Къщата на Времето

Творците са винаги в други измерения и в друго време.
 
Времето лети така бързо, че понякога забравяме да го следваме. Живеем в своя свят, а света на другите не забелязваме. И когато потърсиш стар приятел, разбираш, че вече не е между живите, а детето, което пускаше клончета по реката, вече си има деца.
 
Това се случи толкова отдавна, че вече съм забравил кога.
 
-Ти можеш да пишеш. Ти можеш да четеш. Аз не мога. Това, което виждам, мога единствено да разказвам. Но кой се интересува от минали истории!? Всеки живее с настоящето. А не разбира, че настоящето се гради на миналото и ако го познаваме, ще се предпазим от предишните грешки. В първите години се опитвах да разказвам на хората това, което съм чул и видял, но често в очите им виждах присмех и недоверие. Опитвах се да им кажа, че независимо от това, че използват желязна брадва, вместо медна, е без значение за живота. А те ме опонираха: „Дървото по-лесно се сече с желязната.” „Това е вярно, но все пак ще го отсечеш, нали!? Нима преди не са го сeкли с каменна брадва!?” „Е, какво да правим тогава!? Да се връщаме към камъка ли!?” Не искам това да кажа!- отвръщах им аз.- Искам да разберете, че и тогава хората са живeли, чувствали и обичали. Че дали с медна или желязна брадва, дървото се сече, но ние не се развиваме, а само техниката, която създаваме. Въпросът е човек  да се развива с времето. А времето няма значение за света и твоето съществуване. Значението е дотолкова, че ще ти помогне да прозреш смисъла от съществуването си. Има ли значение – ги питах аз- колко неща ще свършиш, докато си жив!? Мислиш ли, че ще свършиш всичко, което си наумил!? За къде бързаш? Нима не виждаш, че мишката живее две години, а костенурката двеста!? И всички презират мишките, а костенурката – никой. Разбирате ли какво искам да кажа!?” „Разбираме – отвръщаха ми те. – Няма значение колко си живял, а как.” „ Точно така” – радвах се аз, че са прозрели смисъла, и си тръгвах удовлетворен. Но с годините виждах, че думите са отвяти от ветровете на времето. Човечеството си продължава по старому и никой не се интересува за последствията. Уморих се да гледам Живота. Уморих се да съм жив. Ела да продължиш моето дело. Пиши. Пиши за това как би трябвало да бъде. Пиши и всъщност как е. Пиши, че не сме се променили от сътворението. Стар съм вече, за да говоря на хората. Чувствам се като стар глупак  и празнодумец. Неприятно е когато виждаш в погледите им присмех и презрение. Ти не излизай пред тях и не убеждавай! Който иска да разбере смисъла от твоите букви ще го научи.
 
-Ето, че пристигнахме. Виждаш ли къщата в гората?
 
-Да, виждам я.
 
Доволна усмивка се разля по набръчканото му лице.
 
-Защо се смееш, мъдрецо?-попитах аз.
 
-Ти си единственият, който съзря къщата. Всички, които довеждах до тук, не можеха да я видят. Аз се връщах по обратният път, без да им говоря за нея и търсех друг, по-достоен.
 
-Аз не съм по-различен от тях. Би трябвало и те да могат да я виждат.
 
-Би трябвало, но не искат. А ти искаш.
 
Старецът се спря и седна в тревата.
 
-Аз съм до тук. Седни да се сбогуваме. Не искам да преминавам камъните камо ли да вляза отново в къщата. Много неща ще научиш, докато живееш в нея. Ако все пак я напуснеш, намери стопанин. Ако ли пък не, четвърт век без стопанин сама ще изчезне.
 
-Какво има в къщата? По какво се различава от другите?
 
-Ще разбереш. Сега нека помълчим и отпочинем, че мен път ме чака, а тебе работа. Вече двадесет години не съм живял в нея.
 
После замълчахме всеки унесен от собствените си мисли.
 
Някога в детството си мечтаех за такава къща – дървена, направена от трупи, сгушена в гъста гора. С малко прозорче, което гледа към просторните полета и врата, която никога не се заключва.
 
-Имам чувството, че съм живял преди в нея- обърнах се аз към стареца.
 
Но него го нямаше и само смачканата трева показваше, че това не е сън. Надигнах се, за да го потърся с поглед, но той бе изчезнал завинаги и повече не го видях.
 
-Сбогом, старче, и леко пътуване в неизвестността– прошепнах аз, прекрачих подредените камъни, които напомняха за миниатюрен зид и се запътих към къщата.
 
Високите треви сякаш се отдръпваха от пътя ми. Не пречеха на моя ход. Смърчовете шепнеха някакви тайни приказки и сякаш ме приветстваха с полюшващите си клони. Пътека до вратата  не се виждаше. Ако е съществувала някога, природата отдавна я бе заличила.
 
Дръпнах връвчицата, за да освободя клина, който държеше вратата затворена. Тя се отвори безшумно. Дори не изскърца. Стъпките от краката ми, се очертаваха в праха, наслоил се с годините по пода. Отворих прозорчето. Свежият въздух нахлу в къщата и през слънчевите лъчи, виждах как прашният полъх се изнизваше през вратата. Дълго стоях и разглеждах дома, в който бе живял старецът. Дървена маса и дървена пейка до нея. Дървено легло, застлано със сено и нищо друго. Радвах се и същевременно се страхувах. Как ще се храня? С какво ще си светя? Сега е лято, а зимата с какво ще се отоплявам? Нима на стареца не са му били нужни тези неща? С какво ще пиша като няма нито молив, нито хартия. И изведнъж  на масата се появиха и молив, и хартия. Значи така е било. Каквото ти е нужно се явява, за да не ти липсва. А книги? Въпреки желанието ми, не се явиха. Дори басните на Езоп[1] ли? И мигом на масата се появи книга, с неговите басни. Разбрах. А Плутарх?[2] И ето, книгата застана на масата редом с Езоп. Трябва да поискам нещо конкретно, за да се случи. Не, сега не ми са нужни, но в последствие ще ми трябват. Мигом книгите изчезнаха. А храна? Но храна не се яви. Ябълка? Не, не се появи. Защо ли? Дали защото все още не изпитвам глад,  или ще дойде в определено време? Но въпреки, че времето минаваше, не чувствах глад и жажда. После разбрах, че тези желания  никога повече няма да изпитам. Може би света, в който живеех сега, не бе онзи материален свят, който съм познавал винаги. Беше ми и интересно и страшно. Въпреки вълненията от преживяното, нямах никакво намерение, точно в първия ден да описвам видяното. По-скоро ми се искаше да разгледам околността  и да се порадвам на природата, която ме обкръжаваше. Излязох от къщата и навлязох в гората. Скрити в клоните птички се надпяваха с нежните си песни, Някъде  усърден кълвач дълбаеше кората за личинки. Сред дърветата се прокрадна силует на кошута. Някакво зайче хрупаше срещу мен, без да се страхува. Приближих се, но то продължаваше да яде, сякаш не ме забелязва. Клекнах до него и му се радвах. „Сега ще го хвана за ушите и ще го нацелувам” – помислих си аз и мигом зайчето направи скок уплашено и се скри в гората. Тогава разбрах, че чистотата на моите мисли е гаранция за това  дали ще виждам света с неговото великолепие и красота, или ще бъда изолиран и сам. После си пожелах да видя работливия кълвач и го видях. Сякаш клоните сториха път на моя поглед и в далечината съзрях пъстроцветното му тяло. Продължих пътя си. Самотен вълк се бе възлегнал сред влажната шума. Спрях се, защото бях невъоражен и се страхувах. Но неговото безразличие ми даде смелост и аз го приближих. Горд и красив бе сякаш олицетворение на сила и мъжество. Въпреки че приседнах до него, той не показа с нищо, че ме е забелязал. Тогава разбрах, че съм невидим за неговите очи. Но при мисълта, че мога да му подръпна опашката и вълкът се надигна уплашено, огледа се и се спусна към урвата, опасана със стръмни скали и пещери. Тогава разбрах, че Природата допуска прекалено близко човека до себе си, но и се пази от него, когато не са му чисти помислите. Въпреки че дълго се скитах в гората, нищо не затрудни пътя към дома. Сякаш нещо ме водеше към него. Може би вярата или убеждението ми, че той е именно там, където смятам, че е.
 
Уморен след дългия ден, заспах. Леглото бе меко и удобно, а из под него се разнасяха миризмите на билки и треви. Така дъхът на хмел се преплиташе с това на еньовчето, а лайката надделяваше над аромата на маточината. Долавях аромата на мед и восък, на борова смола и дъх на ягоди.
 
Въпреки че липсваха завивки, през нощта не чувствах студ. Някакво птиче кацнало на прозореца инатливо пееше, за да ме събуди в ранни зори. Отворих очи и станах. Излязох от къщата и ме посрещна полъха на топъл вятър. А какво ли ще стане през зимата? – помислих си аз- и завя леден вятър, придружен от пухкав сняг. Тялото ми потрепера и побързах да се скрия в къщата. „О, не, нека да е лято!” – помислих си аз със съжаление. И отново всичко се върна както преди. Не можех да повярвам на очите си, че всичко това се случва с мен. Каквото е желанието ти-това и се сбъдва. Нима човек може да очаква нещо по-хубаво!? Дори в мечтите си  не смеех да си помислям за това!?
 
Все още не бях научил околността, а писанията оставих за по-късен етап, когато преминат емоциите на новото ми съществувание.
 
Спуснах се по поляната към мястото, на което се разделихме със стареца. И когато прескочих миниатюрния зид с камъни, изведнъж краката ми потънаха в някаква локва, а тялото ми веднага се намокри от проливния дъжд. Веднага се върнах от другата страна на зида, за да се прибера на сушина в къщата. Но от другата страна грееше слънце, небето бе синьо и в него се рееха птички. Върнах се отново в дъжда и си пожелах и тук да грее слънце, но за съжаление  това не се случи. „ Не винаги ще бъде лято!”[3] Навярно Природата искаше да ми покаже, че светът, в който живеем, е такъв, какъвто го правят помислите ни.
 
Тогава разбрах, че всички мои желания се сбъдват, единствено зад малкия зид. Пред него животът си тече като река по русло, създаден от човешката душевност. Не ми оставаше нищо друго, освен да пиша за това, което преживявах, въпреки че надали някой ще повярва на думите ми.
 
На другия ден отново преминах зида, но времето бе прекрасно, както и зад него. Живеех с надеждата, че все пак ще видя стареца, но вместо това някакви конници ме забелязаха. Един от тях ме посочи на останалите и те пришпориха конете към мен. Въпреки че бягах да се скрия от тях, те ме настигнаха и обградиха.
 
-Къде се скиташ бе, дрипльо? Не знаеш ли, че тези пътища са наши?
 
-И който преминава през тях, плаща дан за това!- добави друг.
 
-Не знаех-промълвих уплашено.
 
-От къде идваш? – попита ме отново първия.
 
-От къщи.
 
Разбойниците вкупом се разсмяха.
 
-А къде е твоят дом?
 
-Ето, там – показах посоката, от която идвах.
 
-А далече ли е?
 
-Не, наблизо е.
 
-Хайде, да ни заведеш тогава в него.
 
-Може и да намерим нещо за ядене, че сме прегладнели– през смях се обади друг.
 
-А може и да заживеем там, ако жена ти ни хареса– обади се трети.
 
Вървях през високите треви и си мислех, дали е по-добре да бъда убит, но да не показвам къщата, или е по-добре да се оставя в ръцете на Съдбата и тя да реши какво ще прави с мен.
 
Когато наближих оградата, реших да я прескоча.
 
-Какво правиш!?- попита ме първият разбоник, който вероятно им беше главатар.
 
-Прескачам оградата- отвърнах му аз.
 
-Каква ограда!?
 
-Ето тази, каменната- посочих пред себе си.
 
-Ти за луди ли ни имаш!? Тук няма никаква ограда!
 
Но въпреки всичко, аз я прескочих, и тогава разбойниците взеха да се оглеждат и да се питат.
 
-Къде изчезна дрипльото!?
 
-Тука беше! За каква ограда говореше, така и не разбрах.
 
-Потърсете го! Ще разберем, като го хванем!
 
Препуснаха с конете към мен и сякаш ме прегазиха. Но аз не чувствах нищо и останах невредим. Те пък не ме виждаха изобщо и преминаваха през мен, сякаш бях вятър, а не човек.
 
-Да се махаме!- отново каза главатарят им.
 
-Това не беше човек, а дух.
 
-Може да се върне и да ни затрие.
 
И разбойниците пришпориха конете и изчезнаха в неизвестното. Повече нито ги чух, нито видях. Но разбрах, че светът зад зида е невидим за другите, както и аз, когато съм в него.
 
Месеци не смеех да премина зида, не толкова от страха, който преживях, а от отвръщението към хората, тяхната злоба, жестокост и ограниченост. По цели дни пишех и пишех. Съчинявах разкази, които по някакъв начин да докоснат сърцата на хората и да станат по-добри и човечни. Понякога уморен от продължителното стоене над масата навлизах в гората, за да получа отново вдъхновение от песента на птиците, шепота на смърчовете игли ромона на бързащите ручеи.
 
Възроден и вдъхновен от природата, една сутрин се събудих и реших отново да поема по пътищата надолу към хората. Исках да видя как живеят, да науча житейските им истории, да се срещна с приятелите си от детството, да намеря сродна душа, с която да споделя преживяното. Може би самотата бе повлияла на чувствата ми, но преливах от любов към собствените си събратя. Когато след няколко дни пристигнах обаче, не срещнах това, което очаквах. С ужас разбрах, че всичките ми връстници не са между живите, а децата им бяха почти на моята възраст. Тогава разбрах, че времето, прекарано зад зида, не е равно на това, в което живеят останалите. Не казах кой съм. Представях се за скитник, преминаващ през техните поселения. Слушах историите им и запомнях, за да ги опиша, когато се върна в моя дом. А мой ли беше той? Навярно. Защото домът ти е този, в който се чувстваш щастлив и ти е приятно да се завръщаш в него.
 
Много години се скитах из белия свят, много разкази чух и много видях. Хората творяха и създаваха, за да си улеснят битието. Същевременно идваха други, които разграбваха постигнатото и унищожаваха хора и домове. На основите на опожарените къщи се строяха нови и се заселваха люде, които не се интересуваха от миналото и започваха отначало. Редом с трудовите хора, живееха и крадци и мошеници, редом със строителите на Живота, се раждаха и унищожителите им, редом с добротата, живееше и омразата. С годините се погнусих от човешкия род и се завърнах в „Къщата на времето”, както я бях нарекъл. Следваха месеци на продължителна работа. Всичко, което видях и чух, записах върху хартия, която да напомня на хората, какво е било и какво да очакват от бъдещето.
 
Когато написах и последния ред, опиянен от щастие, че ще дам на хората духовна храна, поех отново пътя към тях. Децата на моите връстници отдавна ги нямаше. На тяхно място живееха други хора. Не бяха по-различни от предците. Човешките слабости на всички поколения са едни и същи. Само сечивата им ставаха все по-модерни и удобни. Четях и говорех какво е било преди тях и какво да очакват, но думите ми сякаш бяха празни и безсмислени. Никой не се интересуваше от написаното, но аз го пазех с надеждата, че ще намеря онзи, на когото да го предам. Годините се отразиха и на мен. Остарявах, а целият ми труд сякаш се топеше в пренебрежителното безразличие на хората. Нима има значение написаното от мен? Нима човек не се поучава? Нима трябваше да преживея всичко, за да се убедя в думите на Плутарх, че „ Интелигентността се измерва не по броя на прочетените книги, а по употребата им.” А може би аз не умея да се изразявам правилно и да убеждавам хората? Ето такива мисли се въртяха в главата ми. Когато отново се върнах в къщата, реших, че по-правилно би било не да поучавам, а само да разказвам какво е било. Така че хората да преценяват сами, кое е редно и кое – не. Дълго писах и живях там. А от другата страна на зида хората умираха и се раждаха нови. Не мога да съм саможивец, пък и колко бих живял така в самота? Сега и аз като стареца не искам да се завръщам в къщата. Но още търся и живея с надеждата, че ще намеря стопанин за нея.
 
Едва сега разбирам думите на стареца: „Все някога ще ти омръзне да живееш. Ще поискаш да полетиш и ще чакаш с нетърпение този миг. Защото светът не е само това, което виждаме и Времето не е еднакво за всички”
 



[1] Езоп /род. ок. 620 г.пр.н.е. – поч. ок. 560 г.пр.н.е./ – Митичен мъдрец и баснописец . Едни предполагат, че е роден във Фригия, други в Тракия. Но единствено, със сигурност се знае, че е убит от Делфийските оракули.
 

[2] Плутарх /род. ок. 45 г. Беотия– поч. ок. 127 г. Делфи/ – древногръцки философ, биограф и моралист
 

[3] мисъл на Езоп