Песъчинката

Славата, властта и благополучието са винаги в разпра със съвестта на човека.
 
-Ветре мой, ти имаш силата да промениш съдбите.  Помогни на мен, бедната песъчинка. Искам да бъда нещо, да бъда, ако не велика, поне със слава и уважение. Искам да ми се възхищават всички и падат на колене пред моя лик.
 
-Не е ли твърде голямо това искане за една песъчинка. Славата е преходна, а уважението се гради с години. Нима не искаш да водиш скромния живот на своите посестрими, както е предопределил Всевишният!?
 
-О, не! По- скоро бих се превърнала в прах, отколкото да бъда една от всичките. Искам много повече. Искам всички да ми завиждат. Искам величие.
 
-Мисля, че не си достойна за това. Моят съвет е  – не искай повече от това, което можеш да понесеш, без да бъдеш отхвърлена от другите.
 
-Глупости говориш. Нима не виждаш колко огромна е разликата между мен и тях!?
 
-Не виждам никаква разлика. Дори напротив. Има твои посестрими, които заслужават повече от теб, но не са предявили такова желание.
 
-Защото се страхуват от неизвестното. Защото се страхуват да бъдат личности.
 
-Не си права. По-скоро те знаят доколко могат да бъдат полезни за себе си и околните. Но тъй като ти си толкова глупава, че няма как да бъдеш убедена в това, което ти казвам, ще направя това, което искаш. Тръгни към славата и величието, но те съветвам, винаги да се стараеш да запазваш чисто сърцето си. Ако ли не, те чакат мрачни векове.
 
Горещият вятър пое песъчинката и заедно със своите посестрими ги издигна във висините. Дни наред я носеше в простора, докато не достигна морето и я захвърли в безбрежната шир. Песъчинката падаше спокойно в дълбините и се чудеше, защо вятърът стори това с нея, след като тя желаеше слава и величие, а не да потъне нейде в морската шир. Неочаквано и за самата нея, песъчинката спря своя път. Беше нещо меко и хладно, което веднага започна да я покрива с лепкава слуз. Въпреки виковете, никой не чу и не разбра нейната участ.
 
Години по-късно чу някакъв страшен трясък. Беше примряла от страх. Ослепителната светлина я караше да държи очите си затворени. После отслабна и песъчинката съзря две огромни очи, които се бяха надвесили над нея и я разглеждаха.
 
-Прекрасна перла. Много по-голяма е от другите. Ще я сложим по средата на отърлицата.
 
„За каква перла говори този”
 
-Ало, аз съм песъчинка. Не виждаш ли!?-провикна се тя, но никой не дочу гласа й.
 
После я пробиха, така че за малко да я направят на прах. След това прекараха някаква нишка през нея. Наредиха и други с нейната съдба, докато не се превърна в огърлица.
 
Дълго време я премятаха от ръка на ръка, докато веднъж не попадна на гърдите на някаква дама.
 
-Благодаря ти, скъпи. Каква прекрасна перлена огърлица.
 
И тогава жената застана пред огледалото и песъчинката за първи път видя своето превъплъщение. Бе се превърнала в перла, красива, голяма, сияеща на светлината. До нея бяха наредени още много перли, но никоя не можеше да се сравнява с нея.
 
-Колко съм красива! – помисли си песъчинката. Ех, да можеха да ме видят моите посестрими. „Посестрими”! Какво говоря аз!? Какви посестрими може да ми бъдат те!? Нима имат това изящество на формите и този блясък!? Ще се пукнат от яд, ако ме видят.
 
-Ей вие, перлите, чувате ли ме?
 
Но никой не можеше да чуе нейния глас, въпреки настоятелните викове на песъчинката.
 
-Да, никой не може да ме чуе. Ама какво от това, след като красотата ми говори вместо мен, нужни ли са думи.
 
После дамата бе представена пред висшото общество, където всички се възхищаваха на перления накит.
 
-Престанете -крещеше песъчинката-не ме докосвайте! Ще ме повредите! Не с тези мръсни ръце бе, глупак!?
 
Разбира се, никой не чуваше тези неистови писъци и песъчинката бе щастлива, когато си тръгнаха от приема. Цяла нощ не мигна, изпитваше върховна гордост от това, че е харесвана и желана.
 
Минаха години. Веднъж, когато отиваха на поредния прием, дамата се препъна. Някой се опита да я задържи, за да не падне, но когато посегна към нея, скъса перлената огърлица. Перлите се разпиляха по земята. Песъчинкатасъщо ги последва и след няколко подскачания се намери между два камъка. Въпреки че всички, придружаващи дамата, започнаха да ги търсят, нашата перла си остана невидима за тях. После всички си отидоха, независимо от крясъците за помощ на песъчинката.
 
„Какво нещастие ме сполетя! Да стоя в този мрак сред калта и тези камънаци, когато трябваше да съм на прием! Какво нещастие! Какво ли още трябва да изживея!? Какво ти сторих, Господи, че така ме наказваш!?”
 
Още дълго се жалваше песъчинката, докато накрая заспа капнала от умора и жал по себе си.
 
Събуди се от тропота на конски копита.
 
-Внимавайте, внимавайте, бе! Ще ме настъпите! Какво възпитание само, каква небрежност!
 
За радост на песъчинката, която всъщност вече предпочиташе да й казват „перлата”, нито една подкова не успя да я удари, за което трябваше да благодари на камъните, между които бе застанала. Но когато една песъчинка, стане перла, много трудно може да се пречупи и да благодари, за каквото и да е, камо ли за нещо, което си е нечие задължение.
 
Но ужасите не спираха. Някакъв малчуган я намери и сложи в джоба си толкова нехайно, че песъчинката започна да плаче от възмущение. „Какво още трябва да ми се случи!? Да попадна в джоба на някакъв хлапак, който никога няма да оцени моята красота и стойност!” За нейно още по-голямо разочарование момчето си купи нахут, бомбони и страгали и сега тя трябваше да стои редом с някакви си долнопробни отрепки без никаква цена, които пък изобщо не забелязваха нейната хубост. „Какво падение! Да стоя редом с тези боклуци! Защо ме наказваш, Господи!? Нима заслужавам това!?” Но нито думите бяха чути, нито сълзите й някой забеляза.
 
В следващите дни момчето често бъркаше в джобовете си, за да си похапне. Всяко бъркане обаче караше песъчинката да изпада в ужас, да не би да бъде схрускана по погрешка.
 
Дните минаваха един след друг без никаква надежда песъчинката отново да види светлина, докато един ден…
 
-Ибрахим, легни зад камилата! Сирокото[1] ще ни застигне след минутка! Покрий си лицето с тюрбана[2] и се завий с одеалото!
 
После всичко притъмня, изви се страшен вятър, който издигаше високо във въздуха тонове пясък, за да ги отнесе в неизвестността. Не можеше да се разбере ден ли е,  или нощ. Чуваше се само свистенето на урагана и тежестта на натрупания пясък върху хората и камилите. Когато всичко притихна и отново изгря светлина, керванът започна бавно да се изправя. Първо камиларите, после камилите и накрая момчето, което едва се измъкна от натрупалия  го пясък. Натовариха отново бохчите[3] и потеглиха.
 
Едвакогато подвикванията на камиларите се скриха зад дюните, песъчинката разбра, че е паднала от джоба на момчето и е сред своите предишни дружки.
 
-Хей, познахте ли ме? Какво ще кажете, а!? Виждали ли сте нещо по-красиво от мен!?
 
Въпреки поканите от нейна страна, никой не обърна внимание на думите на песъчинката. Дори никой не я удостои с поглед. Тя бе чужда за тях и песъчинките не виждаха нищо, което да ги свързва или поне да е близко до тяхната същност. Постепенно перлата я избутваха ту напред, ту назад. От това блъскане започна бавно да се остъргва и да придобива все по-разкривени форми.
 
-Господи, с какви простаци трябва да съжителствам! Вместо да ми се възхищават, те… Никаква култура, никакво чувство за красота, никакви обноски! Господи, защо ме наказваш така!? Как ще живея след тази паплач!?
 
Но никой не обръщаше внимание на думите й, защото ги чуваше единствено песъчинката. Плътната стена, която я отделяше от останалите, не позволяваше това. И тъй като бе по-тежка, с времето тя пропадаше все по-надолу, докато мракът и тишината я обгърнаха завинаги. А когато стигна самото дъно, вече се бе превърнала в прах.
 
Недей за още да бленуваш,
 
че може сред Злините да загазиш.
 
Знае Господ колко струваш
 
и колко съвестта си ще се запазиш.
 



[1] Сироко-горещ вятър в пустините на сахара
 

[2] Тюрбан-чалма
 

[3] Бохча-денк, бала