Ергенски неволи

Жената може да изтърпи, ако я пренебрегнат, но никога, ако не я забелязват.
 


-Нали знаеш онази, дето ми се сваля, дебеличката с двойната гушка – Снежана?
 
-Е?
 
-Веднъж като бяхме в хипермаркета се заговори с една от работничките там, магазинерка ли е, подрежда ли, не я знам.
 
-Е?
 
-Стига си екал! Имам една идея, ама каквото и да направя, ще ми съдействаш, че иначе спасение от дебеличката-няма. Постоянно ми звъни и ме кани, ту на кафе, ту на разходки, ама като не си падам по такива, аз какво да направя, а!? Да застана срещу себе си ли!? Та мен ме е срам като изляза с нея бе, Ванка. Трябва да я чупя и то на всяка цена. И съм го измислил как, ама трябва да сме двама.
 
-Добре де. Ще дойда. Хем и ако видя Милка, ще ви запозная.
 
Лъчо и Ванката бяха неразделни приятели, но любовните трепети ги бяха отдалечили един от друг последните два дни, та сега се радваха на възобновената си дружба и на това, че можеха да споделят тези си трепети, а и да си помогнат с каквото могат  за тяхното душевно преодоляване.
 
-Тя там ли работи?
 
-Да, ама и аз не знам точно къде. Прекрасна е. Щом я видиш и ще ти се подкосят краката.
 
-Да бе, те са като твоите-кашкавалени. Милка това, Милка онова, кой знае каква усойница е и тя, ама докато хвърлиш хайвера, зяпаш по нея като шаран.
 
-Ти не я познаваш и затова говориш така!
 
-А ти от години!?
 
-Не бъди ироничен? Ако искаш да знаеш вече на два пъти я заговорих и ако днес я видя, ще я поканя най-официално на кафе?
 
-Ти си откачил бе, Ванка! Кафе! И тя като се затича….С колелото ли ще я закараш до кафенето?
 
Ванката не отговори на зададеният въпрос и тъй като бяха пред вратите на хипермаркета, на свой ред го запита:
 
-Кошница ще взимаме ли?
 
-За какво ни е? Я вземи по-добре, така за по-истинско.
 
Докато Ванката вземе количката и приятелят му бе обходил с поглед близките щандове, но служителката, за която бе дошъл, не се виждаше никъде. Слагаха от време на време по някоя стока, че всичко уж да е по-реално, както се казва, провираха се из щандовете, оглеждаха се като обрани евреи, докато изведнъж  Лъчо придърпа приятеля си зад един щанд и зашепна.
 
-Ще вземем ли нещо сладичко, тигърчето ми? Каква невероятна нощ ми подари, чак не мога да повярвам. Ама и шоколадите си оказват влияние. Да ти взема още няколко за тази нощ. Ще бъде само наша. На свещи с пенливо вино. Ох, как щяхме да забравим пак да вземем вазелин. Ах, как боли. Но колко е сладка болката, когато е от теб, скъпи.
 
Ванката гледаше приятеля си с облещени очи. Разбираше само, че сценката е започнала, но пред кого и защо бяха тези кълчотения в китките и таза, така и не разбра. Но като верен негов приятел оставаше безмълвен и съгласен с репликите, които бяха, разбира се, по сценарий.
 
-Палавнико мой, мъжленце ненагледно, как искам да впия устни в твоите. Да изсмуча соковете от слабините ти. Да ти се отдам и да заспя на мускулестите ти рамене.
 
Въпреки физиономията на отвращение, която направи Ванката, Лъчо продължи:
 
-Хайде да побързаме, скъпи. Не издържам повече на това напрежение. Искам да го видя колкото се може по скоро. Изгарям от нетърпение.
 
В този миг зад щанда се показа едно момиче с присвити устни и очи на отвращение. Погледна ги презрително, плю в земята и побегна някъде във вътрешността на магазина. Лъчо разтърка одобрително длани, което бе доказателство, че сценката е била именно за това момиче и целта бе изпълнена.
 
-Видя ли я? Успяхме. Сега ще каже на приятелката си, дебеличката Снежана де, че аз съм гей и тя повече няма да се обади. Успяхме. Ама и ти добре го изигра. По едно време правеше някакви физиономии, аха да ме изложиш, ама добре, че се сдържа. Дай да те целуна.
 
-Махни се от мен, глупак такъв!?
 
Сега пък Лъчо го погледна с ококорени от учудване очи.
 
-Гаден, мръсен, педал!?
 
-Що се сърдиш бе, брато!? Кво толкова направих!? Номер за пред мацето