Идеалът

Идеалът е най-прекрасното нещо, което човек иска да притежава, стига обаче да може да си го позволи.
 



От дете бе мечтал да го направи. Знаеше как. Неслучайно в академията се стараеше да бъде най-добрият, да научи всичко в похвати и техника. С годините толкова добре си представяше как вае това тяло, че сякаш вече го е правил безброй пъти. Знаеше детайлно всяка гънка, всяка извивка на тялото й и дори всеки косъм по главата й. Беше късна нощ, когато започна. Някога бе опитал да я нарисува и донякъде успя, но картината никога не дава онзи обем, както скулптората и сега вече бе решен да я създаде. Само за себе си. Тя ще бъде единствено негова и на никой друг. Дори бе решен да не я показва на никого, защото имаше опасност в неговия идеал за жена да се влюби и друг и да му я отнеме, или разруши.
 
Когато на сутринта слънчевите лъчи докоснаха скулптурата, тя вече имаше своите очертания. Въпреки че те бяха все още груби, можеше да се открият съблазнителните форми на жена.
 
Младежът притвори прозорците, донесе мокри платна и внимателно започна да “облича“ скулптурата. Така глината не изсъхваше и даваше възможност след време да продължи с оформянето на детайлите. След като привърши работата по съхраняване на постигнатото през нощта, уморен, но доволен - заспа. Трябваше да бъде свеж за другата нощ, когато го очакваха още по-големи предизвикателства.
 
Така следваха безкрайни дни и нощи в търсене и претворяване на идеала му за жена. Стараеше се всеки детайл да бъде такъв, какъвто той би желал да бъде. Поправяше и разваляше някои елементи стотици пъти, докато открие това, което на него му хареса. Понякога стоеше с часове пред мократа глина, оглеждаше творението си от всички страни, понякога пропускаше светлината да се пречупва в очертанията на тялото и тогава откриваше детайли, неотговарящи на неговия идеал. Следваха корекции и отново всичко се повтаряше до тогава, докато остане доволен от постигнатото.
 
Квартирата, наета още от студентските му години, някога поддържана като кокетна стаичка, сега бе превърната в ателие с натрупани из цялата стая глинa, картини, рамки и инструменти. Но това не му правеше никакво впечатление, защото мислите му бяха заети с претворяването на изеала му за жена. Дори гладът не бе пречка за творческата му работа. Отдавна вече не получаваше студентска стипендия, което от своя страна означаваше, че в най-скоро време ще бъде или принуден да напусне квартирата,  или да си търси някаква работа. Притесняваше се от мисълтта, че трудно би намерил квартира като тази, в която да твори, а работа – почти невъзможно.
 
Месец по-късно в едно лятно утро творението му бе готово. Огледа го за някакви пропуски, но не намери такива. Пред него бе най-красивата жена на този свят. И може би щеше да я целуне по устните, ако глината не бе толкова влажна. Сега оставаше да изсъхне няколко дни, да се изпече и тогава можеше да направи и това.
 
Но когато всичко бе готово и скулптурата излезе от пещта, нямаше с какво да бъде преместена до квартирата. Точно тогава сякаш всичките му приятели бяха заети и бе принуден да вземе една количка, за да я пренесе през целия град. Взе якето и го хвърли върху скулптурата. Тръгна смело напред, но вятърът със своето коварство отхвърли дрехата и скулптурата отново откри красотата си пред света. Младежът с някакво чувство на ревност отново хвърли якето върху скулптурата, въпреки че студът проникваше в неговото тяло. След няколко опита да покрие своята любима той се отказа и се облече.
 
Хората се обръщаха, за да огледат скулптурата, а това го дразнеше. Ревнуваше. Още не се е нарадвал, а те са готови да му я отнемат с поглед.
 
На едно от кръстовищата някакви бандюги, обсипани в злато, с бичи вратове, разговаряха помежду си, ако може да се нарече разговор изпращането на стотина думи от едното ухо до другото. Изведнъж единият забеляза скулптората и бутна другия по рамото.
 
-        Ский ква готна мацка.
 
Другият се огледа наоколо и като не видя готина мацка, нали си е умен, проследи погледа на приятеля си и чак тогава видя скулптората.
 
- Вярно, брато! Е, това е мацка! Ей, брато – подвикна той към младежа. – Да ти дам сто лева и да ми я дадеш, а?
 
Първият му прошепна нещо на ухото и “Мецената“ продължи:
 
- Брато, грешка! Петстотин лева ти давам, а? К’во ши каиш?
 
- Съжалявам, не се продава.
 
- Добре де, седемстотин и стискаме лапи! – Дебеловратият сложи приятелски ръка на рамото на младежа.
 
- Казах, че не се продава! Дори и за пет хиляди не се продава!
 
- Що бе, брато, да не си я обещал на някого?
 
Младежът не виждаше как да продължи пътя си и реши да излъже:
 
- Да, откупена е за пет хиляди от един като тебе.
 
- Като мене? – учуди се дебеловратият. – Слушай, брато, създаваш ми лоши впечатления! – явно твърдият отказ на момчето го амбицираше и той реши, че ще се наложи не само над него, но и над себеподобния конкурент, който бе купил вече тази скулптора.
 
- Послушай ме, момче! – Давам ти шест хиляди на ръка и взимам мацката. Иначе пак ще я взема и ще ти изпотроша костите!
 
Положението ставаше много сериозно. Младежът чувстваше, че е в безизходица. После се размисли, че това са много пари, а с тях може да си плати квартирата, да си закупи още материали за рисуване и най-вече си представи, че яде омари. Само веднъж бе опитал и много му харесаха. Понякога си мислеше за тях, но после забравяше.
 
- Не можеш да ме уплашиш, защото този, който ми поръча тази скулптура със сигурност те познава, а той е… – и посочи с показалец нагоре.
 
Дебеловратият погледна в посоката, която показваше момчето, но като не видя нищо конкретно, млъкна за миг. Явно преценяваше ситуацията. После може би прецени, че ако се замисли малко повече , има опасност да получи тумор в мозъка или, недай си боже, инсулт, каза:
 
-Добре , де. Дай някакво предложение и да стискаме лапи.
 
- Ето моето предложение. Ако ми дадете осем хиляди, бих могъл да кажа на купувача, че скулптурата се е счупила и като компенсация ще прибавим две хиляди към неговите пет. Така и за мен ще останат хиляда.
 
- Брато, обърна се деболовратият към първия.Тоя ми хареса. Как го измисли само.Ще стане човек от него – след това бръкна в жабката на паркираната наблизо кола и изкара една топка с пари. Изкара от пачката няколко банкноти и я подаде на момчето.
 
- Пито, платено! Ай сега изчезвай, че ми са натрупаха задължения- после се обърна към приятеля си:- Абе, брато, сега трябва да крия тая, как я каза малкия –склуптура – че не знам от кой я взех. Ами ако си я познае, брато? – и след като се замисли, продължи. – Ама трябва да е много ценна, а брато, щом оня е броил толкова пари?
 
Младежът не чакаше втора покана. Бързо сви зад ъгъла, после захвърли количката и започна да бяга без посока и пак свиваше, и пак, и пак, та чак до квартирата. Седна на леглото и се загледа в празното място на скулптурата. Беше предал Идеала си. Чувстваше се като Юда. След това се самоуспокои, като си обеща, че пак ще го направи, когато му дойде времето. После се възлегна на леглото и се замечта. В главата му се преплитаха планове и идеи. Парите го бяха накарали да мисли “по-позитивно“. След това сънят го събори и младежът заспа така непробудно, както никога до тогава. Бе спокоен за бъдещето си и без тревоги за утрешния ден, независимо, че беше продал своя Идеал.