Циганска любов

Невъзможната любов е винаги изпепеляваща.
 
-Какво си го зяпнала такава!? Не виждаш ли, че не е от нашите? Никога няма да те вземе! Не защото той не иска, а защото не е прието. Тeхните няма да се съгласят за каквато и да е връзка. Дори ако разберат, че се срещате, ще му забранят да излиза от дома си.
 
-Бабо, стига си мърморила!
 
Рибарите бяха разпънали мрежите си и промушваха големите си игли, за да съшият разкъсаната част. Старите хора се радваха на присъствието на момчето, защото младите бягаха от рибарството и предпочитаха постоянната работа по заводи и фабрики. Всъщност те знаеха, че момчето идваше заради циганката, но се надяваха, че покрай тази любов да овладее и техния занаят.
 
-Слушай Хадише, детето ми, забрави го! Любовта е страшно нещо. Болест, която може да доведе до лудост, а и повече.
 
-Бабо, престани! Обичам го и това е. Щастлива съм, когато го гледам. А когато си говорим, ми се иска да е в мен.
 
-Ти полудя ли? Та ти си на петнадесет години! Помисли, догодина ще го вземат войник, после ще замине някъде да учи из големите градове, ще срещне красиви и заможни момичета и ще те забрави.
 
Стъмваше се. Рибарите си разотиваха, а момчето седна на изхвърления някога от вълните дънер и зарея поглед в морето. Знаеше, че тя ще дойде при него, когато се откъсне от следящите я погледи и после дълго ще си говорят за морето, за хората, за звездите и любовта. После ще си докоснат пръстите на ръцете уж случайно и ще мълчат, наслаждавайки се на този допир.
 
-Косе?
 
Пясъкът скриваше шума на стъпките и това му попречи да усети нейното приближаване. Какво умиление нахлуваше в душата му от това нейно „Косе“.  Би трябвало да бъде поне”Коце”, както му викаха приятелите, от Костадин, но думите от нейните устни бяха много по-вълнуващи и сладки, макар  неправилни и неточни.
 
Отстъпи място да седне. Почти веднага потърсиха ръцете си помежду си и ги сключиха. Така никой не виждаше тяхната близост и лесно можеха да си ги отдръпнат, ако ги изненадат.
 
Долу  под дървените колиби сред пясъчните дюни циганите запалиха огън. След това някой запя жално песен, която се понесе от нощния бриз. Романси за любов и смърт. Сякаш циганите разбираха какво бушува в сърцата на двамата влюбени. Луната се оглеждаше в огледалната повърхност на морето и само леките вълни я караха да потрепва от вълнение.
 
-Брат ми!-уплашено прошепна момичето и двамата спонтанно отлепиха дланите си.
 
Силуетът постепенно придоби познатите форми и пред младите се показа разгневената физиономия на брата. Той се приближи до момчето, погледна го с разгневените си очи и каза:
 
-Само да съм разбрал, че си докоснал сестра ми и ей с тези ръце ще те убия! Ясно ли ти е!?
 
Момчето поклати глава в знак на одобрение.
 
-А ти, идвай с мен!
 
Момичето се приближи до лицето на брат си. Погледна го в очите и процеди през зъби:
 
-Слушай, Ибрахим! Не знам дали ще го убиеш, но ако го направиш, лично аз ще ти прережа гърлото. Ясно ли ти е!? Махай се оттук! Веднага!
 
Циганинът бе изненадан от тази развръзка, плю в пясъка и закрачи по обратния път.
 
Останали сами, момичето прегърна лицето на любимия и нежно прошепна:
 
-Не се плаши, Косе! Докато аз съм до теб, никой няма да те докосне. В противен случай, ще подпаля къщите и ще избия всички, които са те наранили.
 
Момчето бе толкова приятно изненадано от реакцията на наглед кроткото момиче, че не продума нищо. Само я гледаше с възхищение и плам. Тя се усмихна, сякаш нищо не се е случило, а после нежно го целуна по устните. После пак, и пак, и пак.
 
В средата на зимата, когато научи, че сестра му е бременна, Ибрахим побесня. Два дни разгневен той търсеше момчето и като го откри го уби, без да се замисля, а то дори не знаеше защо.
 
Същата нощ Хадише преряза гърлото на брат си както бе заспал и запали цялата циганска махала. После никой не чу за нея, нито я видя.