Съчинение на тема Атлантида

Спомените на Душата, за преживелия са Истина, за другите –  Фантазия.
 
-Ани, Ани! Какво щъкаш напред – назад, като обран евреин?
 
-Чакам мама и татко, да си дойдат.
 
-Охо, има да ги чакаш най-малко час. Ако е за дребен рекет, мога да ти помогна.
 
Дядото се надигна настрани от фотьойла, за да си изкара портмонето от задния джоб.
 
-Не, благодаря ти дядо, но нямам нужда от пари, а от информация.
 
-Така ли? И каква трябва да е тя?
 
-Ами нашите тъпи даскали…
 
-Я недей така говори! Все даскалите тъпи, а вие – умни!
 
-Добре де. Та, искат да направим съчинение на тема: Атлантида. Как си я представяме? Как са живели хората там и така нататък? Ти чувал ли си за Атлантида?
 
-Разбира се, че съм чувал.
 
-Платон[1] казва, че е съществувала зад Херкулесовите стълбове, т. е. Гибралтар.
 
-Аристокъл пък, какво пък знае за Атлантида!? Когато беше в Египет, жреците му разказаха тази легенда и той толкова много се впечатли, че започна да си съчинява и въведе хората в заблуждение.
 
-Чакай, чакай. Първо кой е този, как го каза… Аристокъл?
 
-Как кой –Платон. На гръцки „платон” означава широк или широкоплещест. Ама те гърчулята на почти всеки му казваха Платон. Атина бе пълна с пратоновци.
 
-Браво бе, дядо! Ти много знаеш! И говориш така сякаш си живял там!
 
-Живял съм ми! Няма да си го смуча от пръстите!
 
-Да бе!
 
Момичето направи крива физиономия, с която искаше да покаже презрението си към фантазиите на дядо й. Но той ни най-малко не се засегна от това продължи:
 
-Всъщност Атлантида е съществувала много преди да се е родил Аристокъл.
 
-Да, близо 9000 години преди новата ера.
 
-Така го е писал той, защото египетските жреци му дадоха грешна информация. Това стана близо тридесет хиляди години преди споменатите години.
 
-Говориш така, сякаш си бил там.
 
-Разбира се, че съм бил! Няма да ти говоря празни приказки, я!
 
-Дядо, моля те, престани! Не искам да пиша врели-некипели в съчинението си.
 
-Какви врели-некипели!? Аз говоря самата истина.
 
Анито отново направи кривата си физиономия и по-скоро, за да запълни времето до идването на родителите ;, измънка отегчено:
 
-И каква е „самата истина”!?
 
Дядото се облегна удобно на дивана, зарея невиждащ поглед някъде между кюнците на печката и полюлея и продължи:
 
-Някога, когато съществуваше Атлантида, аз бях собственик на кораб.
 
-И къде си живял?
 
-Не помня това. Май много на север от Атлантида, защото помня, че плавахме няколко месеца, за да докараме стоката на острова.
 
-Атлантида остров ли е била?
 
-Остров, разбира се.
 
-И къде се е намирал този остров. Остава и това да ми кажеш и ще бъдеш признат в целия свят като откривател.
 
-За какво ми е да ме признават. Много хора знаят неща, които светът не знае, но си умират с тайната, защото хората или не се интересуват или не им вярват.
 
-И къде се е намирала Атлантида?
 
-Тук, при нас, на Балканите.
 
-Да, бе, всичко велико, тук е ставало!
 
-Е, не всичко, ама почти.
 
-И на кое място по-точно.
 
-Ето това не мога да ти кажа.
 
-Най-после! И защо?
 
-Тя е дълга история, но ще се опитам да ти я кажа накратко, че да не пишеш цял роман.
 
-Мислиш, че ще напиша твоите фантазии!?
 
-Ти си реши, аз само ще ти разкажа.
 
-Добре, започвай.
 
-И както ти казах, бях собственик на търговски кораб, който всяка година докарваше стока на острова и всяка година се прибираше с несметни богатства по своите земи. Корабът ми беше огромен за онова време. Толкова голям, че в него се побираха четири обикновени кораба от онова време. Бяхме наблъскали толкова стока в трюмовете[2], че се наложи спасителните лодки да ги влачим на буксир[3], та да не потъне. 
 
Тъй като разказът за Анито, не представляваше никакъв интерес, не попита дядо си дори за непознатите думи, които то споменаваше, а само го гледаше с интерес, как той променяше физиономията си, когато разказва.
 
-Трябваше да заобиколим Дългата планина, за да блесне пред нас великолепието на Атлантида. Тази планина защитаваше острова от ветрове и бури. Атлантите не случайно бяха построили своят град точно на това място.
 
-И въпреки това…
 
-Да, никой не може да избегне Смъртта. Дори най-великите цивилизации имат своят край. А Атлантида беше великолепен град. Имаше форма на правоъгълник, дълъг 40 000 крачки и широк 4 000.
 
-Крачки! Какви са тези мерни единици, бе дядо. На колко се равнява една крачка? За метри не си ли чувал.
 
-Да, права си, мойто момиче.Тогава всичко се изчисляваше така. Прието беше в крачки, педи, лакъти и прочее. Крачката бе 70 сантиметра.
 
-Значи дължината е била…- след краткотрайно изчисление Анито заяви: 28 километра.
 
-Да 28 километра и широка 7 километра. За сравнение ще ти кажа само, че някои от сградите на острова бяха по-големи от Атина по времето на Аристокъл. Всъщност аз не знам и сега да съществува по-голям град. Стените му бяха не повече от 7 крачки, но те не бяха, за да пазят от врагове, а за да не влиза никой в града, който не е атлант.
 
-Значи на острова са живели и други хора?
 
-Разбира се. Извън стените живееха само хора, допуснати специално от атлантите. Критериите за този избор си бяха техни. Не всеки можеше да си го позволи. Не се отглеждаха никакви животни. За храна използваха само тези, които докарваха корабите. Но нека продължа с града. Независимо, че преминаваха през върхове и долини, стените му бяха толкова прави, че никой в древността не можеше да направи такова чудо. Местните казваха, че всичко това е направено благодарение на летящите машини, които са притежавали атлантите.
 
-Дядо, ти вече прекали! Още малко и ще кажеш, че атлантите са били извънземни!
 
-Знаеш ли, колкото пъти да съм разпитвал островитяните, какво представляват атлантите, никой не можеше да ми отговори. Казваха, че можели да се превръщат в обикновени хора, но всъщност не приличали изобщо на такива. Живеели в подземен град, който бил почти толкова голям, колкото надземния. Този град, който виждахме обаче, бе разделен на две, така че в едната, по-малка част, никой простосмъртен не можел да погледне. Разказват още, че всяка вечер светещи тела излитали от морското дъно и обикаляли земята, за да контактуват с други себеподобни. Даже разказват, че пътували до звездите, намирайки своят дом с уреди, които тогава не вярвахме, че съществуват. Но както виждаш всичко се променя и сега става възможно.
 
-Друго знаеш ли за тях?
 
-Не знам. Това, което видяха очите ми, това мога да кажа. Но поне станах свидетел на това как погина Атлантида.
 
- И как?
 
-Бяхме заменили стоката за злато и легнахме да спим в една страноприемница близо да пристанището, разбира се извън стените на града. Времето беше прекрасно. Тихо и спокойно. Дори не можеше да се чуе и плясък на вълна по скалите. А небето обсипано със звезди, те караше да мечтаеш за далечни земи и светове. Не ми се спеше и излязох на брега да се полюбувам на нощната красота. Не знам колко часа бяха минали, но изведнъж в небето започнаха да проблясват звезди с различни цветове. Те се приближаваха все повече и повече. Едните се движеха от изток на запад, другите от запад на изток. Едните бяха по-ниско от другите. Може би на двадесет хиляди крачки, а другите на тридесет. Не знам, не можех да определя точно. В началото ми е интересно, но постепенно започна да ме обхваща страх, дори не страх, а неописуем ужас. Чувствах се нищожество, което може да бъде унищожено всеки един момент. Почувствах се жалък като муха. Това мое сравнение тогава, ме накара да изляза от паниката, която ме бе обзела и веднага събудих моряците. Като мухата, трябваше веднага да излетим, за да погинем от Съдбата. Заповядах им веднага да изведем кораба от пристана и да поемем на път. Отначало момчетата се размрънкаха, защото бяха много уморени, но след като им показах звездното небе, сами се разбързаха. В първият момент си мислех, че тези летящи обекти, а някои от тях бяха може би по-големи от Атлантида, ще нападнат острова, но по-късно бях свидетел на една извънземна война.
 
-Дядо, гледал ли си Междузвездни войни!? Май си ги сънувал, а!?
 
-Междузвездни войни е детско филмче пред това, което виждах тогава. Бяхме навлезли дълбоко в откритото море, когато някои от обектите започнаха да се пръскат като фойерверки. Други само просветляваха и отново вървяха напред. Това се проточи часове наред. Тази война ми изглеждаше, че може да продължи дни, ако изведнъж сякаш морето не подскочи. Почувствахме го всички. Уплашихме се и инстинктивно се проснахме на палубата[4]. Изведнъж над нас се появи вятър. Толкова силен, че тези които бяха прави , бяха отнесени във водата. Всички останали се бяхме хванали за мачтите и перилата и се молехме на боговете за пощада. Но тя не дойде. Напротив. Огромна вълна, може би петдесет крачки ни повдигна като тапа и подхвърли кораба на повече от сто крачки. Много моряци намериха смъртта си, но останалите с мъка се прибрахме в каютите, затворихме всички врати и се надявахме на божието благоволение, да ни запази живи. Още не бяхме се поуспокоили, когато ни настигна втора вълна, после трета, така много часове. Не знаехме ден ли е нощ ли е. Когато всичко утихна, излязохме на палубата, за да благодарим на Всевишния, че ни запази живи. Навън беше мрак. Не се виждаха звезди, нито суша. Не смеехме да заспим, защото не ни беше до сън, а и се страхувахме от нови бедствия. След няколко часа слънцето се показа, но не от изток, а от запад. Помислихме, че се заблуждаваме, защото на следващото утро слънцето изгря от изток. Но на третия ден слънцето отново изгря от запад и ние помислихме, че групово полудяваме. На четвъртият ден се показаха звездите , но на небосклона нямаше нищо друго, освен тях. Летящите машини си бяха отишли. Трябваше да дам някакъв курс на кораба, но не можех да определя. Компасите, ако можеше така да се нарекат нашите примитивни съоражения, се въртяха като луди и не даваха никаква вярна посока. Единствената надежда ни бе Северната полярна звезда. Поехме курс, в който не бях сигурен, но предполагах, че ще ни отведе до най-близкия бряг –Атлантида. Пътувахме няколко дни и когато забелязахме високите планини защищаващи острова, изпаднахме в луда радост. Можеше да се каже, че бяхме спасени. Провизиите ни бяха на привършване, а на острова, щяхме да заменим злато за други. Но когато наближихме острова, с най-голямо разочарование видяхме само руини и нито един жител. Атлантида бе загинала.
 
Момичето бе навело тъжно глава, а дядото бе зареял поглед някъде между кюнците и полюлея. И щяха дълго да стоят така, ако не бе хлопнала външната врата.
 
-Татко се прибра.
 
Босите ; крачета набързо преминаха разстоянието от дивана до антрето.
 
-Тате, тате, дядо ми разказа за Атлантида, ама доста си фантазира.
 
-Атлантида?
 
-Ами учителката ни даде задача, да направим съчинение за Атлантида.
 
-И какво ти каза дядо ти.
 
-Много неща.
 
-Че той пък от къде ги знае?
 
-Не знам. Казва че е бил там.
 
-И той ли?
 
-Какво значи и той ли!? За не би и ти да си бил!?
 
-Разбира се, че съм бил. Бях малко момче, когато…
 
-О, не, кога ще се върне мама!?
 



[1] Платон -/род. Ок. 427 г.пр. н. е. в Атина – умира ок. 347 г.пр.н.е. Атина/ – древногръцки философ, математик, автор на философски диалози и основател на Атинската академия.
 

[2] Трюм – вътрешната част на кораба.
 

[3] На буксир – когато лодките се теглят на въже от кораба
 

[4] Палуба – горната, равна част на кораба