Прозрението
-Сеньор, Сеньор?
Рицарят отвори с мъка едното си око. Горещият въздух
го караше да се унася в сладка дрямка. Възлегнали се в сянката на пинията,
двамата другари изчакваха прохладния бриз, за да поемат отново на път.
-Сеньор, вече три дни пътуваме, а няма помен от
вятърни мел… исках да кажа от разбойници. Изглеждате ми уморен и отчаян. Дали
да не променим посоката на нашето пътуване? Например към къщи. Знаете, жена и
деца ме чакат, за да им разкажа какви подвизи сме преживели двамата, как с две
голи ръце, но с вяра в сърцето, сте побеждавали великани, които и цяла армия не
би успяла дапобеди. Вероятно, синьорита дел Тобосо, също Ви очаква. Отново ще
ви удостои с очарователната си усмивка. Не Ви ли се приисква, да целунете
нежната й като коприна ръчичка и да потънете в пламъка на изгарящите й очи. Знам,
че сега ще ме укорите за моето искане, но…
-Не ще те укоря, Санчо. Това е единственото разумно
нещо, което си казал от месеци насам.
-Наистина ли?
Пажът на Сеньор Де ла Манча, подскочи като топка и
лицето му се разля в една огромна усмивка. Присвитите му очички се взряха
изпитателно върху лицето на господаря си.
-Връщаме се, така ли?
-Връщаме се.
-Е, след месец – два отново ще поемем на път, нали
сеньор?
-Не, никога и никъде няма да поемаме!
Този път очите на слугата се отвориха като катеричи хралупи.
-Какво искате да кажете с тези думи, сеньор!?
-Каквото чу! Няма никакви разбойници, нито великани,
нито Дулцинеи! Прозрях истината – аз съм луд!
-Сеньор! Не говорете така! Мислите ли, че ако бяхте
нормален щях да ви следвам толкова години!? Всички сме луди-малко или много. И следваме
някой луд, за да осъществим, чрез тях мечтите си. Какво ще правя без Вас и
вашите странствания, сеньор!?
-Свободен си да правиш каквото си искаш, Санчо!
-Сеньор!
-Престани с твоя „сеньор”!
Слугата замлъкна, изненадан от чутото, седна на земята
и се умълча. Времето сякаш спря. И двамата дълго мълчаха сред маранята на Андалусийската
земя.
-И какво ще правим от сега нататък!? – прекъсна тишината
оръженосеца.
-Нещо. Всеки по пътя си.
-Как така всеки по пътя си!?
-Ей, така!
-И за какво блъскахме толкова години!? Какви ли не
страдания не преживяхме, ей, така, за нищото!
Рицарят на Печалният образ, ровеше с копието си
сухата пръст, облегнат на пинията и мълчеше.
-То е много лесно да си господар. Решаваш и край. Не
те интересува нищо друго, освен собственото ти мнение, нали!?
Винаги в подчинение, винаги готов да изпълнява всяка
заповед на господаря си, сега слугата бе надигнал глава и гледаше с присвитите
си миши очички лицето на Дон Кихот и не преставаше да говори:
-Не те интересува, че с тези думи разбиваш вярата ни
в доброто, в правдата! Нима защитавахме напразно, онеправданите и бедните!? Нима
напразно вдъхвахме вяра в техните сърца, че все още има тържество на
справедливостта!? Нима напразно моите деца са се лишавали от баща и съпругата
ми от мъж. Нима и те като всички останали са се лъгали в думите ти!? „Прозрение!”
„Просветление!” Достатъчно „прозрени” и „просветлени” познавам и никой не
струва и пукната пара! Добре, сеньор, аз ще си тръгна и повече няма да Ви слушам,
защото не искам нито да „прозра”, нито да са ми „просветва”. Харесвам се такъв,
какъвто съм: глупав, наивен, мечтател, авантюрист, идеалист и какво ли не, за
какъвто Ви смятах и Вас, сеньор. Ще си тръгна с вярата, че ще срещна, друг „луд”,
който да ме поведе към истината и справедливостта. И като за последно ще Ви
кажа, сеньор, че в храма Господ влезна с магаренце, не на кон.
Санчо дрьпна юздите на добичето и затътри крака
обратно към дома.
Свидетельство о публикации №211091800593