Нощен лов

Необяснимото, не означава, че не може да е Реалност.
 
-Два дни преди това валя дъжд. Проследих дирите на глигана с километри. Идваха от голямото дере, преминаваха по пътеката покрай горните къщи на селото, на стотина метра от моята къща и после се заизкачваха право нагоре към картофените ниви, които разоравяше всяка нощ. Както знаеш дивото животно не променя често пътеките си, ако не е имало сериозна причина за това. Бях сигурен, че и тази нощ ще премине оттук. Изчаках селото да заспи и се наместих удобно. Залегнах малко встрани от пътеката, така че хем да наблюдавам цялата му част, хем да имам сгода, за да го прострелям . Селото беше заспало, защото отдавна минаваше полунощ. Знаеш как е по селата. Само от неудобство не си лягаме преди кокошките. Дрямката искаше и мен да ме събори и затова често-често палех цигара, като скривах в шепи издайническият огън. Точно когато запалих поредната, нещо в края на пътеката прошумоля и аз моментално я изгасих в пръстта. Отначало виждах само силуета на приближаващото животно. Показа се зад ъгъла и вървеше бавно, много бавно. Бях заел добра позиция, така че не бързах с изстрела. Луната ту се скриваше зад облаците, ту се показваше, така че понякога този силует се изгубваше в мрака за известно време, което ме тревожеше, че може да пропусна подходящия миг, за да го отстрелям. При всяко следващо скриване на луната си мислех, че е най-добре щом се покаже да го гръмна, за да не стане късно. Глигана бе огромен. Поне двеста кила, може и повече. Вятърът духаше срещу мен и не можеше да усети моето присъствие. Притесняваше ме само бавният му ход. Може би, защото минаваше в края на селото, а може би инстинкта му подсказваше, че наближава неговият край, но стъпките му сякаш ставаха все по-бавни и все по-тежки. Пръстът ми не се отлепваше от спусъка и можех да възпроизведа изстрел във всеки миг, щом усетех, че го изпускам. Но аз не бързах. Колкото по-близко е до мен, толкова и гаранцията за точен отстрел е по-надеждна. Патроните ми бяха за едър дивеч, така че смъртта му бе неизбежна. На десетина метра пред мен, до пътеката стърчеше пън. Преди години горското бяха отсякли старият дъб, защото бе започнал да загнива, но на височината на столче, така че уморените пътници да могат да отпочиват на него. Доближи ли го – мисля си аз – ще го гръмна. Ако се приближи повече, става опасно за самият мен. Ами ако само го раня, къде ще избягам. Тя кожата на такъв огромен глиган е поне два сантиметра. Всичко се случва. Сякаш усетил, моите мисли, животното изведнъж намали ход, спря се до пъна, леко се завъртя и изведнъж гробната тишина се разкъса от стон: „Ох, божичко”. Изтръпнах. Това беше човек. Стоях като препариран и не смеех да мръдна. Минаха няколко минути, човека стана и се затътри отново по пътеката към мен. Косата ми бе настръхнала при мисълта, че щях да извърша убийство. Спомних си думите на баща ми, който казваше: „В нощният лов, никога не натискай спусъка, преди да си сигурен, че това е животно, а не човек!”. Баща ми отдавна не е между живите, но аз и сега му благодарях в мислите си за безценните му съвети. Постепенно човека се изравни със мен. Разбира се той ни най-малко не предполагаше за моето присъствие, защото се бях замаскирал достатъчно добре. Бе прехвърлил клоните през глава и притискаше снопа през лицето, като в тъмната доба силно наподобяваше зурлата на глиган. Само миг ми бе нужен, за да разбера, че това е старица нарамила наръч дърва. Оказа се дори съседката ми Баба Тодорка. Викахме й баба Костенурка. Ниска по природа , а и с годините прегърбила се, не бе по-висока от кръста ми. Скоро щеше да навърши деветдесет години. „Какво правиш посред нощите ма бабо Тодоро!?”-помислих си аз. –„Добре, че не се изкуших, иначе щеше вече да си при Свети Петър, а аз поне за двадесет зад решетките!?”
 
До сега не смеех да прекъсвам разказа на моя приятел, защото да прекъснеш разказа на ловец е все едно да пуснеш спортните новини, когато четеш Шекспир.
 
-Голям късмет си изкарал. То затвора е за хора, ама за подигравка щеше да станеш, че си убил беззащитна баба. Такъв срам не се изтрива.
 
Величко, отпи от домашната ракийка, забоде едно парче сланинка, отчупи залък хляб и ме погледна замислено.
 
-Колко несредведима е съдбата, когато иска да си поиграе с нас.
 
-Така е – съгласих се с него.
 
-Бабата мина и замина. Следях я с поглед, докато зави зад къщите. Изправих се , дълбоко  въздъхнах и запалих цигара. Метнах пушката през рамо и бавно тръгнах към къщи. Зад ъгъла погледнах как баба Тодорка се прибира в двора си и чак когато светна лампата в кухничката й се прибрах и аз у дома. Не исках да уплаша старата жена. Първите петли пропяха, когато се сгуших до горещите кълки на жената. Дълго се въртях превъзбуден от случилото се и кога съм заспал не помня, но когато се събудих първата ми работа бе да изпия едно горещо и ободряващо кафе. Денят щеше да разсее кошмарът, а времето да намали поне стреса. Учудих се, че жената не си е в къщи, защото бе неделя и почивахме и двамата. Направих си кафе и излязох на верандата, за да подишам студения планиски въздух. В това време забелязах в двора, жена ми да се прибира запъхтяна.
 
„Ти по-късно от мен се прибираш, ма жено! Къде си хойкала!?”
 
„О, Величко, престани с твоите глупости!” – щастливо усмихната от изблика ми на ревност, ме подмина жената и влезе в кухнята.
 
„Какво си се запъхтяла такава!? Закуска ли ще му правиш на ония!?”
 
„Главата ти само глупости ражда! Баба Тодорка почина, та отивам да помагам!”
 
„Какво!?” –  Настръхнах аз– „Че аз снощи я видях!” –погледнах я изпод вежди без да уточнявам, че само преди пет часа и бяхме кажи речи лице в лице.
 
„Видял си ти! Жената се спомина вчера след обед, малко след като тръгна на лов. Нали бях през цялото време при нея. Само за през нощта се прибрах у дома, че останаха стари жени при нея да будуват. Хайде, че ме чакат.”