Рекси

Ние не познаваме чувствата на животните, само защото се смятаме за повече от тях.
 



Когато преди пет години взехме Рекси; то бе двумесечно пухкаво пуделче. Все още бебе, ние му позволявахме да обикаля из целия апартамент, като постоянно с парцала в ръка чистехме забележителностите му. Радвахме се с него на постиженията му и го обгръщахме с всесемейна обич. После Рекси се научи да лае. Радостен от това си ново постижение, той лаеше по всичко – по мухата,  кацнала на храната му, по молеца,  хвърчащ около лампата, по мятащото се от вятъра перде, по звука на движещия се асансьор, по стрелбите от телевизора, но никога по хора. Все пак едно уважаващо себе си куче  не би трябвало да лае току-така по всеки. С времето кученцето ни разбра, че апартаментът е негова територия, която трябваше да пази на всяка цена и тъй като интелектът му подсказваше, че натрапник би влязъл само през вратата, той постоянно лежеше на студените плочки в коридора и пазеше. На втората година започнахме да изпитваме големи затруднения с половия му нагон. Като всяко мъжко творение трудно го усмирявахме и накрая решихме, че би трябвало и той да стане баща. И стана.
 
Самият Рекси видя много зор, докато разбере как става това оплождане, но като новобранец се справи по-добре, отколкото някои от стопаните, живеещи с него в един дом. Времето летеше, а събитията следваха своя ход. В дома влезе снаха, която в началото бе приета от него като враг народен, но после се превърна в любимка и никой не бе в състояние да й повиши тон или, не дай Боже, да вдигне невинно ръка. Мъжките твари винаги усещат кое създание може да те дари с любов и кое не. Измина година и в семейството, очаквано за някои, но неочаквано за Рекси, се появи нов член. Конкурент на всенародната любов. И то конкурент, който не само ревеше денонощно, но и караше всички в къщи да ходят на пръсти, за да не вдигат шум, да се изправят на нокти, когато ревне и да ги гризат, ако не спре. Вече никой не забелязваше кученцето въпреки артистичните му номера, лая по минаващите по стълбите съседи, та дори се стигна до там, че започнаха да му се карат за неща, на които преди му се радваха. Рекси се смали, стана тъжен, сви се на кълбо пред вратата и млъкна. И щеше да замълчи завинаги, ако не бяхме забелязали, че няколко дни купичката му с храна стоеше недокосната и трудно го премествахме, когато трябваше да се отвори вратата. В очите му се виждаше само тъга и нещастие. Семейният съвет реши, че трябва да се заведе на лекар. Взехме го в ръце и право при ветеринарния.
 
Лекарят, като чу историята, само дето не ни изкара пред зоологическата градина, за да покаже на всички зверове, какви престъпници-зверове сме пък ние –хората. Веднага приготви едни системи и инжекции и започна лечение. Близо два часа се опитваше да върне душата на Рекси в тялото му, но вероятно тя бе твърде далече, за да чуе повика. Разбира се, през цялото време докторът ни проклинаше за нашето безразличие. Обвиняваше ни във всичко, което бихте се сетили, та дори щеше да ни анатемоса, но се сети, че проклятието му няма да се сбъдне, защото бе сложил бяла, вместо черна дреха. В интерес на истината, ние се страхувахме за Рекси, защото чувствахме огромна вина в себе си, достигаща пределите на предателството и искрено желаехме неговото избавление. Въпреки нашата обич и самоотвержеността на лекаря, Рекси все повече и повече се предаваше и по притворените му безизразни очи разбирахме, че това са последните му мигове. И когато се бяхме примирили с тази мисъл, в кабинета нахълта снахата.
 
- Рекси, миличкото ми, сладурчето ми, какво направихме с теб? Как ще живея без теб, любов моя? Не ме изоставяй, мъничкото ми! Обичам те!
 
Следваха целувки, милувки, галения и какви ли не още ласки. Чак докторът се просълзи, а ние, престъпниците, стъпвахме от крак на крак, изпитвайки неудобство от ледените си чувства към умиращия член на семейството. Кучето отвори бавно очи и погледна снахата. Тя не спираше своето красноречие, което би възкресило и мъртвец. След час очите на Рекси започнаха да гледат някак по-ясно и в тях се появи блясъка на живота. След още час си взехме кученцето и поехме към дома. От този ден вниманието на бебето и Рекси бе разпределено по равно, а ние – останалите отидохме съответно в трети и четвърти челен коловоз.