Миссис Александра

               
   В первых числах июня в этом южном приморском городе буйно зацвела акация и в университете, где училась Александра, начались выпускные экзамены. Экзаменов она не боялась – все годы училась только на «отлично», но все равно перед каждым экзаменом страшно волновалась. Потом было распределение на работу, и седой профессор, возглавлявший комиссию, спросил у нее: «Ну что, отличница, хочешь поработать у моря? Только не здесь, на юге, а на далеком Севере и тоже у моря. Там сейчас разрастается город, открываются новые школы – и очень нужны преподаватели иностранных языков. Поедешь?» Александра прикинула в  уме: «В городе, где она училась, у нее никого, кроме друзей-однокурсников не было, даже своего жилья не было и она жила в университетском общежитии. А там – все новое: и работа, и люди» . И она твердо ответила: «Поеду».
   И в середине августа  пассажирский поезд  почти целую неделю, через всю огромную страну, вез ее на север, в  неизвестный город Мурманск. В купе с ней оказался молодой летчик с одной шпалой на петлицах гимнастерки – капитан, как он объяснил ей. С первой же минуты они почувствовали какую-то необычную  и неожиданно  возникшую симпатию друг к другу. И когда поезд наконец прибыл в Мурманск, они уже были друзьями. Юрий (так звали капитана) помог ей добраться до школы, куда она получила назначение, а потом до общежития учителей, где ей выделили небольшую комнатку . И с тех пор стал часто захаживать к ней в гости, приглашал ее в кино, театр, в городской парк. Через три месяца они поженились – и Александра переехала в его квартиру в военном  городке. Потом один за другим  появились двое  замечательных мальчишек-погодков, как две капли воды похожих на Юрия. Жили они дружно и довольно обеспечено – Юрий целыми днями пропадал на своем аэродроме, а Александра преподавала английский язык в старших классах. Пока не началась война. Уже  через несколько недель Юрий погиб в воздушном бою под Ленинградом. Командир полка, в котором Юрий служил, прислал Александре письмо, где сообщил, что истребитель ее мужа был сбит немецким самолетом. Снаряд, видимо, попал в бензобак – и самолет Юрия взорвался в воздухе и он даже не успел выпрыгнуть с парашютом.
   И началась суровая жизнь молодой вдовы и ее осиротевших детей, жизнь, полная тоски, переживаний и лишений. Так прошли почти 2 года. А в 43 году произошло событие, резко изменившее ее жизнь. Зима в том году выдалась холодная и снежная. Снег сыпал несколько дней подряд и люди просто не успевали расчищать дворы и улицы. Всюду высились огромные  сугробы снега,уже примерзшие и посеревшие от ветра. Однажды днем, после школьных уроков Александра поехала на автобусе получить по карточкам продукты. Автобус был как всегда переполнен и она даже не заметила и не почувствовала как какой-то парень вытащил у нее из кармана шубы кошелек с деньгами и продуктовыми карточками. Обнаружила пропажу она только в магазине. Она успела подумать о том, что до конца месяца еще целых 20 дней и как же они теперь смогут прожить это время. Она чуть не задохнулась от страха и горя, вышла на улицу, присела на скамейку и вдруг потеряла сознание. Очнулась она от того, что кто-то оттирал ей лоб и виски снегом. Она открыла глаза и увидела перед собой молодого, лет 25, не более, военного моряка в иностранной форме. На ломанном русском языке он спросил Александру: «Миссис, что с Вами произошло?» - «Украли карточки» - «Что за карточки?» - «Карточки, по которым я получала продукты. И теперь до конца месяца мне нечем будет кормить детей».  Моряк, видимо, не совсем ее понял и спросил: «Вы можете говорить по-английски?» - «О да!Конечно, ведь я учительница английского языка». И она рассказала ему обо всем, что  произошло в ее жизни в эти тяжелые годы. А он рассказал ей, что его зовут Томас, он моряк из Канады, старший помощник капитана на большом сухогрузе. Они прибыли  в Россию с конвоем  других  судов из канадского порта Галифакс  и привезли оружие, продукты и одежду. Потом он сказал, что нужно немедленно заявить в полицию, они поймают вора и вернут  эти карточки – « У нас в Канаде обычно именно так и делают». Александра ответила ему: « У нас это бесполезно». «Тогда я знаю что нужно сделать – оставьте мне свой домашний адрес, я что-нибудь придумаю»,-сказал Томас. Через пару часов он пришел к ней домой и принес полный рюкзак продуктов – хлеб , колбасу, сыр, масло . И сказал: «Этих продуктов хватит Вам на несколько дней, а потом решим что делать дальше. Пока его корабль разгружался  и пополнял запасы топлива, Томас каждый день приходил  к ней домой, приносил ей продукты и они долго разговаривали о жизни. Но как-то  он пришел и сказал: «Завтра утром мы отплываем назад, в Канаду и я больше не смогу Вам помогать.  Чтобы Вам с   детьми не умереть здесь с голоду, я могу вас всех забрать с собой в Канаду. С  капитаном корабля  я уже договорился. Мы сможем провести вас на корабль так, чтобы никто даже не заметил. В  Канаде вы будете жить в нашем  доме . Моя мать давно умерла, а отец тоже моряк и часто уходит в плаванье. Язык Вы знаете – так что у нас в стране не пропадете». От такого неожиданного предложения Александра совсем растерялась. Она понимала, что оставаться здесь – значит погибнуть. Но уехать в другую, неизвестную страну, за тридевять земель – тоже страшно, все будет новое и чужое. Но, с другой стороны, этот моряк внушал огромное доверие и был ей даже немного симпатичен. Она ответила: «Это так неожиданно, что я должна еще подумать».  Томас сказал: «Хорошо, подумайте. Я зайду к Вам завтра рано утром и Вы дадите мне свой ответ».  Всю ночь Александра не  могла заснуть и все думала как ей поступить. Лишь под утро она приняла твердое решение – ехать, ехать, чтобы спасти детей. Когда пришел Томас, все необходимые вещи были собраны и уложены и она сказала, что согласна ехать с ним.
   Было еще по-зимнему темно,  они прошли на стоянку корабля никем не замеченные и поднялись на борт. Томас представил ее капитану, типичному морскому волку, бородатому и с трубкой во рту. Заметив ее волнение, он успокоил ее: «Миссис, не переживайте, все будет нормально». Им отвели небольшую каюту . Как только они разместились, сухогруз вместе с другими кораблями  отчалил от берега и вскоре вышел в открытое море. Плыли они долго, больше недели. Им относительно повезло – ни  в Баренцовом море, ни в океане не штормило. Немецкие самолеты лишь один раз обстреляли конвой, но их корабль не задело. Немецких подводных лодок тоже не было видно - капитан  объяснил, что обычно они набрасываются на корабли, идущие в Мурманск, а не из Мурманска..
   Когда они приплыли в Галифакс, Томас  отвез их к себе домой и познакомил со своим отцом. Отец , его звали Алекс («Совсем как меня»,- подумала Александра), был еще не старым мужчиной лет 45, высокий, кряжистый, с загорелым и обветренным лицом. Дом у них был просторный, трехэтажный, с небольшим садиком во дворе, где росли у забора елочки и кусты ежевики. Александру с детьми разместили в большой комнате на втором этаже. Обедали все вместе в салоне, за большим дубовым столом . После обеда Томас сказал Александре: « Давайте обсудим вопрос как Вас легализировать, чтобы Вы имели все права на жительство в Канаде и смогли устроиться на работу. Есть единственный выход – оформить фиктивный брак с кем-нибудь из нас». Она подумала и ответила, что согласна. На следующий день она  официально зарегистрировала свой брак с Томасом.Через месяц она получила карточку жителя Канады – и сразу началась новая жизнь. Детей устроили в школу, благо она еще в Мурманске учила их английскому языку. А сама Александра пошла работать в детский сад воспитательницей. Все было хорошо, кроме одного – она стала замечать, что Томас в нее серьезно влюбился. Она же относилась к нему словно к младшему брату – с  нежностью, но без любви.  Она просто не знала как ей поступить и наконец решила с ним объясниться. Однажды вечером, когда Алекса не было дома, она позвала Томаса в салон и напрямик спросила: «Томас,как ты ко мне относишься?» . Он сначала опешил, потом покраснел и  смущенно выдавил из себя тихим и дрожащим голосом: « Я тебя люблю и хотел бы , чтоб ты была на самом деле моей женой». – «Но ведь я старше тебя на целых 10 лет и у меня двое детей» - «Когда любишь, то это не имеет никакого значения» - «Томас, пойми, я к тебе очень хорошо отношусь, я тебе благодарна за все, что ты сделал, но это не любовь, а только дружеская привязанность. Может быть, мне лучше уйти из этого дома?»- «Нет, не уходи – это твой дом и дом твоих детей. Так мы с отцом решили. У меня на днях начнется рейс в Мурманск, а когда я вернусь – мы вернемся к этой теме».  Через несколько дней он действительно ушел с очередным конвоем  в Россию. По дороге, в Атлантике их атаковали    немецкие  подводные  лодки  и три корабля были уничтожены торпедами. Спастись удалось немногим. Не спасся и Томас. Об этом спустя две недели  сообщили его отцу. И в дом вошло горе, такое страшное, что Алекс тяжело заболел. Александра преданно и заботливо ухаживала за ним, готовила ему пищу, кормила с ложечки, следила за тем, чтобы он регулярно принимал лекарства. Когда он выздоровел, как-то само собой вышло, что он признался ей в любви. Она ответила, что тоже его любит и давно. Потом у них родился сын и они назвали его Томасом. А тут как раз закончилась война и когда Томас объявил, что мечтает стать моряком – они не возражали. Прошли годы. Все трое мальчиков стали заправскими моряками, плавали по морям и океанам. А у Александры и Алекса потекла своя жизнь, полная  ожиданий и встреч своих детей.
   Такая необычная история этой женщины, сменившей теплое и нежное Черное море сначала на суровое Баренцово, а потом на беспокойный Атлантический океан.

 ---------------------- * ------------------- * ---------------

ГОСПОЖИЦА АЛЕКСАНДРА

Превод от руски на български : Юлияна Донева - България


В началото на Юни, в този приморски град, буйно разцъфна акацията и в университета където учеше Александра, започнаха изпитите на випуска.От испити тя не се боеше, всяка година преминаваше с отличен, но все пак преди всеки испит страшно се вълнуваше.
След това предстоеше разпределение за работа и белокосият  професор, оглавяващ комисията я беше попитал: „Ето що, ти си отличничка. Искаш ли да работиш на морето? Само, че не тук, а на юг в далечният север.Сега там се разраства град, откриват се нови училища и много се нуждаят от преподаватели на чужди езици. Ще отидеш ли?“
На Александра й мина през ума: "В града в който учеше, си нямаше никого, нямаше приятели даже и от курса, и жилище свое си нямаше, а живееше в студенското общежитие. Но и там всичко за нея бе ново и работата и хората."
И тя отговори твърдо:"Отивам."
 В средата на август, пътническия влак, дижейки се почти цяла седмица през цялата огромна страна, я отведе на север в неизвестният град Мурманск.Заено с нея в купето се оказа и млад летец с една нашивка на пагона на гимнастьорката - капитан, както той обясни.
Още първите минути те почувстваха, че между тях неочаквано и необичайно възникна симпатия. И когато най-сетне влакът пристигна в Мурманск, те вече бяха станали приятели.
Юрий - така се казваше капитана й помогна да намери училището, където  бе получила назначение, а после и учителското общежитие, където й бяха отделили не голяма стаичка.
В последствие стана така, че той често взе да й ходи на гости, да я кани на кино, на театър, в градската градина.
След три месеца се ожениха и Александра се премести в неговата квартира във военният гарадок.После едно след друго се появиха и двете страхотни момченца с година разлика едно от друго, които като две капки вода приличаха на Юри. Живееха си дружно и добре обезпечени - Юри по цели дни се губеше на своя аеродром, а Александра преподаваше английски език в големите класове. Докато започна войната.
Само след няколко седмици Юри загина във въздушен бой при Ленинград.Командира на полка в който Юри служеше, изпрати на Александра писмо с което й съобщаваше, че изтребителя на съпругът й е свален от немски самолет.Снаряд, както изглежда е попаднал в  резервоара и самолета на Юри се взривил във въздуха, и той даже не успял да скочи с парашута.
Настана суров живот за младата вдовица и нейните осиротели деца - живот изпълнен с мъки, трудности  и лишения. Така изтекоха почти две години. А в четиридесет и трета година се случи събитие, което рязко промени живота  им.
Зимата през тази година се случи студена и снежна. Снегът се сипеше няколко дни подред и хората просто не успяваха да разчистят дворовете и улиците.Навсякъде се извисяваха огромни преспи сняг, вече вледенени и посивели от вятъра. Веднъж на ден, след уроците в училище, Александра поемаше с трамвая да получи с картата провизии. Трамваят беше както винаги препълнен и тя даже не забеляза и не почувства как някакъв младеж бръкна в джоба на палтото й и извади портмонето с парите и картата за провизии.За липсата разбра едва в магазина.Първото което й мина през ума бе, че до края на месеца има още цели двадесет дни , а как ще преживяват през това време! Задушавайки се и разтреперана от  мъка тя излезе на улицата, седна на една пейка и за миг изгуби съзнание. Когато се опомни , разтърка челото и слепоочията си със сняг.  Отвори очи и видя пред себе си млад, не повече от двадесет и пет годишен военен моряк, в чуждестранна униформа. На развален руски език той я попита : „ Госпожице, какво ви стана?“ „Откраднаха ми картата“. „Каква карта?“ „Картата с която получавам продукти.И сега до края на месеца няма с какво да храня децата си.“
Морякът изглежда не я разбра съвсем и попита: „Вие говорите ли английски?“  „ О, да разбира се, аз съм учителка по английски език.“ - след което му разказа всичко за себе си, и това което е преживяла през тези тежки години.А той пък й разказа, че се казва Томас, че е моряк от Канада и е старши помощник капитан на голям сухотоварен кораб. Дошли са в Русия конвоирани от други плавателни съдове от канадското пристанище Галифакс и пренасяли оръжия, провизии и дрехи. После й каза, че трябва веднага да се обади в полицията за да заловят крадеца и да й върнат картата.„У нас в Канада по принцип така се прави“.
Александра му отговори: „У нас това е безполезно“ . „ Тогава аз знам какво трябва да направя. Оставете ми  вашият адрес и аз ще ви се обадя „ й каза Томас.
След час той дойде у дома й, и донесе пълна раница с провизии – хляб, колбаси,, сирене, масло... и й каза:“ Тези продукти ще ви стигнат за няколко дни.Ще видим какво ще правим по нататък.“
Докато товариха корабът му със запаси и горива, Томас всеки ден ходеше в дома й , носеше й продукти и дълго разговаряха за живота. Докато веднъж и каза: “Утре сутрин ще отплаваме за Канада и аз няма да мога повече да ви помагам.Зада не умрете с децата от глад, аз мога да ви взема със себе си в Канада.Договорили сме се с капитана на кораба. Можем да ви качим на кораба така, че никой да не забележи.В Канада ще живеете в нашият дом.Майка ми отдавна е починала, а баща ми - също моряк, често ходи на плаване.Знаете езика, така, че няма да пропаднете.
От това неочаквано предложение Александра съвсем се обърка.Помисли, че да останат тук, означава да загинат. Но да отиде в чужда, неизвестна страна през девет земи е също страшно.Всичко ще е ново и чуждо.Но от друга страна, този моряк и вдъхна огромно доверие и й беше даже малко симпатичен. И тя отвърна: „Това за мен е неочаквано, ще трябва да помисля.“
„Добре, помислете си – отговори й той.Аз ще дойда рано утре сутрин и вие ще  ми дадете своя отговор.“
Цяла нощ Александра не можа да мигне от мисли,. Едва на сутринта тя взе твърдо решение как да постъпи – ще замине, ще замине, зада спаси децата.. И когато Томас дойде, всички необходими вещи бяха събрани и подредени, и тя му каза, че е съгласна да тръгне с него.
Беше още по зимному тъмно и като стигнаха на пристана на кораба, и без никакви забележки корабът бе вдигнат на борд. .Томас ги представи на капитана – типичен морски вълк с брада и свирка в уста.Забелязал вълнението й, той я успокои:“ Госпожице, не се претеснявайте, всичко ще бъде наред.“ Отделиха им неголяма каюта.Тъкмо се настаниха, Сухотоварният кораб се раздвижи и заедно с другите кораби отплава от брега и бързо навлезе в открито море.Плаваха дълго,повече от седмица.Бяха относително късметлии – ни в Беренцово море, ни в океана не ги стигна буря.   Немски самолети не веднъж обстрелваха конвоя, но нито един не беше ранен.Немските подводни лодки вероятно също  -  капитана обясни че обикновенно набелязват кораби идващи в Мурмамск а не от Мурманск.
Когато доплаваха до Галифакс, Томас ги заведе в дома си и ги запозна със своя баща.Баща му се казваше Алекс / Съвсем като мен – помисли си Александра/ бе още млад четиридесет и пет годишен мъж, висок, набит, със загоряло от вятъра лице. Къщата им беше просторна,триетажна,с неголяма градина в двора, където растяха край оградата елхички и къпинови храсти.
Александра и децата се настаниха в голямата  стая на втория етаж.Всички обядваха заедно в салона на голяма дъбова маса.
След обяд Томас каза на Александра:“Хайде да обсъдим въпроса как да ви легализираме, така, че да имате всички права на жители на Канада.Така ще можете да се устроите на работа.Виждам едиствен изход да сключите фиктивен брак с някой от нас.Тя помисли и отговори, че е съгласна.На следващия ден официално регистрира своя брак с Томас.След месец получи паспорт като Канадски жител и веднага започна нов живот.Децата записаха на училище благодарение на това, че още в Мурманск ги беше научила  на английски език.Самата тя започна работа като възпитателка в детска градина.Всичко бише добре, освен едно – тя започна да забелязва, че Томас е сериозно влюбен в нея.Самата тя се отнасяше с него, като с по малък брат – с нежност, но без любов.Тя просто не знаеше как да постъпи, но  реши, че най - сетне трябва да се обяснят. Веднъж, вечерта, когато Алекс не си беше у дома, тя извика Томас в салона и направо го попита: “Томас, какво е твоето отношение към мен? Той отначало се смути, сетне поруменя и процеди с тих и треперещ глас:  „Аз те обичам и бих искал веднага да станеш моя жена.  „ Но виж, аз съм по възрастна от теб с цели десет години, освен това имам и две деца.“ „Когато обичаш, това няма никакво значение“. „Томас, разбери, аз се отнасям много добре към теб и съм ти благодарна за всичко което си направил, но това не е любов, а само другарска привързаност.Може би,ще е по добре да си отида от тази къща?“ –„ Не, не си отивай.Този дом е твой и на твоите деца.Така сме решили с баща ми.Тези дни ще замина на рейс за Мурманск и когато се прибера, ще се върнем на тази тема.“
След няколко дни той действително замина с редовия конвой за Русия.По пътя, в Атлантика те бяха атакувани от немски подводни лодки и три кораба бяха унищожени от торпеди.Малцина успяха да се спасят, но не и Томас. След  две седмици съобщиха съобщиха за това на баща му и в къщи настана такава мъка от това страшно нещастие, че баща му се разболя тежко.
Александра предано и загрижено го обслужваше, приготвяше му храна, хранеше го с лъжичка, следеше да си взема лекарствата редовно и когато той оздравя така  дойде от самосебе си, той и се обясни в любов.Тя отговори, че и тя също отдавна го обича В последствие им се роди син,когото кръстиха Томас И когато свърши войната и Томас обяви, че мечтае да стане моряк, те не възразиха.
Минаха години. Всичките три момчета пожелаха да станат моряции да плават по моретата и океаните.А живота на Александра и Алекс течеше  изпълнен с очакване за срещи със своите деца.
Това е необичайната история на една жена, заменила топлото и нежно Черно море, отначало със суровото Беренцово, а после с неспокойният атлантически океан.
-------------------------- ----------------------- ----------------------


Рецензии
Очень интересный рассказ! Я хотела было сказать, что такого я еще не слышала, но сразу вспомнила, что год назад ко мне подошёл на моей улице местный немец, рассказал мне о жизни во время войны и о том, как после 1945 г. он работал на почте, подплывал в Гданьске на лодке к пароходам за письмами и посылками и как ему с товарищем предложили там забрать их на борт иностранного корабля, но пограничная таможня заметила и воспрепятствовала этому. Их задержали, судили и т.д.

Второй аспект: как хорошо владеть иностранными языками!



Жарикова Эмма Семёновна   03.12.2015 02:20     Заявить о нарушении