Убий хлапето!

Никой не става лош с годините, ако не носи Злото с раждането си.
 
-О, купил си нова кола!? Затова ли си домъкнал две чанти. Безаварийно каране, приятел. Жена!
 
-Идвам, идвам. –Отвърна жена му откъм кухнята.
 
-Владо си е купил нова кола, разбра ли?
 
-Така ли? Да ; се радваш много години, Владко!
 
После Мария, дотича от кухнята, остави двете салати на масата и страстно ме целуна по устните.
 
-Е, хей, вие двамата срам нямате ли от мене. Маро, аз още съм твой мъж, забрави ли!
 
-Вярно е, ама това не пречи Владко да ме повози с колата. Владко, ти сефте имаш ли с новата?
 
-Не, нямам още.
 
-Маро, веднага в кухнята!
 
Мария показа едни блестящо подредени зъби, погали мъжа си по главата и се врътна към кухнята.
 
-Хубаво правиш, че не си взимаш жена. Все си в стрес и под наблюдение. А те като рекат, винаги са те излъгали. Искаш ли, докато Мара донесе аперитива, ние да излезем на терасата да изпушим по една цигара, а и ти да ми покажеш новата кола? Ти къде я спря?
 
-Срещу съседната къща, че пред твоята нямаше място.
 
-Така е, Шест семейства сме в къщата, а общо имаме десет коли. Каква е?
 
-Мазда.
 
-Супер. И колко се изръси?
 
-Близо двадесет хиляди.
 
-Множко са, за да стоят на пътя, ама ти си ерген, няма кой да те скуби.
 
Разбира се първата ми работа ми бе да му я покажа, но в този момент видях, как едно момче обиколи колата толкова плътно, че дори не погледна през стъклата, а главата ме стоеше над колата. Нещо ме усъмни и разтревожи. Моя приятел проследи погледа ми и като видя напрегнатото ми лице каза:
 
-Съседското момче. Спрял си пред тях. Ако се съмняваш за нещо, да слезем, а?
 
-Нека да я погледна отблизо само и пак ще се върнем. Само да се успокоя, че нещо ми е притеснено.
 
Момчето бе седнало на прага пред къщата си. Приближихме се и о, ужас. Колата бе надраскана с пирон или нещо много остро, така жестоко, че се виждаше дори ламарината. Погледнах го. Погледа му беше невъзмутим.
 
-Защо бе момче!? Защо го направи!?
 
-Тук е частна собственост! Паркинга е отсреща!
 
Невъзмутимото му признание ме шокира.
 
-Това в никакъв случай не е частна собственост, и спрях, защото нямаше свободни места пред къщата на моя приятел.
 
-Не знам коя кола, на кой е! Не ме интересува! Не обичам пред нашата къща да спират непознати коли!
 
Моя приятел гледаше учудено ту мен, ту хлапето, което бе около дванадесет години.
 
-Абе какво му се обясняваш на тоя мизерник бе!? Фрасни го и го убий! Ако не го направиш ти, аз ще го направя!- после се обърна към момчето и продължи: -Абе, келеш, знаеш ли че тази кола струва близо двадесет хиляди!? Понятно ли ти е как се изкарват тези пари, а!?
 
И като го приближи, го хвана за врата.
 
-Ще го убия това жалко копеленце!?
 
Момчето не се уплаши. Присви очи и каза презрително.
 
-А, си ми посегнал, а съм викнал полиция! – После повдигна глава и го погледна право в лицето. А неговото бе толкова невъзмутимо, сякаш абсолютно нищо неправилно не бе направило.
 
-Нали ти е ясно, че ако викнем полицията, ще претърсят района и ще намерят, това с което си наранил колата! – намесих се аз.- И отпечатъци ще има по него! Тогава какво ще правиш!?
 
Очите на момчето, за миг се обърнаха към тревата на близкото дърво. Стана ми страшно. Не жал, не омраза, не обида, само страшно. Страшно за бъдещето му, за хората, които ще са близо до него, за страната ни. 
 
-Да вървим! – обърнах се към моя приятел. – Мария ни чака!
 
-Ти луд ли си! Това копеле ти разпори колата, а ти оставяш нещата, хей така. Само ми кажи и ще му пръсна черепа!
 
Ръката му се ме надвесила на главата в очакване на моето „Да”.
 
-Тръгвай, не влизай в грях!
 
-Грях ли. Аз на такива фашаги, мамичката им…
 
Прибрахме се и двамата разтреперани от вълнение и гняв. Мигом излязохме на терасата да изпушим по една за успокоение, а долу момчето се бе навело в тревата до дървото и търсеше вещественото доказателство.