Леля Стоянка
Цветница. Хубав слънчев ден. По поръчение на жена ми,тръгнах към пазара да купувам зеленчуци за салата. Опитах се да й оспорвам, че е по-добре да взема пържоли и бира, но последва словесно кроше, в което бе намесено наднорменото ми тегло, биреното коремче и какво ли не. Предадох се и поех към пазара съкрушен от женските виждания. Винаги намират причина и доводи, за да бъде на тяхното. Не, че няма да си взема пържоли, защото какъв мъж ще съм аз, ако почна за всичко да я слушам, ама ме е яд, че не се съгласява веднага, а настоява да е на нейното.
Вървя бавно и се радвам на възраждащата се природа. А по улиците хората излезли семейно, размятат върбови клонки и си честитят празника: млади, красиви хора: деца, които едвам се сдържат да не оцапат току що изгладените дрехи: старци, облекли костюми от времето на тяхната младост и мъже тръгнали за пазара за зеленчуци. Наближавам църквата, а там още повече народ. Честитя на познати и те на мен. За кратко разговаряме, подхвърляме по някоя смехория и всеки поема по пътя предначертан от жена му. Срещнах съседите – явно на празника се бяха сдобрили. Даже се усмихваха. Тази вечер и любов може да правят, ако тя не се вкисне пак. Срещнах едно момиче от ученическите си години. Бях лудо влюбен в нея. Тогава си мислех, че ако се оженя за това момиче, нищо повече няма да поискам от дядо Господ. Но той не ме послуша. И хубаво е направил. Знае си работата. Сега това прекрасно момиче, се бе превърнало в торба сланина, в лицето беше като сбръчкана ябълка и с щръкнали панайотхитовски мустаци. Не ме позна и я подминах бързо-бързо. О-хо, ето я и леля Стоянка. Осведомителната агенция, още преди да се създаде БТА. Някога ни агитираше, нас младите, че църквата залъгва хората и пропагандирваше да не ходим свещи да палим, а сега първа в храма. Лицемерие или духовно прераждане. Опитах се да избегна срещата, защото когото и да срещнеше през деня, все се оплакваше от теглилата на живота си. Бе от тези хора, които като ги срещнеш и чуеш мъките им, няма как да се оплачеш, защото твоите са по-скоро радост, отколкото нещастие. Намилаше едно и също, което с годините научавах наизуст:
-Ооох, защо не ме взе Господ, а ме остави сам-самичка на този свят!? Моя Игнат бе толкова добър човек, а се спомина млад-младеничък. Остави ме с две невръстни деца в ръце. Отгледах ги, възпитах ги, а те ето, на майка си не искат да видят жива ли е, здрава ли е.
Всъщност невръстните деца бяха вече по на половин век, но репликата си беше стандартна за нея и не се променяше с годините. Синът и дъщерята се редуваха, така че всяка събота и неделя имаше нечие присъствие в къщата й. Но това за нея не означаваше нищо. Оплакването и мърморенето й беше призвание. Сякаш, така изхвърляше негативите от себе си и ги прехвърляше на другите, които не се оплакваха и със сигурност бяха по-болни от нея. С годините последните си отиваха от този свят, а леля Стоянка продължаваше да живее и да следва катафалките на познати и непознати.
Когато я срещнах се усмихнах, защото един спомен винаги изниква от детството ми. В съседния двор имаше една запустяла
къща и там се настани кукумявка. Бях излязал да изпуша цигара и виждам как леля Стоянка маха с една пръчка в тъмното и кълне:
-Махай се, птицо проклета! Изчезвай от тук, чумо мръсна! Господ да те затрие дано!
Всеки ден се оплакваше, че Господ не я прибира, а сега гони предвестницата.
-Какво става, лельо Стоянке? Да не се уплаши от смъртта? – подкачих я аз.
-Глупости! За другите се притеснявам, че пак по умирачки и помени ще ходя.
Права беше. Оплакващ се човек – Смъртта не го настига.
Та сега, щом я видях, тръгнах да я заобикалям отдалече, но очите, които години наред не са пропуснали нито едно движение на съседите и сега безжалостно ме фокусираха. Това не бяха очи. Това бяха оптики, които прихващаха и най-малкото движение на огромни разстояния. Видяла усмивката ми, предположи, че се радвам на срещата и ме повика с ръка.
-Честит празник, Лельо Стоянке. Как си?
-Добре съм, Илийчо. Дойдох свещ да запаля, ама то не може се влезне в храма. Много набожен стана този народ. За една нощ дето се казва. Че и онези от правителството, крадат като цигани, ама все водосвети, все попове покрай тях. Гачели светии сме избрали. Лицемерие и безбожност ти казвам. На виж, гробищата са пълни с млади хора!? От какво!? Безработица, немотия, няма медицина вече, наркотици, притеснения. Те онези отгоре я вършат цялата тази работа, да знаеш. За бърза печалба го правят. Така беше и след войната – лудо крадене падна. Сумати народ измря. Геноцид.
Приятно се изненадах, че леля Стоянка знаеше такива думи. Аз само кимах с глава, защото да призная говореше самата истина. Бях приятно впечатлен от нейната прозорливост.
- Още много народ ще измре, да знаеш, ако не избяга от тук де. Ти си млад и не помниш какво беше преди.
Всичко помня, защото изобщо не съм млад, ама не исках да я прекъсвам, че да не се забавя и жената да мърмолясва.
-Хубаво си поживяхме навремето. Работа имаше за всички, операция без пари ще ти направят, децата на лагер ще отидат, първо на море, после на балкан, прибираш се посред нощите и не те е страх, че някой ще те нападне, нямаше бедни и богати, имаше някаква справедливост, да ти кажа. Абе, поживяхме си. Сега като рекат – нищо не е направено, информация намало. Че от къде взеха парите, та забогатяха? От нищото ли? Вярно е, че информация нямаше, ама сега като я имаш, по-добре ли си!? Пускат ти американски филми, дето само кървища гледаш и убийства. Ами какво друго очакваш от една нация създадена от престъпници!? Ами те без война не могат! На три години и война правят! И ние ръка за ръка с тях! Представи си, какво бъдеще ни очаква! Да не ти говоря за сериалите! То бива разврат, разврат, ама всичко си има граници! Синът се оженил за майка си, бащата за дъщеря си! Абе и мярка трябва! Морал нямат ли?. Тия хора, дето правят филмите де, в Бог вярват ли!? И на какво ще ни научат!? На нищо! Ние, дето сме дали цивилизацията на света, сега ще се учим от престъпниците, как да живеем! Тоя народ е психично болен, Илийчо, ама не знае, защото и да му се казва, той не вярва. Не виждаш ли: по улиците карат като луди, по тротоарите вървят хора, които си говорят сами, от глад почнаха да се бият кой казан за боклук на кого принадлежи. Абе, страхотия!? Ти на това ли казваш демокрация!?
Аз изобщо не можех да взема думата, ако трябва да бъдем честни…
- Преди ще отидеш при някой голям човек, ще се оплачеш и ще се намери решение по въпроса. Ха, сега се оплачи де! На кой!? И какво ще направи-нищо! Онзи ден счупиха стъклото на колата на Дончо от първия етаж. Радиото му откраднали. Обажда се в полицията и обяснява, а те знаеш ли какво му отговорили: „Ами ние какво да направим!?” Ами ти ако не знаеш какво да направиш, защо ги взимаш нашите пари и изобщо какво правиш там бе, аланкоулу!? Дончо вика: „Аз знам какво да направя, ама ще ме хванат и ще ме опандизят, защото и полиция и апаши са дружки и делят.” Нямаше ги тия работи навремето, Илийчо, нямаше. Ще открадне ли? Ха, в дрънголника та да му дойде акъла! А сега милиони крадат, а не можели да докажат! Представяш ли си, наглост!? Това е защото всички от една каца бъркат, Илийчо и ако единия го опандизят, ще завлече и другите. Ами образованието? Там пък какви пари хвърчат, няма да ти казвам. Ако децата ги бяха събирали всичките тези пари, дето ги даваха за учение, щяха апартамент поне на едното внуче да вземат. Какво му е хубавото на днешния живот-нищо!? Затова съжаляваме за миналото, че сега и храната е отровна. Навремето да произведе някой фалшива храна-направо в затвора. Лоши времена настанаха. Ти да не мислиш, че тези дето са дошли на църквата, са кой знае колко вярващи, ама са дошли да се молят, кой да си намери работа, кой за здраве, че пари няма да това и така нататък. А аз дойдох, белким срещна някоя приятелка, ама не виждам. То само леля ти Йонка остана жива, ама е доста болна и от догодина може само мен вече да ме срещаш по празниците. Та такива ми ти работи, Илийчо. Ти накъде си тръгнал?
-На пазарлък, лельо Стоянке. Да купя това-онова.
-Е, хубаво тогава, отивай, че Марчето да не чака.
Тръгнах съкрушен. Като се замисля, че навремето и аз скачах по митинги и аз прокламирах за демокрация, а какво стана: гласувах за престъпници, гласувах за геноцид, както каза леля Стоянка, избрах да умра в нищета, защото поне близките петдесет години, нищо хубаво няма да се случи в тази…щях да кажа държава, скапана страна.
ххх
-Илийчо, какво стана, защо се забави толкова!?
-Срещнах леля Стоянка.
-Ясно.
След малко като отвори торбите и ме погледна втрещена:
-Ти не си купил нито пържоли, нито бира?
-Ами леля Стоянка като започна да ги говори едни… и аз забравих.
-Ще те правя тогава вегетарианец, да знаеш. Още от днес.
-Аз вегетарианец!?
-Защо не! С твоето наднормено тегло, да не искаш
леля Стоянка и зад твоята катафалка да върви!?
- Хубаво де, ще опитам, ама и ти да престанеш с твоите екшъни и сериали!?
-Кога пък съм гледала екшъни!?
-Добре де, сериали!
-Че какво лошо има!?
-И ме питаш!? „То бива разврат, разврат, ама всичко си има граници. Синът се оженил за майка си, бащата за дъщерята….” Морал нямаш ли!?
Свидетельство о публикации №211091901154