Неочаквана среща

Историята е преиначавана според интересите на времето и летописците, но винаги трябва да се променя в името на истината и справедливостта.
 


-Доктор Коен, имам една молба към вас!
 
-На вашите услуги, господин Салиери[1].
 
-Бихте ли разрешили на сестра Анемар да ми бъде компания за около два часа?
 
Докторът се замисли, може би преценяваше дали е удачно да изпълни тази молба,  или просто преценяваше, дали ще има времето да се справя не само със своите задачи, но и тези на сестрата. Поглади побелялата си брада и каза замислено:
 
-Не съм сигурен дали другите пациенти няма да имат нужда от нея през това време?
 
-Моля Ви, господин Коен!
 
Пациентът му бе от тези, за които просто не полагаш никакви грижи, освен да им дадеш необходимите лекарства или да им поднесеш храна. Това бе първата молба на господин Салиери за двете години престой, така че щеше да е нелоялно да му откаже.
 
-Добре, добре, ще се постарая да изпълнявам аз нейните задължения!
 
-Благодаря ви, докторе! Това е последната ми молба, защото утре вече няма да съм тук!
 
Доктор Коен само поклати глава и се запъти с бързи крачки към болницата. Сестра Анемар, която стоеше встрани и слушаше разговора без да се намесва, сега се приближи до инвалидната количка, от която й се усмихваше пациента.
 
-Е, Анемар, сега ще те запозная с Волфи! Предполагам, че този път поне ще бъде точен и ще имаме достатъчно време за разговори.
 
-Искате ли да бъда откровена с Вас, господин Салиери?
 
-О, Анемар, наричай ме просто Антонио! За мен ще бъде истинско удоволствие, защото все пак сме приятели, нали?
 
-Да, гос…Антонио! Откровено да Ви кажа не вярвам, че това,  което ми разказвате, ще се случи. Достатъчно години работя в тази болница и съм срещала какви ли не хора, но никой не ме е убедил в своите твърдения. Разбира се, аз Ви вярвам и затова се съгласих на тази среща, но..
 
-Разбирам ви, Анемар, все пак съм в лудница и какво друго може да си очаква от един луд?
 
-Не говорете така, гос..Антонио! Това е психиатрична болница[2] и реално погледнато всички ние сме потенциални пациенти, както казва доктор Коен.
 
-Да, особено Волфи! Щяхме да си прекараме прекрасно с него двамата. Но за разлика от мен, болницата трябваше да наеме още двадесет души персонал, които да се грижат само за него.
 
-Какъв черен хумор имате, Антонио! Да ви загърна ли одеалото?
 
-Няма нужда! Днес ми е дори горещо! Чувствам се прекрасно като за последен ден.
 
-Вие сте непоправим!
 
-Да Ви помогна ли, за да се преместите на пейката?
 
-Не, сам ще се настаня.
 
-Но Вие не можете, Антонио! Винаги сте искали моята помощ.
 
-Анемар, когато човек трябва да си отиде от този свят, всички сили в него се пробуждат, за да може да се отблъсне от тялото и да полети. Ето, вижте!
 
Салиери се надигна от инвалидната количка, изправи се, направи няколко крачки пред изумения поглед на сестрата и седна на пейката.
 
-Видяхте ли? Всичко стана  както ви казах.
 
-Да, Антонио! Може би съм много млада и не познавам достатъчно човешкото тяло, но ще  имам предвид вашия урок за  бъдеще.
 
-Драга ми Анемар, ако изучавате само човешкото тяло, без да изучавате и човешката душа, горко на медицината! Седнете до мен на пейката. Да, добре. Волфи никога не стои на едно място. Сякаш в гащите му растат кактуси. Все обикаля нагоре-надолу, така че е възоможно да е там, където не очакваш. А, ето го и него! Знаеш ли, Анемар, Волфи беше гений в музиката и, ако бе поживял още малко, никой в света не би дал и парче хляб за нашите съчинения[3]. Но първо да ви запозная!- Волфи, това е Анемар!- Анемар, това е Волфи!
 
-Никого не виждам, господин Антонио, но все пак казвам „здравей” на господин Моцарт[4]!
 
-Не, Волфи, недей да го правиш! Ще уплашиш момичето!
 
-Антонио, за какво си говорите? Ако не ми казваш всичко , просто ще ви оставя! Какъв е смисъла на това да съм тук!?
 
-Права сте, Анемар, но главата му ражда толкова щуротии, че не знам дали ще е удобно да ги чуват ушите Ви!
 
-Свикнала съм на всичко ,така че не ме жалете!
 
-Добре тогава! Господин Моцарт имаше желание да Ви целуне приятелски.
 
-Така ли? И как ще стане това?
 
-Не му вярвайте на този любовчия. Винаги започва с невинна целувка и после жените не могат да му устоят.
 
-Господи! Господин Салиери! Извинете, Антонио! Усетих хлад пред лицето си и по тялото  ми  побиха тръпки.
 
-Защото този мръсник те целуна по устните! Не можеш да си представиш  как се превива от смях. Предупредих те, Анемар!
 
-Когато започнах работа в тази болница, често ми се случваше да усещам тази хладина и побиването на тръпки, но с времето това отмина. Може би, когато човек се срещне със Смъртта, усеща тази студенина, но после свиква с нея.
 
Сестрата разтърка с длани ръцете си и се огледа малко плахо встрани.
 
-Не се плаши! Животът е по-страшен. Чуй, какво казва Волфи: Неговият свят е и твой,  разбира се, но ти не го виждаш, защото сетивата на живия човек са много по-притъпени. Той знае какво мислиш в момента и би те разбрал напълно, ако си тръгнеш. Но ще оставиш един влюбен човек да страда. Да продължавам ли, Анемар,  или да спра?
 
-Господин Моцарт много бързо се влюбва. Винаги ли е бил такъв?
 
-Не, разбира се! Повечето пъти се влюбваше с около минута по-късно. Но това е,  защото си красива, Анемар.
 
Салиери се смееше. Въпреки че устата му бе отворена в усмивка, от нея не излизаше никакъв звук.
 
-Престанете и двамата! Личи си, че съм в компанията на мъже.
 
-И то на трима!
 
-Как така? Нима не сте само двамата?
 
-Не, имаме си и гост. Най-големия любовник на всички времена. Дори и Волфи го признава. За когото се правят опери, пишат се книги и се разказват легенди.
 
-Така ли? И кой е този велик любовник?
 
-Джакомо[5]- наш общ приятел! Волфи направи опера за него и това едва не ни скара с Лоренцо[6].
 
-Чакайте, чакайте! Аз май съм попаднала в мъжки клуб!
 
-Не си, Анемар! Лоренцо е още жив и се подвизава някъде из Америката. Само трима сме. Всъщност да Ви запозная: Джакомо, това е Анемар! Анемар, това е Джакомо!
 
-Той целуна ръката ми, нали? Усетих отново хладина.
 
-Позна! Джакомо е от старата генерация и най-умният между нас. Завършил е право, той е литератор, преводач, шпионин, комарджия…. Да, Волфи каза, че и него е научил на това.
 
-Голямо геройство! И защо е станал шпионин?
 
-Казва, че всичко започнало в името на Светия престол, но в последствие идеалите му се трансформирали в най-обикновено печелене на пари.
 
-Това не е хубаво!
 
-Права си, Анемар! И Джакомо не се гордее с тези си постижения.
 
-Само с любовните си авантюри ли?
 
-Предполагам! Пред нас твърдеше, че се надбягвал с всяка жена най-малко шест пъти за една нощ, а рекордът му бил четиринадесет.
 
-Наистина ли?
 
-Аз не му вярвам, Анемар, но той се сърди, когато му го кажа. Ето и сега се намусил! Да, а сега ми каза, че ако не са били някои по-напористи жени, които доброволно да ни се отдадат, сме щели да умрем като девственици.
 
-Какво има предвид?
 
-Намеква, че сме имали само жените си. Глупости, Джакомо! Това не е вярно!
 
-Кое не е вярно, Антонио!?
 
Анемар погледна стареца. Компанията явно й харесваше, а и разговорите разгаряха нейното любопитство.
 
-Ами Джакомо намеква за това, че съм имал връзки не само с моята съпруга Тереза[7], а и с Джузепа[8].
 
-Коя е тази Джузепа?
 
-Една прекрасна оперна певица, но аз нищо не съм имал с нея. Млъкни!
 
-Защо се смеете, Антонио? Какво каза Джакомо, че Ви разсмя.
 
-Какво може-глупости! Каза, че е била нашето вдъхновение и ако не е била тя, нямало сме да направим нито една свястна опера. Това може да се отнася за Волфи, но не и за мен. Той прехвърляше ту Джузепа, ту Анна[9]. Да не споменавам  Жоном[10] и още други. Може би всичките си около хиляда произведения са вдъхновени от жени. Жалкото е, че някои възлюбени не отговаряха на чувствата му и Волфи оставаше произведенията недовършени в знак на скръб. „Любовта! Любовта! Любовта! Тя е душата на гения!”, това беше неговото мото на деня. Как се смее само.
 
- Господи, с какви мръсници съм се събрала!
 
Салиери започна да се смее, а Анемар го гледаше учудено. За първи път виждаше господин Салиери в тази светлина,усмихнат, лъчезарен, с чувство за хумор. Никога не бе се задържала при него, с изключение на последните няколко дни, и за нея той беше обикновен суховат старец, с който смяташе, че не могат да имат никакъв общ разговор. Но сега…
 
-Джакомо каза, че когато присъствал на „Вълшебната флейта”, видял как от каляската сме слезнали аз, Волфи и Джузепа. Спомнял си как съм аплодирал на всеки пасаж от операта с „браво” и ”прекрасно”, само не разбрал това за Джузепа ли се отнасяло или за операта. Нямало да се учуди, ако преди това не сме били и тримата в леглото. Анемар, нека да не ти казвам всичко, защото ушите ти ще пламнат от глупости. Джакомо е мръсник и си мисли, че всички са като него. Според мен си отмъщава за това, че образът му, Лоренцо и Волфи пресъздаха в „Дон Джовани”[11]. Трагедията, според Джакомо, била не в това, че е представен като развратник, а в това, че оперният герой се е опитвал да доказва мъжествеността си,  което е жалко, защото в стремежа си да покори жената, нанася рани върху нейната душевност и дори му става забавно от това. Джакомо твърди, че за разлика от дон Джовани е ценител на женската красота, а не селски бик. За него сексът е не само плътско удоволствие, но и носи удовлетворение да поддържаш стръвта си на съблазнител и завоевател на женските сърца. Ако в любовта няма романтизъм, ако не накараш жената да се чувства обичана, желана, най-красивата в целия свят, единствената и незаменима, то ти си Дон Джовани, но не и Джакомо Казанова. С търпение и финес да можеш  да накараш една жена сама да поиска да сподели леглото си с теб. Да привлечеш тайнството на авантюрата. Да можеш с нежност и любов да се разделиш с любиматаи тя , въпреки раздялата, да е удовлетворена. Затова, че не сме го разбрали и подценили неговите достойнства, никога няма да ни бъде простено.
 
-Прав е, според мен! Това означава, че не сте  познавали добре неговите качества и сте създали един герой, който не е достоен пред оригинала. Пак хладина по ръката ми. Целуна ли ме?
 
-Разбира се, Анемар! Той е перфектният кавалер! Казах ти, че този човек е не само умен, но и самият дявол, когато пожелае една жена да бъде в неговите обятия. Този Волфи не може да спре да се хили. Едвам успя да ми каже, че и той се съмнявал в моите чисти намерения спрямо Джузепа и съм създал „Коминочистача” заради нея. Господи, с какви предатели съм живял!?
 
-Е, Волфи,- Анемар повдигна глава- нали мога да те наричам така, и Антонио ли бе като вас?
 
-Какво искаш да кажеш с това: „като вас”!?  Моля те да не ме сравняваш с тези развратници! Ако трябва да бъда честен, Волфи, Джакомо и Лоренцо си приличат, но аз….
 
-Лоренцо пък защо?
 
Салиери се смееше от все сърце.
 
-Как защо? Нищо ли не си чувала за този развратник? Както ти казах в момента се подвизава някъде из Америка, а за живите или добро или нищо.
 
-Това не се ли отнася само за мъртвите?
 
-Анемар, нека да не философстваме! Не се знае кой е жив, и кой умрял. За теб те са мъртви, за тях-ние. Но да се върнем към този развратник Лоренцо да Понтена. Като се има в предвид, че приятел му е Джакомо, какво друго би се очаквало да стане от него, освен развратник. Добре, Джакомо. Господин Казанова каза, че когато срещнал Лоренцо, последният е бил един завършен развратник и с нищо не е помогнал за неговото усъвършенстване. Когато Лоренцо   бил свещеник в църквата „Сан Лука” във Венеция, прилъстява една жена, която му става любовница. Казвала се  Анджолета Белауди, която  била на всичкото отгоре и омъжена. След като тя забременява и ражда син на Лоренцо, всичко излиза наяве. Лоренцо е порицан и прогонен от Венеция за петнадесет години. Избягва сам, като изоставя Анджолета, но наплаща на съпруга й достатъчно пари, за да си мълчи. Обикаля из Европа близо две години и се установява във Виена, където намира прием и разбиране от императора. На около четиридесет се срещна с Нанси[12],която бе двадесет години по-млада от него. Красива и нежна като цвете. Не е ли мръсник? Та този Лоренцо покани Джакомо на премиерата на „Дон Джовани”. Как и от къде се познават,никой не казва. Сигурно от някой вертеп… или от някоя катедрала, докато са се молили за своите грехове. Знам ли?
 
Смехът сякаш беше заразил господин Салиери. Вероятно тази зараза беше обхванала и сестрата, защото като го гледаше как се залива от смях и тя го последва.
 
-Знаеш ли, Анемар, Волфи е имал авантюра с първата си братовчедка.
 
-Ужас, наистина ли? Вие ще ме побъркате!
 
-Истина е! Лично на мен ми е казвал: “Ако трябваше да се оженя за всички, в които съм се влюбвал, скоро ще имам двеста жени”. Ето какво казва Волфи: Бях толкова влюбен в Мария[13], че дори щях се оженя за нея, ако не беше Алойзия[14]-голямата ми любов. Тя бе прелестна девойка, едва шестнадесет годишна, непознала мъжката целувка, с лице на ангел и тяло на русалка. Какво ли не бих направил за нея! Сигурен съм, че ако бе се омъжила за мен, никога нямаше да си помисля за друга жена. Но баща ми[15] като разбра моите намерения, каза да напусна Манхайм, където живееше семейство Вебер и да се прибирам. По-късно, когато разбрах, че е станала оперна певица в Мюнхен, веднага заминах, но бе твърде късно. Беше ми толкова мъчно, че отново исках да умра.
 
-Защо отново, Волфи?
 
- Защото с такъв баща няма какво друго да си пожелаеш! След като разбра, че имам талант, за него аз не бях нищо друго, освен машина за печелене на пари. Не можеш да си представиш колко ме е бил, когато не пожелавах да свиря, как ми е блъскал главата в клавесина[16]. Казваше, че трябва да носим „желязната дреха” на дисциплината, а на мен ми се играеше. Майка[17] ми беше кротка жена и когато научи как се отнася с мен, за пръв път я видях да крещи. Повече баща ми не ми посегна, но и тя не се отдели от мен до смъртта си. Пазеше ме като орлица. Бях едва девет годишен, когато с Нанерл-сестра ми, работихме в една английска кръчма от полунощ до три сутринта за два шилинга и шест пенса. Кръчмата се казваше „Суон енд харп”. Можеш да си представиш как сме се чувствали сред подпийналите клиенти. Но за пари трябваше да сме готови на всичко. Това ли е „желязната дреха на дисциплината”!? И така две години! Та този мой баща ни пращаше по турнета почти без пари, като по този начин ни принуждаваше да представям все повече концерти и да печеля от тях, за да не мизерстваме. Но съдбата не винаги е благосклонна и понякога се налагаше да си лягаме гладни. В писмата му освен за пари, не се говореше нищо друго:“Трябва да търсите пари!… Спечелете пари!… Ако не, всички ви ще завлека в мръсотията!“. Жалък човек! Грешно е така да се говори за баща, но е истина. Не се интересуваше, че в каретата, с която пътувахме, бе пълно с бълхи, че не се къпехме по цели седмици, че изминавахме хиляди километри по пътищата, без да можем да се приютим, че ни настигаха и бури, и студове,  и горещини. Дори когато майка ми почина, продължаваше да дава идиотските си наставления „Да не се охарчиш за погребението!“ Обвиняваше ме, че съм причинил смъртта на майка ми, защото не съм намерил добра работа. „Надявам се, че след като видя как умира майка ти в Париж, не си решил да вкараш и баща си в гроба“. Не му отговорих! Всъщност, аз повече не го видях. Дори не го поканих на сватбата си с Констанца[18]. В последствие получих писмо, че ще направя голяма грешка с този брак, но това не стана. Обичах моята Нанет до последния си час. Обичах да си полагам яйцата в нейното гнезденце.
 
-Волфиии!
 
- Извинявай, Анемар! Майка й много напомняше за характера на моят баща. Когато разбра, че се срещаме,  направи договор, в който бях задължен да я осигуравам с 300 гулдена годишно. В противен случай трябваше да се разделим. Моята Нанет взе този договор и го скъса. Как да не я обичаш? Пет години баща ми не ни посети, защото мразеше Констанца. И ние не го навестихме. На погребението на баща си не отидох, защото щеше да бъде лицемерие от моя страна и никога нямаше да си го простя[19]. Дразнеше ме неговата мнителност! Вечно недоволен от моите постижения. Във всеки виждаше пречка за моето развитие. Искаше чрез мен да постигне това, което самият той не би успял. От всичко най много ме дразнеше отношението му към Антонио. Обвиняваше го, че спъва моето издигане, когато самият аз знаех, че не е така[20]. Той така и не разбра, че единствено императорът[21] и Антонио[22] виждаха в мен нещо различно и ново. Спомням си, когато императорът чу операта ми „Дон Джовани” каза, че „Операта е божествена, но това не е храна за виенчани”[23]. И наистина премиерата ми във Виена беше пълен провал. Имам чувството, че човек трудно излиза от коловоза на живота. Винаги съм харесвал императора, независимо от това, че за него Салиери бе всичко, а мен ме отпращаше любезно[24]. Може би поради това, че разбираше от политика и музика едновременно, а може би че и двамата бяхме отблъснати от голямата си любов.
 
-Ти от Алойза, а императорът от кого?
 
-Не знаеш ли, Анемар? През 1760 императорът се ожени за внучката на Луи ХV- Мария-Изабела[25]. Изключително красива, интелигентна, но малко меланхолична жена. Наричаше я Тиа-тиа. И както можело да се очаква, се влюбва безумно в нея. Тиа-тиа обаче не отговаря на неговата любов. Тя се влюбва в неговата сестра-херцогиня Мария-Кристина. Разказват, че в името на любовта, императорът се е съгласил на тази връзка. Независимо че Тиа-тиа предпочиташе да прави любов с жени, все пак му роди дъщеря, която почина три години по-късно. При второто си раждане почина и самата тя. Бебето също? Представям си как го е преживял!?
 
-Анемар, искам отново да се върна за приятелството! Антонио направи толкова за мен, колкото цяла Виена не е направила. Тогава, когато бях непризнат и отхвърлен, той представяше мои произведения, вместо своите[26]. Ние създавахме музика[27], която не се възприемаше от болшинството и той никога не ме изостави. Бих казал, че той бе не само мой най-добър приятел, но и брат. Неговата обич заместваше тази на баща ми. Това е тъжната истина.
 
-Жалко, може би с друг баща бихте постигнали повече!-промълви Анемар.
 
Тъжната история на господин Моцарт я разчувстваха и по очите й бяха избликнали сълзи. Старецът забеляза това и, за да повдигне настроението й, се намеси:
 
-Няма гаранция за това. Ето, например, моят баща бе изключително добър човек, но за сметка на това му се случи некадърен син в мое лице, разбира се.
 
Щеше да продължи да разказва за своя живот, но бе прекъснат.
 
-Не, не Волфи, това е лъскателство от твоя страна! Не е нужна да го казвам!
 
-Кажете го, господин Салиери, иначе си тръгвам! Нали се разбрахме!
 
-Волфи казва, че в мое лице винаги е виждал примера за творчески успехи, бил съм негов идол и негова мъка.
 
-Защо и мъка?
 
-Защото ме назначиха за капелмайстор на Виенската опера[28], а според мен беше редното да е той. Вероятно младостта му бе причина за този избор. Може би музиката щеше да е на друг етап на развитие, ако бе станал той. А влюбчивостта му бе причина да бъда избран отново аз като преподавател на принцеса Елизабет[29]. Все пак тя бе само на петнадесет години и в ръцете на този прелюбодеец съществуваше огромен риск Волфи да стане император. Така, че не е нужно да ги изброявам, Волфи. Ще й стане скучно на Анемар.
 
-Антониооо!
 
-Добре, но не всички титли са престижни!
 
-Не увъртайте, Антонио!
 
-Бил съм член на Шведската музикална академия[30], почетен член на факултета по изкуствата към националния институт и музикалната консерватория в Париж[31], почетен член на Щирия и на Миланската консерватория[32], кавалер на Френския почетен легион[33], почетен чуждестранен член на Френската академия на науките[34], Музикален учител на император Йозиф ІІ и неговия брат Леополд ІІ, наставник на музикалното училище и прочее. Защо ме карате да се чувствам неудобно? Няма повече нищо да кажа! Аз съм само един „покровител на посредствеността”, ако трябва да се сравнявам с теб, Волфи!
 
-Едва ли е така, но ви разбирам Антонио!? И аз бих се чувствала неловко.
 
-Ето, тоя досадник пак настоява! Добре ще кажа! Бях и председател на дружеството и секретар на фонда за подпомагане на деца-сираци на родители музиканти[35]. Когато Волфи почина, подпомогнах парично и Констанца. Учих Ксавиер[36] и му дадох отлично свидетелство, защото беше много добър ученик, за разлика от баща си, и затова се прочу из цяла Европа, а Волфи не го приемаха дори и във Виена.
 
-Не съм знаела, че сте толкова велик, господин Салиери! Волфи е имал право да Ви завижда.
 
-Моля те, Анемар, поне ти не ме измъчвай! Престани, достатъчно научи за мен!
 
-Антонио, какво още иска да знам ?
 
-Това, че съм имал много ученици[37].
 
-Престани с твоята скромност! Разкажи нещо за тях. Кой ти беше най-добрият
 
-Във всеки случай не и Волфи!
 
Салиери отново се заля от смях.
 
-Така ли? А кой?
 
-Лудвиг[38]! Защо!? Волфи каза, че не е съгласен с това, защото Лудвиг никога няма да изпълни оня сложен пасаж.
 
-Какъв пасаж?
 
-Анемар, Волфи е гений в създаване на глупости. Добре де, не са глупости. Прави ми забележка! Много е чувствителен. Създаде един сюжет с много бързо темпо и ми каза, че никой на света не може да го изпълни, освен него. Разгледах партитурата и наистина в един момент двете ръце на пианиста трябва да са в двата края на клавиатурата, а същевременно с това трябваше да се ударят и клавишите по средата. Аз му казах, че наистина това е невъзможно. Той ме попита, дали ще го призная за най-великия музикант, ако го направи,  и аз му обещах. Направи го и то перфектно!
 
-Как?
 
-Как!? С носа!
 
-Хитро!- смееше се Анемар.- И вие не се досетихте?
 
-Кой би се досетил за това,  освен него. Волфи бе в състояние на постоянна екзалтация. Той твореше непрекъснато и знаеш ли, Анемар, създаваше музика в главата си в огромни количества, и когато беше оформена, я изписваше за ден. Дори когато смятаха, че лентяйства, и харчеше безразборно пари, може би от думите, движенията или от някой звук, създаваше музика.  Велик музикант!
 
-Анемар, сега се оправдава, че не бил той причина за вечното му безпаричие.
 
-А кой?
 
-Жена му разбира се!
 
-Да бе, на вас все жените са ви виновни!
 
- Остави го, Анемар! Нека да се върнем на Лудвиг. Това момче бе самороден гений като Волфи. Ако кажа, че съм бил негов учител, ще е направо смешно. Това, което му показвах, сякаш знаеше от преди, но сякаш го бе забравил. Докато Волфи се приближаваше повече до старата генерация и пресъздаваше музиката си до съвършенство, Лудвиг не се вместваше в клишетата и създаваше нова музика. Изключително скромно и възпитано момче. И в това не си приличат с Волфи. Спомням си, когато веднъж се прибрах у дома, портиерът ми каза, че ме е търсил някакъв човек. Попитах го, кой е? А той му казал да ми предадат, че „ученикът Бетховен е бил тук.” Тогава Лудвиг бе в зенита на славата си. Представете си, каква скромност и величие на духа!?
 
-Наистина! –поклати одобрително глава Анемар
 
-Ето, Волфи потвърждава моите думи. Самият принц Максимилиан Франц ми препоръча да обучавам това момче. След като прослушах,  бях изумен от неговия талант. Обърнах се към приятелите си и казах: „Не забравяйте това име – в бъдеще ще го чувате много по-често.“! Съжалявам, че му е показах само два урока, тъй като  бях зает със създаването на „Дон Джовани”. Може би трябваше да се заема с преподаването като Салиери, отколкото да показвам собствените си възможности. Тогава музиката щеше да бъде много повече от това, което е. В изкуството не е нужно да твориш количества. Достатъчно е да създадеш малко, но да остане! А и хората търсят новото и като музика, и като композитори. Старите ги захвърлят в обща яма и забравят за тях[39].
 
-Съгласна съм с теб! Щеше да разкажеш нещо за баща си, а така се увлякохме…
 
-О, баща ми бе чудесен човек! Много добър. Толкова добър, че му се качвах на главата. Аз бях изтърсакът-петият му син. Най-малък, но с най- големи претенции. Вечно недоволен, вечно в грях. Представи си, не понасях органиста на катедралата, само защото беше посредствен музикант, въпреки че бе много добър човек. Повечето време стоях наказан в моята стая. Това не ми пречеше, защото когато бях свободен, зареждах стаята си с храна и най-вече със захар. Чувствах се като войн, който трябва да лагерува, обграден от врага,  без запаси от храна и вода е подложен на унищожение. Затова бях винаги добре подсигурен и не се страхувах от наказания. Брат ми Франческо учеше пиано и чембало в съседния град при Тартини[40]. Без да знаят родителите ми, ходех сам до този град, за да слушам как преподават на Франческо. Един ден обаче баща ми ме хвана и наказа. Аз не спрях да ходя и да слушам. При повторния си опит се похвалих на сестра ми, че не ми пука дали ще ме наказват, защото съм се запасил с храна и захар. Сестра ми казала на майка, тя пък на баща ми , който ми отне запасите. Така армията на най-великия войн капитулира. Повече не бягах от къщи. Брат ми разказваше, че този Тартини сънувал, как Дяволът му изсвирил една соната, която записал, след като се събудил. За съжаление едниствено финалът не бил дяволски, защото Тарантини го бе забравил. Кръстил я „Дяволски трели”.
 
-Побиват ме тръпки, когато се спомене за Дявола. Всъщност да ви питам, вас Джакомо и Волфи, вие от кога сте заедно?
 
-Джакомо каза:Винаги сме били!
 
-Искам да кажа, от кога се явявате на Антонио?
 
-От близо две години. Откакто си преряза венитеэслед като до него стигна клеветата, че е отровил Волфи.
 
-За пръв път чувам това нещо! Трябва да си много жесток, за да измислиш такова обвинение!
 
-Истина е! А и утре вече ще бъдем тримата заедно.
 
-Какво искате да кажете?
 
-Как, какво? Тази нощ Антонио ще дойде при нас.
 
-А вие, от къде знаете!?
 
-Всичко се знае, госпожице Анемар! Догодина към нас ще се присъедини и Лудвиг.
 
-А аз?
 
-О, Вие ще живеете още петдесет години и ще ни забравите напълно.
 
-Никога няма да ви забравя!
 
-Анемар!-Сестрата се обърна и видя доктора, който гледаше към двамата.
 
-Доктор Коен ме вика! Съжалявам момчета, но ще трябва да ви оставя. Беше ми много приятно! Дано да се срещнем пак!
 
-Със сигурност!- отвърнаха вкупом
 
Анемар забързано се отдалечи от Салиери като оправяше полата си и смъкваше ръкавите си до китките.
 
-Доктор Коен, не можете да си представите колко съм щастлива! Запознах се с Джакомо Казанова и Волфганг Моцарт. Прекрасни хора! Интелигентни и възпитани! Кавалери! А господин Салиери тази нощ ще ни напусне….
 
-Анемар! Пациентите чакат!
 
-Да, доктор Коен, отивам!
 
След като Анемар отмина, Доктор Коен промърмори:
 
-Още един пациент! Май ми е вече време да се пенсионирам!
 
Същата нощ Антонио Салиери почина[41], а десет месеца по-късно го последва и Лудвиг ван Бетховен.
 
1 Антонио Салиери/род.18.8.1750 Леняго Венецианска република-поч.7.5.1826 гр.Виена Австрия/-композитор, педагог,диригент и капелмайстор на Виенската опера от 1788 до 1824 г.
 
2 Последните си две години Салиери прекарва в психиатрична болница.
 
3 Думи на Салиери казани при погребението на Моцарт
 
4 Волфганг Амадеус Моцарт/род.27.1.1756 гр. Залцбург, Австрия-поч.5.12.1791 гр. Виена/-виден композитор, пианист и и диригент.
 
5 Джакомо Джироламо Казанова/род.2.4.1725 г. Венеция Италия- поч.4.6.1798 г. Духцов Бохемия Чехия/
 
6 Лоренцо Да Понтена/род.Емануеле Конелиано на 10.3.1749 във  Виторио Венето-Венецианска република – поч. 17.8.1838 в Ню Йорк-либретист на Глук,Салиери,Моцарт,Бианки и много други.Либретист и на химна на Америка.
 
7 Тереза фон Херферсторфер-съпруга на Салиери от 1774 г. от когото има осем деца.
 
8 Магдалена Джузепа Катерина (Катарина) Кавалиери (11 март, 1755, Лихтентал- 30 юни, 1801, Виена) е австрийски сопран.
 
9 Анна Селина Стораче или Нанси Стораче/ 27-ми октомври 1766 година в Лондон – 24-ти август 1817 година в Лондон/-английски сопран.Ролята на Сузана от Сватбата на Фигаро на Моцарт е създадена специално за нея.
 
10 Моцерт посвещава концерта за пиано и оркестър №9 на френската пианиска Жоном
 
11 Дон Жуан”-опера на Моцарт
 
12 Нанси- Целестин Грал Ан- съпруга на Да Понтена, от когото има четири деца.
 
13 Мария Анна Текла-братовчедка на Моцарт.Любовната им авантюра е когато той е бил на 21 години.
 
14  Алойзия Вебер-голявата дъщеря на немският композитор Карл Мария фон Вебер
 
15 Леополд Моцарт /14 ноември 1719 – 28 май 1787/ е австрийски музикант и композитор.Баща и учител на Волфганг Моцарт.
 
16 Професор Готфрид Тихи, палеонтолог от Залцбургския университет, след като изследвал черепа на Моцарт и открил пукнатина ,дълга 7 см.,тръгваща от лявото слепоочие кам темето. Според него това е следа от черепно-мозъчна травма, слд което костите не са зараснали правилно. Вероятно това е причинило вътрешни кръвоизливии инфекции и е причина за смъртта на композитора. Според съвремената медицина, Вероятно Моцарт е умрял вследствие на стрептококова инфекция, от която по същото време са починали няколко хиляди човека. Тъй като болеста е заразна, са ги погребвали в общ гроб.Никой не присъства на погребението, въпреки слънчевото време, вероятно поради опасност от заразяване. Констанца посещава предполагаемият гроб 17 години по-късно.
 
17 Анна Мария Моцарт-/1720-3.7.1778/
 
18 Констанца Вебер/Нанет/, третата дъщеря на семейство Вебер/род.5.1.1762-поч.6.3.1842/Волфганг сключва брак с нея на 4.8.1782г.
 
19 Леополд Моцарт умира на 28.5.1787.Някалка дни по-късно Волфганг написва „Музикална шега”, пиеса която противоречи на всички тогавашни правила на композирането.
 
20 Премиерата на „сватбата на Фигаро” не е имала никакъв успех и Леополд Моцарт обвинява за това Салиери, който в същото време подготвя премиерата на своята опера „Хорас” и е в Париж.
 
21 Йозеф ІІ император на Свещенната Римска империя/род.13.3.1741-поч.20.2.1790
 
22 През 1785 по предложение на Салиери са представени две нови творби на Моцарт KV 469 и  KV 482;през 1789 по предложение на Салиери се изпълнява се изпълнява квинтет за кларинет KV 581;
 
23 Премиерата се е състояла в Прага на 29.10.1787;през 1791 отново по предложение на Салиери се изпълнява Голямата симфония в сол-минор KV 550, която лично Салиери дирижира. Има съмнения, че много от изброените произведения са общи н впоследствие се приписват на Моцарт.
 
24 След аудиенцията на Леополд и Волфганг Моцарт в двореца на императора, в писмо на Леополд пише следното: императрицата се държа с нас изключително любезно, но нищо повече..”. А в писмо на Моцарт се среща: „Императора ни отхвърли. Изгубих всякакво благоразположение. .За него съществува само Салиери.”
 
25 Мария-Изабела Бурбон-Пармска (1741-1763)
 
26На кралският музикален фестивал през 1788 г, когато Салиери става капелвайстор, вместо свое произведение изпълнява това „Сватбата на Фигаро” на Моцарт, като лично той я дирижира.През 1790 на коронацията на Леополд ІІ отново се представя с три опери на Моцарт.
 
27 Общита творба на двамата композитори е KV 477a (1785), но е твърде вероятно всички творби представяни от Салиери да са общи, но впоследствие да са приписани на Моцарт. По същото време се заражда национализма и поради тази причина е възможно, на по-късен етап  да се игнорира Салиери за сметка на австриеца Моцарт.
 
28 1788
 
29 Принцеса Елизабет от Вюнтемберг, по-малката сестра на бъдещата императрица на Русия Мария Фьодоровна.
 
30 1799
 
31 1816
 
32 1816
 
33 1815
 
34 1816
 
35 1785
 
36 Карл Томас Моцарт /21 септември 1784 – 31 октомври 1858/ Франц Ксавер Волфганг Моцарт /26 юли 1791 – 29 юли 1844/-единствено оживели от шестте му деца. Салиери издава сертификат със следният текст: „Аз, долуподписаният, удостоверявам, че младият мъж Франц Ксавиер Моцарт, е вече свалифициран изпълнител на пиано. Той е рядък талант в музиката и след изучаването правилата на контрапункта в у чилището е оформен музикант-майстор и от него могат да се очакват успехи не по-малки от прочутият му баща. Виена. 30 март 1807 г. Антонио Салиери. Първи капелмайстор на императорския двор на Виена.
 
37 Лудвиг ван Бетховен, Карл Черни, Йохан Непомук Хумел, Ференц Лист, Джакомо Мейербер, Игнац Мошелес, Франц Шуберт, Франц Ксавер Сисмер,Моцарт и синът му Ксавиер=
 
38 Лудвиг ван Бетховен/род.16.12.1770-поч.26.3.1827-представител на немския класицизъм
 
39 Моцарт е хвърлен в обща яма в гробището „Св. Марк”и въпреки твърденията, че е разпознато тялото му е доста съмнително. Да Понтана е погребан в Ню Йорк, но при преместване на гробните парцели и неговото тяло е изгубено.
 
40 Джузепе Тартини-/род.1692-поч.1770/-италиански цигулар,композитор и теоретик.
 
41 На погребението са присъствали повече от 30 000 човека. Изключително много, кеато се има в предвид, че Виена тогава е била с население около 50 000. Композитора Анселм Хитербренер посмъртно му посвещава Реквием в С-минор. Още преживе в 1819 виенчани открито са призовавали за издигане паметник на Салиери.