Освободителното движение. Яне Сандански войвода

Началото               
Спомените на  Сандански са записани от Любомир Милетич  ,който лично се среща с Яне  и са издадени през  1927г. от Македонския научен институт в София. В срещите си с Л. Милетич, Сандански разказва  съвсем накратко биографията си и  по-подробно , но пак в своя си почти лаконичен  по военному  стил за действията си в македонско.  Ето една малка част от разказаното:
Родом съм от с. Влахи (Кресничко) . Баща ми  Иван Сандански е от същото село.Роден  съм на 18  Май 1872г.  По време на  Руско-турската война  живеехме в  Джумая, а сетне в Дупница . Тук свърших основно училище, а от класното училище- втори клас.Вземаха ме войник на 1892год. Преди това се учих на занаят- обущарство, около  две и половина години. Баща ми беше земледелец. Служих в 13 полк в Кюсрендил до 1894година. След това останах при вуйка си Спас  Харизанов - адвокат в Дупница , като  помошник-прошенописец две и половина години. Сетне  отделно си бях прошенописец още три и половина години- до 1899г. Още от малък, когато се биехме махалите с камъни, все  взимах ролята на комита. След като свърших училището, заех се с четене на революционни книги. Биографията на Левски ми направи силно впечатление. Четох „Записките на Захари Стоянов, „Под игото” на Вазова и др. Обичах да чета и сетне по македонското дело. Тогава от Рилския манастир дойде сформирована чета  под водителството на Стойо от Скрижево(Драмско), който по-рано е бил девет години харамия в Македония, та беше дошел на 1892год. в България , заловил се с търговия в Дупница. Като бяха решили да повдигат въстание през 1895год., повериха му една чета , в която и аз влязох. Четата броеше до 200 души с 12 души офицери, между които бяха Давидов, Жостов, Атанасов, Димитров. Имаше и студенти – Пърличев, Мирасчиев и др. От манастира четата  замина по границата та през Якоруда на Доспат. Четата бе определена за Серско –„Серска чета”. Офицерите нямаха желание да навлизат по-дълбоко в турско, та се навъртахме по границата и една нощ запалихме село Доспат, което изгоря за час и половина.Бидоха убити некои турци, но случайно. Масови убийства немаше. Четата се разпиля щом мина в България, разтури се.                Аз пак си се върнах към писалището при вуйка си в Дупница.Оттогава се заинтересувах по-добре да вникна в делото , но мъчно беше, нищо определено  не долавях.  Само за комитета в София знаех.Тогава , през 1896год.разбрах, че и вътре в Македония има  революционна  организация.
На 1987 година, през гръцко-турската война, ни подлъгаха некои офицери- кап. Венедиков и  Морфов, -рекоха ни: „ Идете сега в Македония, а  подир това и ние ще тръгнем”(разбрахме,че се отнася до Българската армия). Образува се чета под ръководство на Кръстьо Захариев ( от  с. Ореховец- Серско). Той беше касапин в Дупница ,Стойов другар, избягал от селото си , дошел в България.  Беше благородно момче. През 1895година бе взел участие със своя чета , слезъл откъм Батак, през Доспат към Пирина, гдето се бе срещнал с четата на Муструка. Новообразуваната чета  броеше 25-30 души, въоръжени с мартинки и берданки, дадени от Венедикова и Морфова. Аз си купих своя си пушка у братия Иванови и като дойде четата в Дупница ,се присъединих към тех. Минахме Пирина , заминахме през  Кресничко, където турците ни откриха, но не се ударихме  с аскера там.Аскерът ходеше след нас. Като стигнахме местността „Дебели рид” над село Пирин( през Юни месец), срещнахме се с аскер до 150 души. Сражавахме се от сутринта до вечерта и от нас жертва не се даде. Вечерта се оттеглихме към Неврокопско, заобиколихме до местността  Спанополе, минахме за Банската река, гдето  пак се ударихме с 250 души аскер от предобед до вечерта и пак без жертви. Вчерта се прехвърлихме над селото Пирин при селото Попово. Там ненадейно ни нападна аскер- убиха едно момче, Никола (от Петричко) и мене ме раниха в лявата ръка. След това четата се върна в България и аз се церих (бях  ударен под лакътя) И се изцерих в Дупница. Пак си бях на писалището. И тогава  се зарекох, че докато не разбера как стои делото, има ли организация вътре и пр. , никому не ще ставам оръдие- няма да мърдам повече.
След това основахме –в края на 1897година , дръжество „Младост”. В него влизаха Христо Ярков (от Дупница, чиновник) , Димитър Маноилов (от Дупница, търговец), Александър Младжов(от Дупница, учител), Никола Златков (от Дупница, свършил Висшето училище, сега е в Харманли), Христо Марков (от Трън, свършил Висшето училище), Батанов (математик, свърщил Висшето училище). Тези бяха членове на дружеството. Имаше читалня, библиотека. Аз бях библиотекар. Държаха се сказки. Целта на дружеството беше саморазвитие и групировка. Разпъдиха учителите и останах аз за председател на дружеството до 1899година. Властите правеха големи спънки, защото младежта се групираше около нас. През туй време вече бях добре  осветлен по работите в Македония. От Малешевски узнах доста, а и от друга страна –от Делчева, с когото за пръв път се срещнах в Дупница през 1899година в дома ми. Гоце Делчев добре ме осведоми за целите на вътрешната организация.  Той бе дошъл в Дупница  по работа ,като представител на  вътрешната организация. Аз веднага разбрах, че Делчев е  наистина човекът, който знае изтънко организацията и всичко, какво тя гони.
През Февруари  1897 постъпих чиновник- директор на дупнишкия затвор. Македонското дружество в Дупница го реорганизирахме. Тогава  учители в Дупница бяха Димитър х. Димов (от с. Горни Брод , Серско) и  Георги Паничаревски (от Дупница), свършили и двамата в Кюстендил педагогическото училище. Георги Зашов от Разлога и Христо Данаилов от Разлога , и двамата търговци, също вземаха участие, та се реорганизува дружеството през Спремврий 1891год.Председател стана Паничарвски, аз подпредседател, а х.Димов – деловодител. Учителите ги уволниха поради една стачка ,  понеже общината  не им плащаше. Ние избрахме  за касиер Никола Лазаров (книжар) , а Стоимен Цветков (търговец) за съветник.
С Гьорче Петров се запознах през 1899год. в София. В 1900год., когато се започна борбата със Сарафова, тогава аз вече взех страната на вътрешната организация. Върховният комитет тогава беше купил 500 дълги и 75 къси манлихери. Бяха ги изпроводили в Дупница до мене , като председател на дружеството, за да ги скрия. И аз ги скрих. Сетне се скарахме, понеже тогава върховния комитет си правеше събрания със Цончева и др. Нашето дружество бе  събрало в Дупница и околията до 15000 лева, които изпратихме на комитета.След това, като се бяхме разкарали, дойдох в София да искам обяснение, защо за нашите пари поне не ни бяха пратили оръжие, да го изпратим в Македония. Те обещаха, че ще изпратят 6000 пушки и пр. и аз си заминах назад. Като си пристигнах, дохожда Саев  с 15 души стъкмена чета -и ми пишат да  му дам пушки и да му предам склада на пушките. Аз отказах. Телеграфираха ми няколко пъти, аз все отказвах. Бяхме станали опозиция на комитета само трима- аз, Малешевски и Гьорче Петров. Борбата се беше отпочнала. Офицерите бяха хора нетърпеливи- машина , напой я вода и тя ще тръгне...А пък организацията вътре имаше нужда от бавна подготовка. Затова смятахме , че офицерите не са хора да  работят с народна маса,че са негодни за подготвителния период на организацията. Като видяха, че ние здраво се опнахме, Сарафов отложи  конгреса тогава, сепна се. Не очакваха такъв отпор от нас. Той се обяви против Цончева , понеже той беше в отставка тогава и беше готов да го застъпи. Сарафов издаде второ окръжно , за да се отложи конгресът. Тогава той биде арестуван от правителството.
Спорът за пушките остана неразрешен. Пушките аз не дадох, останаха у мене. Когато затвориха Сарафова, Саев избяга от Дупница в София, аз прибрах още някои пушки от неговите момчета, които се разбягаха. Имаше между тях тукашни – унтерофицери, имаше и македонци. Бяхме делегати в София на конгреса, и ходихме с Малешевски в трети участък при Сарафова- да го видим.Там той за Цончева ни разправи- че бил човек на Княза и пр. Агитираше да вземем негова страна, надявайки се да го преизберат. Ние се обявихме за средната листа: Михайловски, Кепов, Влад. Димитров и др. След туй се върнах в Дупница , гдето си бях приготвил чета и зачаках конгреса.
Заминах с осем души: Иван Цветков , свършил 6-ти клас на Софийската гимназия, родом от Разлога; Добри Даскалов, родом от Тиквешко,свършил Протестантското училище в Самоков; Коце Абаджиев, протестантин, свършил 4-ти клас в Самоков, родом от Пазарджик и др. В протестанското училище, както и в железарското  в Самоков имаше революционен кръжок. И в София имаше революционен  кръжок, а също тъй във Кюстендил, Дупница , Шумен... Тия кръжоци се бяха основали по идея, дадена от Делчева. В четата ми имаше един старши унтерофицер, родом от с . Влахи(Кресненско). Всичко бяхме 8 души в четата. Тръгнахме през Априлий 1901година. Целта ни беше агитационна, подготвителна работа в служба на вътрешната организация и тов пограничните райони- Разложкия, Джумайския и пр. В течение на три месеца обиколих Джумайско и Разлога. Агитирах населението да си купува пушки, а сам трябваше за същата цел да събера от това население пари. Но гледах-беднотия голяма, а пък се не надявах на помощ от България, като знаех как немилостиво бяха  парите разпиляни от Сарафова, та затуй назряваше у мен мисълта да се намерят по друг начин повече пари за да се употребят за делото вътре в Македония.
Преди мене бе заминала една четица през тия села, но не бе развила никаква агитация. Пръв път агитирах да се постави организацията самостоятелно, да се почувства населението свободно, като се отстрани от турските власти и властта се съсредоточи  по възможност в ръцете на организацията, та населението да види  малко свобода , да  почувства тая свобода и да я обикне. Във всяко село се установяваха управителни тела, събираха се членски вносове,а имено в Бистрица, Хърсово, Марлево, Градево, Сърбиново, Мечково, Кресна, Сенокос, Влахи, Ощава, Ораново, Железница, Мощанец и Покровник. Ходих и в Банско, но там  сами си бяха уредили управително тяло. Делчев бе ходил по-рано там. Населението добре ни посрещаше. Противоположната  агитация на върховистите още не беше проникнала там.
По записките  на л. Милетич.
Пловдив . 2009г.
Б. Калинов.
            



               Аферата мис Стоун.
Беше узряла у мене  и Чернопеева  мисълта  да  уловим някого за откуп. Ходих в Дупница и се надумахме с Чернопеева да  хванем един бег- Сюлиман бег, пашов син от Джумаята. Преоблякохме се двамата с него, отидохме в Джумаята да изучим улицата и кагфенето, гдето идваше бегът. Тогава се върнахме и пак влязохме,та бехме  решили  да  го грабнем  от кафенето. Но, случайно, види се ,бегът два дена не се яви, не излезе от къщи. Бяхме с 20 души, момчета, четири от които от селата  с пушки. Мислехме да действаме и с бомби. Ние не можехме да държим по- дълго в града  момчетата, изпратихме ги в селата и останахме с Чернопеева и Кръстьо Асенов  да уредим в града управителното тяло. Тогава изгладихме и някои противоречия у гражданите. Накарахме да се назначат някои учители- Александър Китанов (от Лешко) и Сава Михайлов, против които се бяха обявили чорбаджиите. След като уредихме всичко за два – три дена, Сава Михайлов и Кръстьо Асенов се върнаха в България, а ние с Чернопеева си отидохме по четите.
Завладени от мисълта да хванем някого, намислих да идем в Разлога  та да накараме протестантите от организацията , без да се усетят защо , да  предизвикат някак да дойде от Солун  мисионерът доктор Хаус. Отидохме в Банско двамата , оставихме момчетата в гората, едно.че в селото имаше войска, а друго,че бяха малко още организационни членове в селото. От приказките с протестантите се разбра, че мъчно може да се докара  Хаус в Банско. Но узнахме, че тъкмо по туй време  дошла  една американка  по име Мис Стоун. Аз изучих и разбрах, че е важна личност . Казах на Чернопеева и той се съгласи да я хванем. Открих на едного от протестантите от организацията, че искаме от тях помощ. Съгласиха се. Двамата от тях бяха от ръководителното тяло- Йонката  Хаджи Въканов, Йонка Колчагов, Минчо Лазаров и Симеон Молеров. Те ни обадиха кога ще потеглят. Между това 11 души от момчетата ни се върнаха в България, та останахме  всичко петима. Заминахме за Градево , взехме още четирима души от това село: Нано, Тодор, Христо и Коле. От  Покровник – един момък , Лазо и от Бистрица – Чиме. Ние бяхме : аз, Чернопеев, другарят му Димитър Кьосето(макед.), Стоян Просяков (от Влахи) и Димитър Инев (от Княжеството). Стояхме два дена и вечерта на пътя на месечина срещаме Кръстьо Асенов, че иде с момчета. Бяхме писали за момчета: Юруков  (от Карлово), Шуманов (от Тетовско) за моята чета, а за Чернопеева-  Александър Дърводелски (от Враца), Станиш от Кукушко и Александър Илиев. Последните бяха тръгнали  да влизат в четите на организацията в Петричко. Взехме ги при на с и сътринта ги наредихме по пусиите, без да им кажем намерението си. На своите бяхме казали; казахме и на Кръстьо Асенов плана си. Стояхме цял ден и надвечер, към 5 часа  доближиха. Бяхме облечени в турски дрехи- аскерски и други. Уловихме ги. Припадна на една бабичка, която беше с тях и която мислехме да вземем за другарка на Мис Стоун. Мина един турчин, за когото разбрахме после, че бил контрабандист,та му рекох да спре. Той слезе от коня и почна да бяга към отсрещната пусия. Дигнаха се от там момчетата и той с револвер грумна , та удари в темето едно момче, но бе веднага хванат и убит. Тръгнахме със заловените. Това бе на 21 Август  на 11 часа по турски вечерта при  „Подпрената скала” на пътя между Банско и Джумая. По пътя, ние говорим  турски, но не знаем турски, та още през ноща решихме да  говорим български. На другия дем заловените ни питаха ,какви сме, ние казахме , че  между нас има и турци и всякакви. Изплашиха се и започнаха да плачат и плачеха почти всеки от първите 5-6 дена. Най-сетне реших да им открия всичко, но при все туй не се успокоиха. Върнахме е дна част от момчетата  и останахме трима и Дърводелски и Кьосето. Счупих си ногата на втората вечер след залавянето- разместих си ситните кокалчета.Дойдохме в Джумайско, минахме границата в село Вървище и заминах в Дупница  да ми прегледа доктор крака. Като се уверих, че не може да се изцери. върнах се , та  три месеца не можах да стъпя.
От там отидохме в село Селище и там открихме на жените,че непременно искаме 25000 лири откуп. Те започнаха да плачат. Написаха писма до един техен добър приятел – Костадин Петканич, които занесоха хора от организацията по канал. Писмата не смеели да му ги предадат в ръце, та ги оставяли  на прага му. Той, като ги намерил, се уплашил, та ги дал на властта. Като не можеха да се заведат преговори в турско, писахме едно писмо до Самоков, до Хаскел, но и това писмо не бяха го предали, та два месеца бяхме в неизвестност. След това Асенов  отиде в Самоков , предаде писмото на Хаскел и той веднага замина за Цариград. Завърна се Асенов и ни каза, че е предал писмото. Тогава Асенов и Чернопеев заминаха за София да се срещнат с Дикенсон, американски представител в Цариград, който беше дошъл тука за преговори. Асенов се среща с него, а Ченопеев вън е пазил. Дикенсон е дал надежда за парите, но е трябвало да чакаме. Това бе през месец  Ноемврий.
Ние през това време се местим от Селище в Покровник и назад. Случи се в Селище една вечер  в  къщата на Тоше Мирчев , че в съседната до на с стая спаха трима заптиета. Домакинът им даде повечко ракия, изопиха се и заспаха. След това минахме в Сушишката планина (два часа до селото Сушица). Там си направихме две колиби и поседяхме четири дена. Взехме четири момчета от Петричката чета, на която четникът  Александър Илиев бе убит от Дончо. Чернопеев и Асенов се отделиха  с шестима момчета да  преследват Дончо, а ние останахме с четирима от старите момчета- Димитър Кьосето, Андон Кьосето, Каравасил и Димитър Мандалов от Гевгелийско (сега убит в четата на Чернопеев- на 6-ти Септемврий).
Сега заведох жените в Сушица, гдето преспахме, а оттам в Тросково. Там през деня бяхме предадени.Дончо дойде със 78 души. Имах сякаш предчувствие, че Дончо ще дойде. Сънувах един сън и бях уверен,че ще стане нещо.На вечерта селяни си приказваха, че имало аскер в местността „Кръста”, та отишли да видят накъде ще отидат. Аз веднага се сетих, че това е Дончо. Дойде куриерът ни от Покровник и след това дойде един селянин ,та го извика. Той не се върна и след половина час проводих да го викат. Дойде и ми призна, че Дончовите хора са в селото, близо- в къщата на Спасе. Заповядах на момчетата да пазят. Отидох с едно момче близо до тая къща. В тъмното наскачаха Дончови хора, та едвам се избавих. Цяла нощ трая престрелка и на другия ден по пладне един с бяла кърпа приближи – убихме го. Най сетне се оттеглихме. След пладне тръгнах със жените към Лешко. На края на  Тросково се срещнахме с Чернопеев и Кръстьо, които бяха събрали на помощ 40 души милиция. Разбра се вече тогава за пленените. Разпуснахме милиционерите и останахме само ние 13 души и отидохме за една вечер в Лешко, а другата вечер в Дреново. Тогава изпратих Чернопеева и Асенова в България да водят пак преговори с Дикенсона, като им казах да  свършат по въпроса както знаят, защото вече ни беше дотегнало. Пак се завърнах с жените в Покровник- в къщата на Стоилко. После от там минах за Сърбиново (на 21 Декемврий) вечерта. Пътувахме 12 часа път и стигнахме в къщата на един Никола – в зимника  и накрай селото, в лозята. То бе къщичка, дето точат вино.  На Цилка казах, че ще пътуваме и  може ли, дали наближава време да добие. Бяхме приготвили всичко преди два месеца – ние взимахме плат, а те , жените , му приготовляваха  дрешки, пелени, плетяха муи пр. Цилка ми обади  след един час, че ще роди и заръчваше „всичко” на Мис Стоун, ч случай, че не остане жива. Тя вярваше, че след тия сътресения, надали ще може да добие нормално. Повиках две жени от селото, та лесно доби- момиче, здраво, пълно.Взехме детето, другарите и’ честитиха и почерпих другарите. На третия ден ще пътуваме пак. Цилка не може да язди, а трябваше да вървим, понеже бе дошъл аскер в селото. В един дълъг сандък спружена тя си лежеше и натоварихме сандъка на коня,а от друга страна денк и така, с подпиране от страни изминахме  6-7 часа път и стигнахме в с. Влахи.Детето го носехме на ръце, то си плачеше, а  Мис Стоун яздеше друг кон. Във Влахи престояхме девет дена.
На деветия ден дойде Асенов от България и донесе писмо от руския посланник Бахметиева за Мис Стоун, с която се познавал , и подарък – сладки, дадени чрез Дикинсона. Бяха му съобщили, че парите са готови. Взех аз Асенова и Спиро, 10 души оставих при жените, а Чернопеев с 25 души бе в Дойранско. Отидохме в Банско, а след два дена дойдоха Хаус, Гарджолу, драгоманинът в посолството и Пит, касиерът на мисията. Турците с 250 души аскер вардеха парите и обградиха селото. И ние бяхме в селото. Викахме Костадина Петканчин да  каже на комисията: „Днес дойде един човек, та  ни каза, че ще дойдат довечера трима души да  се видят с комисията. Вие какво ще  ми кажете?” Станахме с него вечерта, отидохме при комисията, дадохме им  пълномощното от Мис Стоун. Захванахме преговорите, как да вземем парите и как да предадем жените. Обяснихме на Хаус и пр. каква е работата, че ние сме хора на една организация, че не искаме да унищожаваме никого и пр. Задължихме ги да махнат потерята. Пращам писмо до Мис Стоун , че не се стараят и пр. Тя им писа остро писмо. Уговорихме да дойдат и да донесат парите на едно място – „Арами бунар”. Турците пазеха  парите. Комисията, по наш съвет, изтеглиха от сандъчетата парите , а вместо тях турнаха куршум. Предадоха ни парите, а турците си натовариха куршума  и с войската си се оттеглиха, а ние с парите, десетина души, минахме на Якоруда и от там в Беловския балкан. На момчетата дадох по две лири.
Пратих Асенова да ни купи дрехи. Първо в Пловдив  наместихме 2000 лири у едно момче, Михаил Бояджиев, сега учител в гимназията, македонец, много добър.Сетне  в София оставихме 4000 лири у Хаджи Димова. У сестрата на Асенов, докторка по медицината , Събка Асенова-4000 лири, други 4000 лири оставихме при Узунов – телеграфист в София. Между Гьорче Петров и Дели Иванов (те бяха представители на организацията) имаше недоразумение за парите, та затова ги оставихме в частни ръце, докато дойде Делчев, та да стане другарски, да се предадат. И сетне се предадоха на Делчева и другарите  и те ги  употребиха.Парите взехме на 18 Януарий и писахме на  Чернопеева да пусне жените. Той ги изпроводил от Влахи в Ощава , от там  през Сенокос – Сърбиново – Ораново, през Струма  нататък. Чернопеев съпроводил жените до Малешевско, а ги е предал нататък по канал. Все същи момчета  ги съпровождали – Стефан Мандана, Андон Кюсето, Андрея , Деню.
 Аз заедно с Кръстьо Асенов с две чети по 12 души, тръгнахме през Кюстендил преди да дойде Делчев и случайно го срещнахме на самата граница.Върнахме се пак всички заедно с Делчева  през Кюстендил до София и тогава предадохме парите.След това определихме  да отидем в две посоки Христо и Кръстьо да вземат дясната страна на Струма, а пък аз  отсам – от лявата. Борбата с върховистите сериозно се почваше. Аз  заминах къде 6-ти Априлий 1902година...

По записките на Л. Милетич.
Пловдив 2009г Б. Калинов.