени пламъчета, дето мернах в уморените  очи...
А на следната година всичката стока по нашия край близнила. Да! Така разправят старите люде...
 

Б. Калинов 2009г.

Пловдив.