Европейски тикви

Никой не може да разбере страданието на когото и да е, ако самият той не го е преживял

Срещам един приятел миналата сутрин. Прегърбил се, измършавял, на човек не прилича.
 -Пешко, какво става с теб? Дископатията ли нещо те мъчи?
 -Каква дископатия бе, човек!? От работа идвам.
 -Браво! Намерил си работа. Е, това четири години без работа не се изтрайва. Тя добре, че жена ти не те изгони.
 -Така си мислиш! Жената е щастлива само като има пари. Види ли те сиромах и ти бие шута да те няма. Бяга при друг.
 -Стига бе! Изглеждаше свестен човек.
 -И аз мислех до тогава, докато не се случи да остана без работа.
 -И сега къде живееш?
 -Ами в апартамента, нали се води на двамата. Ако го продадем, ще останем на улицата, а така тя си гледа своя живот, аз моя…
 - Говорите ли си поне?
 -За пари и нищо друго! Когато трябва да се плаща данък сгради, чистачка и така.
 -Лошо, не е живот това.  Ама поне работа си намери.
 -Намерих!
 В това неговото „Намерих” имаше толкова мъка, че и Йордан Йовков нямаше да може да я опише, камо ли аз.
 -Какво искаш да кажеш?
 -Абе дълга история. Миналия месец срещам един приятел от института. „Здравей”, „Здрасти”,  както му е редът и му се оплаквам, че нямам работа и че на моите петдесет години ми е много трудно да си намеря. Питам го: „ Ти какво работиш?“, а той ми казва, че притежава фабрика за пакетиране на подправки. Не се заинтересувах как се е сдобил с тази фабрика, когато в студенските си години ядяхме сланина и хляб, а за разнообразие си правехме пържена сланина с хляб. Питам го: „Можеш ли да направиш нещо?  Разделихме се с жената заради това безпаричие.? А той ми отговаря: „ Ще видя какво мога да направя. Нали сме състуденти, трябва да се поддържаме.” Разменихме си телефони и зачаках. Мислех си, че като сме състуденти и завършили хранително-вкусовия институт, ще ми намери някоя по-такава работа. Един ден се звъни и вика: „ Идвай утре. Започваш.” Бре радост, бре щастие! По едно време ми идваше да разцелувам жената, ама се спрях, че да не взема да се натровя, баш преди новата работа. Отивам на другия ден право при него. А кабинетът му по последна дума на модата. Бас хващам, че нито един от милиардерите по света няма такъв кабинет.
 -Ти пък!
 -Човек, ти не знаеш за какво става дума.  Перилата на стълбите са покрити от злато. Всичко е в злато, полюлеи, маси, огледала, телефони, абе всичко. Подава ми един лист с молба. Чета:   Молба за напускане. „Защо е тази молба? Та аз не съм започнал.“ „Такава е политиката на предприятието! -отговаря ми той. – Утре може да си тръгнеш и да не се върнеш. Какво ще правим ние?” „Добре.” – съгласявам се аз, защото нямам друг избор.
 - Това е за съкращение, ако се наложи!-прекъснах го аз, защото и от друг приятел бях чул за тази практика.
 - Вероятно. Та вдига телефона и вика някакъв. Пристига оня, приведен, снишен, пълзи и чака нареждане. Ако ме нямаше мен, сигурно щеше да целуне мрамора под краката му и да олиже подметките. Води ме мижитурката в цеха и казва: „На тази машина си. Пакетаж на червен пипер. Сипваш пипера тук, слагаш целофана тук и излизат пакетчетата. Тук е настройката на грамажа, ни повече, ни по-малко от 18 грама. Ако видиш, че е 17 или 19, късаш пакетчетата и обратно. После ги нареждаш в тази кутия. Гледай да няма скъсани, защото ако на дъното остане червен прах, се връща обратно за пакетаж цялата партида, а не ти се броят и не ти се плащат. След работа с този парцал избърсваш машината, та да е чиста за следващата смяна.”
 -А попита ли на каква заплата си?- питам аз.
 -Не питах, защото все трябва нещо да работа и да печеля. Поне за ток, вода и храна да има.
 -Стол има ли поне?
 -Стол ли!? Навират ни в една стая с дървени пейки и маси без покривки и всеки си яде, каквото носи. А пушачите – вън на терасата. Зима, пек-там.
 -Лошо.
 -Лошо!?
 -Ти да не мислиш, че е само това бе, човек!? Цял ден работа, в която си ни изправен, ни клекнал. Ако машината ти е наред и не се повреди, имаш късмет и си изкарваш някой лев, иначе – губиш и деня и парите. Вчера машината не направи нито една засечка и не спрях цялата смяна и знаеш ли колко изкарах?
 -Петдесет лева предполагам!
 -Ти луд ли си!? Осемнадесет.
 -И ако видят, че започваш да вадиш малко повече, отколкото те са предвидили, идват на проверка. Изсипват ти пакетчетата на бяла хартия и ако има малко червено, глоба от двадесет лева, ако си забравил нещо твое на машината-двадесет лева, забърсват машината и ако се мерне червено-двадесет лева, ако си се заговорил с някого-двадесет лева.
 -Че те от къде ще знаят дали си говорил с някого, или не!?
 -Как от къде!? Над всяка машина има камера , отделно встрани също и те виждат, и слушат по всяко време.
 -Ега си работата. Като ме хванат лудите и така ще им зарежа всичко, че….
 -Какви ги говориш бе, човек!? Цехът се заключва при започването на смяната и се отключва при свършване. Ключове имат само двамата собственици и те си тръгват, и идват при завършване или започване на смяната, или на дванадесет часа. Понякога идва единият, понякога другият.
 -Как така ще се заключва!? Ами ако му прилошее нещо на човек или машина го осакати!? Или не дай си боже да се случи нещо с двамата!?
 Пешко повдигна рамене в знак на незнание и продължи:
 -Понятие си нямаш какво нещо е този червен пипер. Набива се навсякъде, по дрехи, в очите, в ушите, в задника, където и да си помислиш. Оня ден се прибирам от работа и реших да си направя една вана. Проснах се в нея и съм се отпуснал в горещата вода, аха да заспя. По едно време се сепвам. Жената крещи и се тресе. Забравил съм да затворя вратата, а тя като видяла червената вода, помислила, че съм си прерязал вените.
 -Ужас! Дано поне някой лев да ти даде тоя твоя съученик.
 -Минава покрай мен преди седмица и ме пита:”Как е Пешко?” „Тежко” – отговярам аз. „ Такава е” – и ме подмина. А за парите не знам. Има една жена в цеха от осемнадесет години работи едно и също на една и съща машина. Ти виждал ли си жив робот? Не, нали?
 -Как да не съм! Чарли Чаплин в „Модерни времена”.
 -Къкъв Чарли Чаплин бе, човек!? Та той е охльов пред нея. Тя не гледа това, което прави. Ти, който си отстрани, не виждаш ръцете й. С такава бързина работи, че имаш чувството, че някоя машина й движи ръцете. Та на една обедна почивка я попитах колко вади на месец и тя ми отговаря, че до сега повече от петстотин и петдесет лева на месец не е изкарвала. Тя ми блазираше, че като приятел на Шефа няма да ми правят проверки всеки ден. А нея я проверявали по няколко пъти на ден и ако не намирали причини, щяла да стигне до седемстотин лева на месец, но и на това била доволна, че на нейната възраст…. Колко мислиш, че ще изкарам аз!? Сигурно триста.
 -Ами то по-добре да не работиш.
 -Ами ти защо мислиш, че хората предпочитат да си пият кафето, отколкото да работят някъде. Знаеш ли, че като бях на борсата имаше две обяви една под друга. В едната се искаше работника да има висше образование с химия, да владее отлично английски и да има компютърна грамотност, и още хиляда изисквания. Отдолу пише: „Основно заплата – 280 лева” На другата обява. „Търсим работник, владеещ турски-1500 лева основна заплата.” Ама не ги интересува дали може да пише и чете даже, какво може да работи, на колко е години, абе изобщо нищо, само да знае турски. За какви стандарти говорим!?
 -И намериха ли!?
 -Не знам. Стоя там близо половин година. Бая се чудех дали да не подхвана турския.
 -Така е в България. Обаче всички управници си затварят очите, защото са навързани като ланец един за друг. Ти да не мислиш, че европейците не са обвързани с нашите мафиоти? Ще даваш ли на жена си цялата си заплата, когато я виждаш да си купува рокли, чанти, коланчета и какво ли не, а синът ти ходи със старите дрехи и няма какво да яде!?
 - Прав си. Ама и наглостта на нашите управници ме дразни. Сякаш пред себе си имат малоумници. Когато искат да ти вземат парите, се сравняваме с Европа. „Вижте данъците им колко са, бензинът, цигарите и какво ли не. Трябва да се изравниме с тях.” Но когато стане въпрос за заплати, ти казват: „Не можем да ги увеличаваме. Европа е против”.  Против била. Ако сложиш един европеец да върши работата, на която съм аз за тези пари, не му давам да изкара повече от два месеца и ще гушне босилека. Корав народ сме ние и тъп. Тикви. Ама от онези дето трябва да ги режеш с брадва, че с нож не става. Които и за ядене не стават, а им използваш само семето. Та европейците, а и нашите такова семе търсят. Да работиш, колкото те искат и да ти плащат, колкото те решат, а ти да мълчиш, защото те е страх да не ти отрежат тиквата. Това сме ние! Здрави тикви! Европейски тикви!