Блудният син

Щастието се открива в бедността и трудните пътища.
 
 
 
-Тате!?
 
Хижарят вдигна поглед от книгата. Дали му се стори така, или вятърът се шегува с него, като имитираше гласа на сина му. Не, в това време на годината само луд би тръгнал насам. Отново се наведе над книгата. Миг след това вратата на хижата изскърца и с нахлулия вятър и сняг се яви и той. Позна го. Би го познал и след двеста години, и след две хиляди дори. Кръвта му закипя. Красавец е станал. И мъж – голям и величествен като самата планина.
 
В хижата нямаше хора. Зимата е така – рядко се мяркаше човешка душа. Половин година живееше в самота и безмълвен. Е, ако не се смятат кратките разговори с кучето и няколкото кози в плевнята. Нощем чуваше тъжният вой на чакалите и това му навяваше плач на дете. На собственото му дете. Тогава в душата му напираше мька и сълзите му се стичаха по побелялата му брада. Не ги бършеше, не само защото не се срамуваше от тях, а и защото нямаше кой да ги види. Денем се радваше на катеричките, които се опитваха да откраднат остатъците по масата и дори горските мишки, които намираха топлина и храна в хижата му. В тази белоснажната пустош и най – случайно появилото се живо същество го радваше. Малкото задължения не запълваха деня му и той се отдаваше на четене. Така сякаш не губеше връзка с хората и техните съдби. Но изпитваше най-голяма наслада от самия контакт с тях. Пролетта идваше късно. Планинарите идваха с нея и си отиваха с есента, която винаги сякаш подраняваше . Все се надяваше, че и през зимата ще се намерят истински мъже, които да не се плашат от студ и сняг, но уви. Свирепите ветрове, лавините и късият ден бяха естествените врагове на човека и той прекланяше глава пред тяхното величие. Понякога облаците лягаха върху планината и хижарят час по час излизаше, за да бие камбаната. Ехото й се носеше през гори и долини, връщаше се обратно и после се понасяше кам върховете, прескачаше ги, спускаше се надолу, докато замлъкне напълно в някоя урва. Търсеше изгубили се планинари, но все не намираше.
 
-Как ме намери?
 
-Трудно. Предположих, че може да станеш хижар. Нали ти беше мечта?
 
-Да. Запомнил си го.
 
Младият мъж грееше ръцете и краката си на печката.
 
-Навън е дълбок сняг. Как дойде до тук.
 
-Не беше лесно. Приспах в подслона.
 
-Добре си направил. Нощем може да се изгубиш.
 
-Знам. Запомнил съм го от теб още като малък.
 
Хижарят се усмихна. Стана му драго, че думите му не са потънали сред облаците.
 
-Дойдох, за да остана при теб.
 
Старецът замълча. Всеки път, когато си спомняше този ден, нещо се късаше в него. Масата в кухнята до разпиляното злато. Не, това не беше злато. Златото е метал. А там бяха пръстени, колиета, гривни, обеци, монети, табакери и най-страшното- зъби. Още по-страшното бе, че неговата съпруга, усмихната опитваше всички тези украшения дали са по мярка за нейните ръце. Дали й отива колието, или обеците.
 
„Какво е това злато!? Чие е!?” – развика се той, но посрещна само усмивката на съпругата си и намръщения поглед на сина си.
 
„Мое е! Изработил съм го!”
 
„Как!? С честен труд!? Като си пребивал хора ли!? Като си измъквал зъбите им!?”
 
„Дори така да е! Аз няма цял живот да работя като теб и въпреки това да не мога да живея човешки!”
 
„И ти смяташ, че така живееш човешки!?”
 
„ Да, така смятам! Животът е жесток. Искам да имам кола, дом, семейство, което да не гладува. Как да го постигна по друг начин!? Да се блъскам по цял ден и да гладувам, само за да си плащам сметките!? Няма да стане!”
 
„А душата, сине!? Да върви по дяволите ли!?”
 
„О, престани с твоята душа! За каква душа говориш, когато всичко краде и се оправя, а ние не можем и един телевизор да си купим!?”
 
„Не всичко е материя, сине! Ако толкова до апартамент и кола си опрял- аз ще ти оставя всичко. А телевизор се купува лесно. Само остави това злато! Върни го на хората!”
 
„Ти луд ли си. Да го върна на хората! И да искам – не мога. Клетва съм дал и ще ме пречукат, ако се изметна от нея!”
 
„Клетва пред кого!? Пред бога!? Или пред дявола!?”
 
„Тате, престани с тези богове и дяволи!”
 
„На това ли те учих сине!? На това ли те възпитавах!? Не се превръщай в нацист от някой концентрационен лагер! Върни се към Доброто! Нима приказките, които ти четях преди сън, не те научиха на доброта и честност!?”
 
„Приказки! Животът не е приказки! Аз искам да живея, а не да витая в облаците!”
 
Бащата тогава разбра, че разговорът е излишен. Прибра в два куфара всичките си дрехи и ги напусна. Никой не го спря. За съжаление, те нямаха нужда от него. Беше излишен.
 
Двадесет години не ги потърси. Всеки ден в продължение на толкова години разговаряше мислено със сина си и се молеше за неговото спасение. И ето сега той е тук. До него.
 
-Как е майка ти?
 
-Не знам! Още щом ни напусна и се изнесох. Чувствах се като натрапник  винаги, когато влизах у дома. Четири години правих опити да се измъкна от бандата, но не можах. На четвъртата стана една престрелка между нашата и конкурентна. Убиха шефа и още две момчета. Тогава успях да избягам. Реших да се върна у дома и да започна свястна работа. Но майка ми беше прибрала някакъв тип. Казах й, че много бързо те е погребала и забравила и отидох да живея в един приятел. От тогава не съм чул нищо да нея. Работих на гарата като хамалин известно време. После в една строителна бригада. Лятото заминах на морето. Работих като сервитьор, после барман. Смених много работи, но през цялото време те търсих. Знам, че те обидих много тогава. Представям си колко тежко си преживял моите думи. Но сега идвам при теб, за да ти се извиня и да сме заедно. Много се срамувам от себе си. Знам, че си ми баща и ще ми простиш, но аз надали ще мога да си го простя.
 
-А момиче не намери ли?
 
-Намираше се по някоя за през нощта, но винаги се сещах какво стори майка с теб и не се решавах да се задомя. Не им вярвам.
 
-А трябва. Минаваш четиридесетте и закъсняваш.  Не всички жени са като майка ти. Има и свястни. Ще си намериш.
 
-Тук!?
 
-Не! Тук само ще си пропилееш младостта. Ще започнем отначало. Ще се върнем сред хората. Ще си направим дом. Ще си намериш работа и момиче. Аз внуци искам да гледам, не теб.
 
Синът само се усмихна и наведе глава, а бащата бързаше да избърше сълзите си. Но сега те не бяха от мъка, а от неизпитвано щастие. Блудният син се бе завърнал в лоното на Доброто