Старецът

Смисълът в живота е просто да си добър, независимо на каква цена.
 



Една пенсия от 160 лева едва ли би стигнала за лекарства и храна за двама души и то за цял месец, но старецът се надяваше на помощите, отпускани от местната Евангелска църква. Не че вярваше в Евангелията, но храната, която получаваше понякога, го спасяваше от умирачката, а и дрехите, които му даряваха, пазеха от студа и нощите бяха по-поносими. Само този, който не се е будил по няколко пъти от студ, никога не ще разбере колко е хубаво, когато човек спи непробудно, затоплен и нахранен. А в мазето на запустялата къща, макар малко по-топло от горните етажи, влагата си казваше тежката дума. Костите сякаш ти се разпадат и ставите започват да болят, както и да застанеш. Вярно е, че и годинките си казват думата, но сигурно ревматичните болки щяха да дойдат малко по-късно. Седемдесет и пет години! Двадесет и пет от тях – без подслон.
 Да отегчавам читателя с причини и следствия няма смисъл, защото ако ти е съдено да ти се случи беда, тя винаги ще се случи, независимо какви мерки си взел и как си живял. Сто и шестдесет лева! По по-малко от три лева на ден! И ако даде за лекарства тридесет, то ще останат по два лева. Това означава , че могат да си позволят по един хляб и малко сланина или мас, ако отидат до някое близко село и му я продадат малко по-евтино. Хубаво би било, ако може да си позволят и малко ракийка за сгрявка. Старецът веднага се отказа от тези си намерения, защото, ако купеше, това означаваше да похарчи парите за себе си. Момичето не пиеше. После щеше да се чувства гузен пред нея, въпреки че парите си бяха негови. Но нека първо да види колко ще му излязат лекарствата и тогава да прави сметки. Да, ще трябва да се ходи до доктора. Стар приятел от ученическите години. Е, дали докторът още му е приятел, вече не бе сигурен, но старецът му имаше уважението и дълбоко в себе си го чувстваше такъв. Ей сега ще се надигне и ще отиде при него. Далечко е, но момичето става все по-зле и трябва да побърза. Старецът отвори капандурата на мазето и пълзешком се измъкна оттам. Гредоредът изскърца.
 - Май и теб те е хванал артритът, а? – измърмори старецът.
 Може би, къщата се почувства обидена и не отговори на въпроса, а и той не очакваше отговор. Студеният вятър сякаш се впи в костите му, но старецът се загърна с реверите на якето и се закани:
 - Още малко и само можеш да си мечтаеш за мен! Сега ти е кеф, че ме караш да треперя, но там долу хич няма да ме е еня дали изобщо те има. Гад мръсна!
 Вятърът си знаеше, че старецът само така си говори. Винаги са били приятели, макар че понякога приятелите са така различни, че никой не би повярвал в тяхната взаимна любов.
 “Да-а, докторът е прав! Идеята е добра, но там ще искат майка си и баща си. Ако ми вземат цялата пенсия, как ще я карам? Ама нека да не бързам. Първо трябва да видя паспорта на момичето и дори да го взема със себе си, да не объркам пак нещо, че изкуфях напълно. Абе, като изкуфее човек дали му личи?“
 Като разсъждаваше върху неадекватните състояния на старостта и разговаряше със себе си, времето минаваше сякаш по-бързо, а и животът му придобиваше една такава философска запълненост. Жалко, че сега нямаше с кого да разговаря на тази тема. Виж, момичето го слушаше от време на време. Понякога заспиваше по време на монолозите му, но по-важното е , че не го прекъсваше и най-вече не му опонираше. А и не би трябвало! Та какъв житейски опит имаше то? Никакъв! А той бе врял и кипял и както сам казваше: “…..и нищо не разбрал“.
 Старецът намери паспорта в чантичката на момичето, докосна горещото чело с ръката си и като паклати глава с неодобрение, се запъти да излиза навън.
 
“Обирджии! Добре, че в дома за сираци са я осигурявали. Докторът беше прав. Като станат пълнолетни, никой не се интересува за тях. Дали работят, къде живеят, гладни ли са, здрави ли са, осигурени ли са и изобщо съществуват ли. Гадовете от Осигурителния институт ме оставиха само с двадесет лева, но аз съм доволен. Сега ще се обадя на Бърза помощ и момичето ще го лекуват в болница, а и ще го хранят, и дори ще го изкъпят. Само как ще се радва момичето като оздравее! Бих искал да видя усмивката й. Няма нищо по-красиво от усмивка на момиче.“
 
- Извинете, господине! Вие какъв сте на момичето?
 - Годеник, разбира се!
 Докторът се усмихна.
 - Трябва да подпишете тук, че сте съгласен момичето да бъде лекувано в болницата. Тя не е в състояние да го направи. Много е зле. Трябваше по-рано да ни повикате.
 - Съжалявам, но не бях получил пенсията и не можех да платя осигуровките й.
 - Разбирам. Имате ли телефон за връзка?
 - Не, остана на яхтата или в джипа. Не помня. Но вие не се притеснявайте – аз всеки ден ще идвам, за да питам как е тя.
 - Не е желателно, господине. Сега й трябва спокойствие, за да оздравее.
 - Спокойствие? – старецът се замисли. – Една жена оставиш ли я на спокойствие, започва да мисли за глупости.
 Докторът отново се усмихна на думите му.
 - Добре. Тогава се разбираме така: щом момичето оздравее, ще оставя бележка на портиера, че може вече да го видите. Съгласен?
 - И кога горе-долу ще стане възможно да я видя?
 - Не знам, може би след две седмици.
 - Но ние се обичаме, докторе! Аз мога да издържа, но не знам дали тя ще може?
 - Ако стане неудържимо, ще ви пиша бележка и ще я оставя пак на портиера.
 - Значи  да идвам по-често?
 - Както желаете.
 - Е, аз тогава ще тръгвам. И искам да се грижите за нея. Може и да е бременна!
 Толкова желаае да има дете от мен, че сърце не ми даваше да й откажа.
 
Докторът прегърна стареца през рамо и го изпрати с усмивка до вратата.
 
“Най-после портиерът ми даде бележката! Все ме гледа, сякаш съм някакъв престъпник. Пазвантин! Стражар! И тоя доктор голям садист излезе. Каза две седмици, а то мина месец. А аз всеки ден съм пред болницата и се надявам. А, ето я и вратата. Уф, как ми се е свило под лъжичката!
 Старецът натисна дръжката и подаде плахо глава. Видя само гърба на една жена, която гледаше през прозореца.
 „Сестра ще да е. Сигурно са я преместили в друга стая.“
 - Извинете…
 Жената се обърна и пред него сякаш се яви най-прелестното създание на света. Нямаше го вече онова момиченце – омърляно и слабичко. Отсреща стоеше една красива жена.
 - Господи, колко си красива!
 Жената се хвърли в прегръдките на стареца и се разплака.
 - Обичам те, обичам те! – ридаеше тя.
 В този миг в стаята влезе докторът. Старецът не изпускаше момичето от прегръдката си.
 - Докторе, чу ли? Ето, така се измъчва всеки път, щом забегна за час-два по купони.
 - Дано и с мен да бъде такава!
 - Чакай, чакай. Вие какво? Да не би?… А?…
 - Влюбен съм във вашата дъщеря, господине, и ще помоля за съгласието ви да…
 - Да татко, ние се обичаме и искаме да се оженим. Решихме да живееш при нас, поне докато си оправиш яхтата и джипа.
 Старецът избърса насълзените си очи. Никой никога не беше го наричал „татко“, а и не помнеше да бе обичан толкова силно, обърна се към доктора и каза:
 - Ето ти едно спокойствие! Казах ли ти, че жената трябва да се тормози! Знаех си аз……