Проклятието

Страданията ни са винаги следствие на предишни грехове.
 
-Биехте го, че не си е платил, за да го пазите!?
 
-Да.
 
-Пълен абсурд! Та вие сте си били просто едни убийци!
 
-Не, не искахме да го убием, господин Станев, а само да го сплашим. Беше много упорит и не искаше да плаща.
 
Мъжът поклати глава, недоумяващ от абсурдната за него ситуация.
 
-И вие убихте баща ми, защото не ви е платил!? Нима след това имахте шанс да ви плаща!?
 
-Нали Ви казах, не искахме да го убием, но така се случи.
 
-Добре. Разкажете ми подробно всичко и ако може по-подробно. Искам да знам за последните мигове на баща ми.
 
-Това беше толкова отдавна, че почти всичко съм забравил, но все още помня думите му, сякаш днес съм ги чул. Беше паднал на земята, облян в кръв. Очилата му се бяха счупили и само рамките висяха на едното му ухо. Вероятно бяхме засегнали някакъв орган, защото от устата и ушите му течаха струйки кръв. Не, не искам да Ви разказвам повече, господин Станев. Чувствам се наистина като убиец.
 
-Не, ще разказвате! В името на баща ми Ви заклевам да кажете всичко, което си спомняте!
 
Възрастният мъж беше свел глава към килима. Повдигна глава и по-младият мъж забеляза в очите му сълзи.
 
-Мога ли да запаля цигара?
 
-Да, запалете.
 
Извади кутия с цигари и всмукна дълбоко дима. Помълча известно време и продължи:
 
-Мислехме да си тръгнем и дори бяхме отворили вратата на магазина, когато баща Ви заговори: „Ако аз умра, знайте, че душата ми ще ви преследва докато сте живи, не само вас, а и поколенията след вас, докато не залича семето ви от този свят завинаги!”. Като чух тези думи, се обърнах към него с думите:” Кой кълнеш ти бе!?” и го ритнах с  ритника си в лицето. На другия ден разбрахме, че е починал. Съжалявам.
 
-Съжалявате!?
 
-Да, съжалявам, господин Станев. Не искам да оправдавам грешките на младостта си, но все пак бяхме на двадесет години…
 
-А баща ми на тридесет и аз на пет!- прекъсна го младият мъж. –И затова ли сте дошли да се жалвате от „грешките на младостта”!?
 
-Не, дошъл съм, за да Ви предложа всичко, което имам, коли, апартаменти, вили, имоти и пари, за да компенсирам онзи грях към баща Ви.
 
-Страхувате се от проклятието ли!?
 
Възрастният мъж се усмихна печално, погледна по-младия в очите и отвърна с думите:
 
-О, не, господин Станев! Отдавна не се страхувам от проклятието. Нямам нищо, което да губя вече. Година след смъртта на баща Ви ме осъдиха на година затвор. Не ме пуснаха да видя майка си, която се поболя вероятно от притеснения по мен и почина. След като излязох, продължих с рекета. Знаете как е в младостта: всеки има нужда от пари, хубава кола, момичета и купони… и аз си намерих момиче, много красиво и добро. Оженихме се. После се роди сина. Много бях горд с него, защото растеше красавец като майка си и висок и строен като мен. Беше на дванадесет години, когато се самоуби. Защо, така и не разбрах. Скочил от покрива на една сграда. Казват, че е заради момиче, но това бяха само слухове. От отчаяние и от мъка разказах на жена си за проклятието. Тя нищо не каза, но с всеки изминал ден чувствах как става все по-безразлична към мен. После това безразличие се предаде на работата й и на живота въобще. Започна да посещава отначало психолози, после психиатри и година по-късно я приеха в клиника. Понякога отивам да я видя, но тя не може да ме познае, само се усмихва и мълчи. Често отивам да я виждам, защото колкото и да ви се струва невероятно, аз я обичам. През тези години моят приятел, с когото бяхме в онзи кошмарен ден, бе прострелян и остана завинаги парализиран. Жена му го напусна с двете му деца и след това прочетох във пресата, че са загинали и тримата в автомобилна катастрофа. Отначало моят приятел лежа в някаква болница известно време, но по-късно научих, че е починал. Лекарите не можеха да ми кажат причината за неговата смърт. Предполагам, че вероятно, след като са узнали, че няма къде да го отпратят, защото родителите му отдавна не бяха между живите, а не се явиха и никакви роднини, за да го приберат и за да се спасят от неговото присъствие, лекарите го ликвидираха.  Баща ми също си отиде. Той може би единствен се спомина от старост. Сега съм сам, с изключение на жена ми, която едва ли може да се смята за жив човек. Нямам си никой. А на някой трябва да оставя всичко, което имам. Затова дойдох при Вас.
 
-И смятате, че ние ще приемем всичките ви кървави богатства!?
 
-Надявам се, господин Станев.
 
-Не се надявайте! Това никога няма да стане! Вървете си и повече не идвайте в моя дом!
 
-Така и предполагах, че ще постъпите. Приличате на баща си. Уважавам гордите хора.
 
-И затова ги убивате.
 
Възрастният мъж нищо не отговори. Каза само тихо: ”Сбогом” и потъна в уличния мрак.
 
Хххххх
 
Адвокатът гледаше изпод вежди мърлявия старик. Може би си правеше сметка, че нищо не би спечелил от този измършавял дядо и затова с неохота му предложи стол. Когато той седна на него, адвокатът бързо се отдръпна се назад, отблъснат от неприятната миризма, излъчваща се от сбръчканата плът.
 
-И така записваме: „Дарение за наследниците на господин Станев след неговата кончина…”Всъщност, защо след неговата кончина? Защо не сега!?
 
-Не сме в добри отношения. Не искам да го изтълкува неправилно.
 
-Да, разбирам Ви. А за какво дарение става въпрос, за да го отразим в завещанието!?
 
-О, не знам. Попитайте в банката…
 
-Момент. Ей сега ще го уточним.
 
Адвокатът заметна крак върху крак, облегна се стола и набра мобилния.
 
-Здравейте. Адвокат Паунов се обажда. Едно сведение…
 
Старецът бръкна в джоба и извади цигара, за да запали. Адвокатът отправи гневен поглед към него, после очите му се отвориха толкова широко, че щяха да изхвръкнат от местата си. Постепенно свирепата физиономия се разтла в широка усмивка. Стана и поднесе пепелник на стареца.
 
-И всичките тези пари ще дарите на един единствен човек!?
 
-Че до сега да не са били на повече!?-недоумяваше старецът.
 
-Да, но все пак с тези пари биха живяли поколения наред, без да си мръднат пръста да работят.
 
-Е, и какво от това!? Ще правим ли завещанието, или да отивам при някой друг Ваш колега!?
 
-Разбира се, разбира се. Едно подписче, ако обичате, ей тук.
 
Адвокатът почти опря глава до тази на стареца и дори не усети миризмата, която по-рано го отблъскваше. Старецът бавно прочете написаното, за да се увери, че парите ще отидат по предназначението им и се подписа.
 
-С тези пари все пак биха живели щастливо прекалено много хора.
 
-Така е. И вашият син би живял така.
 
-Наистина ли!?-засия лицето на адвоката.
 
-При условие, че се съгласите да ме застреляте.
 
-Какъв шегаджия сте само, господин…- но когато видя невъзмутимата физиономия на стареца, придоби сериозен вид и успя само да добави:
 
-Разбира се, че се шегувате, нали!? Достатъчен ми е само хонорара Ви, господин…
 
-Разбира се.
 
-Все пак как щастието сполетява хората най-неочаквано. Ето сега печата слагаме… Ама и Вие, колко благороден човек сте, госпадин…
 
-Вярвате ли в проклятия, господин адвокат?- прекъсна го старецът.
 
-Опазил ме Бог. Ние сме цивилизовани хора. В такива бабини девитини  не вярвам.
 
-А трябва! – старецът бавно стана от стола. -Само едно натискане на спусъка и щяхте да сте милионер. Довиждане, господин адвокат. Вероятно пак ще се срещнем кой знае в какви пространства – и хлопна вратата след себе си.
 
Беше направил едва няколко крачки по тротоара, когато някаква ръка го хвана под лакътя.
 
-Знаете ли господине, размислих върху предложението Ви и съм съгласен с него.
 
Беше адвокатът.