Прозрението

Хората следват само тези, които приличат на самите тях.
 
-Сеньор, Сеньор?
 
Рицарят отвори с мъка едното си око. Горещият въздух
 го караше да се унася в сладка дрямка. Възлегнали се в сянката на пинията,
 двамата другари изчакваха прохладния бриз, за да поемат отново на път.
 
-Сеньор, вече три дни пътуваме, а няма помен от
 вятърни мел… исках да кажа от разбойници. Изглеждате ми уморен и отчаян. Дали
 да не променим посоката на нашето пътуване? Например към къщи. Знаете, жена и
 деца ме чакат, за да им разкажа какви подвизи сме преживели двамата, как с две
 голи ръце, но с вяра в сърцето, сте побеждавали великани, които и цяла армия не
 би успяла дапобеди. Вероятно, синьорита дел Тобосо, също Ви очаква. Отново ще
 ви удостои с очарователната си усмивка. Не Ви ли се приисква, да целунете
 нежната й като коприна ръчичка и да потънете в пламъка на изгарящите й очи. Знам,
 че сега ще ме укорите за моето искане, но…
 
-Не ще те укоря, Санчо. Това е единственото разумно
 нещо, което си казал от месеци насам.
 
-Наистина ли?
 
Пажът на Сеньор Де ла Манча, подскочи като топка и
 лицето му се разля в една огромна усмивка. Присвитите му очички се взряха
 изпитателно върху лицето на господаря си.
 
-Връщаме се, така ли?
 
-Връщаме се.
 
-Е, след месец – два отново ще поемем на път, нали
 сеньор?
 
-Не, никога и никъде няма да поемаме!
 
Този път очите на слугата се отвориха като катеричи хралупи.
 
-Какво искате да кажете с тези думи, сеньор!?
 
-Каквото чу! Няма никакви разбойници, нито великани,
 нито Дулцинеи! Прозрях истината – аз съм луд!
 
-Сеньор! Не говорете така! Мислите ли, че ако бяхте
 нормален щях да ви следвам толкова години!? Всички сме луди-малко или много. И следваме
 някой луд, за да осъществим, чрез тях мечтите си. Какво ще правя без Вас и
 вашите странствания, сеньор!?
 
-Свободен си да правиш каквото си искаш, Санчо!
 
-Сеньор!
 
-Престани с твоя „сеньор”!
 
Слугата замлъкна, изненадан от чутото, седна на земята
 и се умълча. Времето сякаш спря. И двамата дълго мълчаха сред маранята на Андалусийската
 земя.
 
-И какво ще правим от сега нататък!? – прекъсна тишината
 оръженосеца.
 
-Нещо. Всеки по пътя си.
 
-Как така всеки по пътя си!?
 
-Ей, така!
 
-И за какво блъскахме толкова години!? Какви ли не
 страдания не преживяхме, ей, така, за нищото!
 
Рицарят на Печалният образ, ровеше с копието си
 сухата пръст, облегнат на пинията и мълчеше.
 
-То е много лесно да си господар. Решаваш и край. Не
 те интересува нищо друго, освен собственото ти мнение, нали!?
 
Винаги в подчинение, винаги готов да изпълнява всяка
 заповед на господаря си, сега слугата бе надигнал глава и гледаше с присвитите
 си миши очички лицето на Дон Кихот и не преставаше да говори:
 
-Не те интересува, че с тези думи разбиваш вярата ни
 в доброто, в правдата! Нима защитавахме напразно, онеправданите и бедните!? Нима
 напразно вдъхвахме вяра в техните сърца, че все още има тържество на
 справедливостта!? Нима напразно моите деца са се лишавали от баща и съпругата
 ми от мъж. Нима и те като всички останали са се лъгали в думите ти!? „Прозрение!”
 „Просветление!” Достатъчно „прозрени” и „просветлени” познавам и никой не
 струва и пукната пара! Добре, сеньор, аз ще си тръгна и повече няма да Ви слушам,
 защото не искам нито да „прозра”, нито да са ми „просветва”. Харесвам се такъв,
 какъвто съм: глупав, наивен, мечтател, авантюрист, идеалист и какво ли не, за
 какъвто Ви смятах и Вас, сеньор. Ще си тръгна с вярата, че ще срещна, друг „луд”,
 който да ме поведе към истината и справедливостта. И като за последно ще Ви
 кажа, сеньор, че в храма Господ влезна с магаренце, не на кон.
 
Санчо дрьпна юздите на добичето и затътри крака
 обратно към дома.