Аэропорт. Перевод рассказа Н. Николаевой

Автор:Надя Николаева.
Перевод на болгарский язык: Екатерина Миладинова.

                Летище.

   ....Видът му беше ужасен. Той се появи неочаквано.  Материализира се в коридора. Отначало капките с цвят на живак падаха от тавана и се разливаха по пода като безформена локва. След това сгъстената маса изхвърча нагоре, вихровото поле я завъртя в спирала и от нея изпадна контурът на някакво създание. По-скоро в апартамента сякаш изпадна неясно откъде и оживя метална статуя. Той приличаше на хуманоид – висок  3метра, долни и горни крайници, глава, ръце, лице , без нито един косъм. Това беше мъж.
  Без да ми обърне никакво внимание, той тръгна към спалнята, където спеше детето. В ръцете си държеше оръжие, подобно на брадва. Отначало страхът  ме парализира, но само за няколко секунди.
- Дойдохме за теб. Безполезно е да се съпротивляваш, - той влезе в детската  и кимна през прозореца – викаше своите.
-Защо правите това , още  не съм изпълнила всичко, - исках да спечеля време, за да отведа мъжа си на безопасно място. Знаех, че на детето няма да сторят нищо – неговият мегабайтис още не беше оформен, до дванадесетата му година оставаха още пет. Това беше последното което успях да кажа на тинтранкхатора. Когато тялото ми изгуби контрол над себе си, успях да отведа душата си в недостъпно за тинтранкхаторите измерение. Бях учудена, когато срещнах там двама астрални пътешественика, които познавах още от Земя-1.
- Не влизай в обема си - това е нашият капан,- запротестираха те. Наложи ми се да се задоволя с няколко битериона време, докато моят мегабайтис  напускаше тялото ми на Земя-1.
  Когато съзнанието ми се върна, реших засега да не влизам в тялото си за да видя какво ще правят тинтранкхаторите.
   Те бяха двадесет и четирима. Единият от тях вървеше отпред и носеше в ръка кръст. Останалите го следваха, носейки на носилка моя мегабайтис приел вече формата на земното ми тяло. Зрелището беше много тъжно. Нямах възможност да общувам с моето второ „аз” , то нямаше нито вътрешности, нито средства за общуване.  Глюонните  вериги  бавно се свързваха и второто ми „аз” чувстваше болка. Информацията , която можах да получа, сондирайки мозъка  на по-младия тинтранхатор, позволи  да разбера, че цялата процесия отива към летището. Реших да ги последвам.
  Беше страховита процесия. Обед, горещ летен ден, деца играят на двора, хора почиват на пейките, други се редят  на опашки край магазините, за да си купят квас. И никой от тях няма способността да види  как в паралелното измерение по същия път се движат двадесет и четирима монаси, с нахлупени над лицата си качулки. А в носилката се гърчи от болка човешко тяло от живак, с отворен корем, и притиска с живачните си ръце  краищата на раната. На никого не му пукаше...
   Процесията спря до вратата, на която с големи букви пишеше „Летище”. До вратата се точеше голяма опашка: старци, деца. Конвоят смирено застана на края на опашката, постави носилката на земята и  застина в очакване. Времето ми течеше много по-бързо. Трябваше да разбера накъде ще отнесат тази част от моето съзнание. Вратата се отваряше през минута. Никой не излизаше от летището, само влизаха един по един. Когато вратата се отвори пак и плачещото дете се забави, аз се шмугнах вътре. Бях потресена от вида на летището.Това беше неголяма сграда, състояща се от много малки и тесни  кабинки и проходи. През проходите бързо се движеше диспечерът. По радиотелефона той питаше дали пистата за излитане е готова. И ако в момента пистата бе готова да приема, диспечерът се приближаваше към вратата  на летището и я отваряше. Зад тази врата, където аз се шмугнах преди малко, можех да видя само небето и облаците. Изведнъж се оказа, че сградата представлява някаква твърдина, която се намираше в небето или в космоса, трудно можеше  да се определи точно къде. Човекът, чакащ своя ред на земята, пада като че от небето и през вратата попада  на летището.  Пада  във вид на новороден  и за някаква част от секундата става такъв, какъвто е бил преди малко на Земята: връщат се признаците на пола, на възрастта, нацията и характера. Диспечерът съобщава: „ Роди се  еди-кой си” и казва неговото име и фамилия. След това го изпраща в предназначената за него кабинка  и го оставя там, докато той се успокои напълно. А после диспечерът изпраща новопредставения по пистата за излитане до нейният край. На края на пистата човека го хващат двама с крила, облечени в бели дрехи, а диспечерът регистрира в книгата кого са изпратили. Тази негова работа бе скучна,безкрайна и еднообразна. Понякога той се уморяваше, скоростта на движенията му се забавяше и тогава опашката до вратата на летището се увеличаваше.
  Докато диспечерът работеше, обикалях и разглеждах кабинките. Те бяха обшити с мек мъхест материал, подът, таванът и стените, всичко беше еднакво. Това ми хареса и си помислих: защо хората не се сещат да правят своите жилища толкова удобни още докато са живи? С някакво неведомо чувство осъзнавах, че това летище е в отвъдното, че тук покойниците минават транзит. Попитах за това диспечера по време на неговата почивка.
-При нас понятието „смърт” не съществува, не знам за какво говориш. Тук се раждат. Раждат се и веднага си отиват, освен тези чиито снимки са сложени на дъската.
 Аз погледнах към мястото, което той ми посочи и сред множеството видях портрета на мой познат, починал преди година.
-Какво прави този при вас,- попитах диспечера.
-Служи като архиепископ.
-Как, като архиепископ?- възмутих се аз. На Земята той беше комунист, секретар на партийната организация  на едно голямо предприятие. Той не повярва в Бога дори преди смъртта си, а почина на 39 години.  Как така, това е несправедливо,той мами другите!
- Той никого не мами. Другите като него също са архиепископи. Тук всички, които не са вярвали в Бога, служат като архиепископи. Всеки работи за себе си. Те се молят  без отдих в килията, където не бива нито да се пие, нито да се яде, оттук не може да се излиза, забранени са свиждания с роднини. В килията не може нито да се седне, нито да се стои дълго, нито да се легне - тя е прекалено малка и ниска. По този начин те цяла вечност плачат и  молят, плачат и молят, плачат и молят...
-И докога?
-Докато не повярват в Бога.
-А има ли такива, които са могли да не попадат тук?
-Има,- и той ми показа снимката на друг мой познат, който боледуваше, но  още е жив.-Той се роди при нас и веднага отиде на Земята. Неговата майка е търсила помощ от магьосник. И сега той никога няма да се роди при нас и да отиде при жителите на небето. Неговата участ е Земята и онова, което е под Земята.
-А как гледа Бог на всичко това?-попитах диспечера.
-Слушай,- отговори той, - ти още на Земята ни досаждаше с въпросите си.  Не си умряла още, а при нас не си се родила, не ми пречи да работя.
-А известно ли ви е, кой кога ще се роди?
- Иди на пистата и питай, аз трябва да работя.
  И той отиде пак да отваря вратата, за да приеме поредния новороден.
 На пистата за излитане духаше много силен вятър. Тук нямаше покрив. Отляво, докъдето можеше да се види снежнобелия път, който свършваше в облаците, стояха черни, подвижни, живи квадрати. Отдясно имаше бели квадрати, и във всеки от тях беше възпроизведено нещо земно: брачно ложе, олтар, семейно огнище, оръжие и др.
 В първия квадрат, на разровената до пресен гроб земя стоеше невисока, пълна жена с гладко вчесана коса, с прости дрехи и четеше книга.
-Какво значи всичко това?-попитах.
Тя без желание се откъсна от книгата и отговори:
-Отляво са страстите, отдясно - добродетелите. Виждаш ли какъв вятър духа  тук постоянно? Много лесно можеш да излетиш от пистата. Някои ги задържа страстта, а някои- добродетелта. Всеки е длъжен да премине по пистата, докато не му дойдат на помощ белокрилите ангели.
  Аз опитах да се доближа до черните квадрати, за да видя по-добре какво  представляват. Изведнъж единият от квадратите  промени своите очертания и от неговата стена изскочи лапа, която искаше да ме сграбчи. Аз рязко се дръпнах  и се спасих.  Докато умувах, как могат да завличат добродетелите, от небето падна и пред очите ми се роди човек. Той се озърташе безпомощно и неуверено, докато не се появиха признаците на възрастта му. Жената при гроба го викаше:
-Ела при мене, синко, аз ще те изпратя,- но той вече се материализира напълно. Вътре в него се появиха черни квадратчета.  Те се зарадваха, когато видяха големите,  подобни на тях, родствени черни квадрати от лявата страна на белия път и се насочиха към тях. Големите квадрати се превърнаха изведнъж в огромни живи същества, радостно се сляха с малките същности вътре в човека и го засмукаха в себе си. Докато това гнусно, черно желе преживяше крещящия и виещ „новороден”, аз се втурнах уплашена надясно, по-близо до жената. Скоро всичко се успокои и утихна.
-Ти какво правиш тук?- попитах жената.
-Чакам Надежда Николаева,- отговори тя.
-Ти знаеш тя кога ще се роди тук?- жената кимна утвърдително.
- И какво ще стане после?
-После тя ще застане на моето място и ще помага на новородените да минават по тази опасна писта, а аз ще продължа по-нататък, ще ми дадат друга работа.
Тъжно ми беше да осъзная, че времето на моето раждане тук, по земното броене,ще се случи прекалено скоро. Но все пак успях да попитам жената, коя  книга чете. „Дар”,- отговори ми тя.- Книгата на Надежда. И аз също пишех някога. Сега съжалявам, че пишех прекалено сложно.Трябваше да пиша по-простичко. Сега чета тази книга и се убеждавам в това.
-Много ли грешки има  в „Дар”, неистини?
-Погледни,- показа ми тя.- Там където е истината – тъканта на книгата е жива, а къде не е - хартията се разпада. Виждаш ли, образувала се е дупчица? Тленното не издържа на времето.
  Аз започнах трескаво да преглеждам всяка страница от книгата към светлината – все пак това е моята книга! Имаше няколко: пет или седем дупчици. Какво да правя? Книгата още не е издадена, а аз стоя на пистата и вече дойдоха за мен.
-Да. Ти трябва вече да се родиш тук при нас през 1992година. Имаш слабо и ранимо сърце. Ти повече не можеш да живееш там, на Земята. Време е да вървя,- каза ми жената. О, аз познах, коя бе тя!
-Не,- помолих й се.- Не мога да си отида, трябва да остана, намеря сили да поправя  ръкописа. Ако тази книга е родена на небето, значи и на Земята ще се роди. Тя не трябва да съдържа неистини!
Жената се замисли  и след малко отговори:
 -Добре, аз ще поработя още. Ела тук. Да се върнат на Земята могат само родилите се там. По-смело.
...Осъзнах,че вече не е обяд, а е настъпила вечерта. Лежа в леглото. Мъжът ми седи до мене.
Изведнъж рязък тласък на кръвта в сърцето ми накара тялото ми да трепне.
-Исках  да извикам „бърза помощ”,- каза мъжът ми.- Не можех да напипам пулса ти.  Спеше ли?