Клептоман

Почти никога не разбираме, че хората, които съжаляваме, поради това, че са болни, съжаляват не себе си, а нас – здравите.
 
-Славче, вчера срещнах Вальо, моя съученик.
 
-Ония, клептомана ли?
 
-Да.
 
-Е, и какво?
 
-Иска да се жени.
 
-Ами да се жени.
 
-Да, ама иска ние да му кумуваме.
 
Жената спря да се храни и внери поглед в мене замислена.
 
-И какво му каза?
 
-Казах му, чу нямам нищо против, но все пак трябва да решим двамата. Знаеш, че не е лошо момче, въпреки този си порок.
 
-Така е, но ще живеем вечно под страх. Трябваше да му кажеш, че нямаме финасовата възможност, за да кумуваме.
 
-Ти ще му кажеш, защото съм ги поканил тази вечер на гости.
 
-Кои си поканил?
 
-Вальо и приятелката му, как кои?
 
-И таз добра. И сега какво ще правим? Ще трябва да скрия някъде поне златото на баба, гдето ми го подари на сватбата.
 
-Ами скрий го, щом толкова те е страх.
 
-Че как да не ме е страх. Не помниш ли, когато бяхме на море, що дрехи изкраде, а и пари винаги по джобовете си имаше. А когато тръгвахме ние му платихме билета, че нямаше пари дори за него. А и без чанта тръгна, пък се прибра с два сака дрехи.
 
-Помня, помня.
 
След дълго умуване жената реши да скрие златото във формите за лед, в камерата на хладилника.
 
-И за да не възбудиш подозрението му, никога не поглеждай към хладилника. Отваряй го, ако се наложи, но не поглеждай към него без причина. – посъветвах я аз, като стар криминалист.
 
Вечерта, точно в седем, както се бяхме разбрали, на вратата се позвъни. Посрещна ме приветливата усмивка на Вальо и срамежливия поглед на годеницата му.
 
-Как е куме? Къде е кумата, да я намляскам.
 
-В кухнята. Приготвя това – онова. Ние докато пийнем по една, ще дойде и тя. Салатата е готова. Можем да започваме.
 
-Ревнуваш ли, та не ме допускаш до нея!?
 
-Глупости говориш. Да ревнувам жена си? И то от теб? Никога!
 
Въведох го в кухнята. Спонтанно прегърна жената и я целуна по устните. Казаха си любезностите и той седна в хола на масата, а годеницата му остана в кухнята, като изяви желание да помогне на съпругата ми при сервирането.
 
След малко и те пристигнаха и се настаниха до нас. Разговорът постерпенно стана вял и откъслечен. Очите на Вальо шареха по стаята. Изведнъж замлъкна. Веднъж – дваж се опитах да повдигна настроението му, които разко спадна, но уви.
 
-Знаеш ли Петьо, ти си ми голям приятел. Винаги съм те уважавал, най-много от всичките си приятели и именно затова реших да ми станеш кум. Но сега, като се размислих, реших, че не трябва точно ти да би бъдеш такъв. Не, че не те уважавам, но ще си развалим приятелството, ако се сродим както се казва. Аз съм болен човек и много добре го знам. Хората няма да
 те гледат вече с добро око затова, че сме се сродили. По-добре е да намеря някой друг, а ти да си ми останеш пак най-добрият приятел.
 
-Какви ги говориш бе човек!? Тя и жената се съгласи кума да става, а ти…
 
-Знаеш, че като кажа нещо – не се измятам.
 
-Знам, ама от къде ти хрумна изведнъж това!?
 
-Ще ти кажа, но няма да се сърдиш, нали?
 
-Разбира се, че няма.
 
-Плашите се от мен, да не ви открадна златото. А аз това с най-добрият си приятел никога няма да направя.
 
-Няма накова нещо, бе Вальо! От къде ти хрумна това!?
 
-От години знам, че държите златото в най долното шкафче на секцията, а сега сте го скрили в камерата на хладилника. Дано не сте го направили заради мен, но там не е най-подходящото място за скривалище.
 
Останахме като гръмнати. Как виждаше през материята така и не разбрахме. След време, кумове му станаха други хора, но винаги, когато ни идваше на гости държахме златото в най-долното шкафче на секцията. По този начин ние му гласувахме мълчаливо доверие и това го правеше много щастлив. И до днес.
 
Клептоман* – човек с болезнена склонност към кражба.