Съкровището

Благородството, хумаността и аристократизма са превилегия на бедните или романтиците.
 
Тази зима се очертаваше като най-тежката за Юсуф и семейството му. Храната почти свършваше, а и на дървата им се виждаше края . Мартенските студове сякаш не искаха да си тръгват, а да се настанят трайно в планината. Дълбокият сняг не даваше възможност да се събират съчки от гората. Не позволяваше дори да се залагат капани, та да зарадва жената и децата с малко месце. Няколко тикви и чувал картофи бяха прекалено малко за четиричленното семейство и не даваха никакъв шанс то да дочака пролетта. Дървата се пестяха и въпреки че печката гореше, в стаята бе студено. Налягали по леглата, завити с одеала, децата гледаха омърлушени как майка им топеше сняг в една тенджера. За тях бе ясно, че и днес ще ядат картофи, а се надяваха поне да бъде пекана тиква. Брашното отдавна бе свършило, за да се надяват, че майка им ще приготви питки. Юсуф сви цигара, запали я и лютият дим се разнесе из стаята. Жена му го погледна недоволна, че пуши в стаята пред децата. Ако беше хубаво времето щеше да го помоли да излезе, но сега….
 -Гюлджай, снощи сънувах сън.
 Жената не каза нищо и той продължи:
 -Сънувах, че сеча дъба в двора.
 Юсуф млъкна за известно време, сякаш да си спомни по-добре съня и пак продължи:
 -Дървата свършват. Дебел сняг е навън. До гората не мога да отида, а и да мога как ще пренеса дърва? Мисля да отсеча дъба.
 Изчака малко, за да чуе как ще реагира жена му, но тя продължаваше да мълчи.
 -Стар е вече. Прогнил. Вярно, че е спомен от дядо, но за какво ни са спомените, ако не доживеем до пролетта!?
 -Щом си решил! – Сякаш с някакво безразличие отговори Гюлджай.
 -Знам, че ще ти е мъчно, но нямаме друг избор. Дори смятам да отсеча корените, та да го изкореня с воловете на Исмаил. Не се знае колко ще продължи зимата. Може и корените да горим.
 -Говори ли с Исмаил? Може и да не иска в този студ да изкара воловете.
 -Не съм, но ще отида още сега да приказваме. И ако е съгласен ще започна веднага да чистя снега около дървото.
 -Дано Аллах да ни прости, че оставяме без дом каракашката .
 -Ти пък за една каракашка ли си се запритеснила!? Ще си намери друго дърво и там ще свие гнездо. Дървета в гората колкото си искаш.
 -А хралупата?
 -Е, като няма хралупа, няма. Да умрем от студ, защото някаква си каракашка няма къде да си играе ли!?
 Жената не каза нищо. Доводите на мъжа й бяха правилни и тя се съгласи с него.
 -Прав си. Ще го отсечем, пък тя ще си намери нов дом. Гора-голяма. Пък и дъб в двора не върви. Така ще имаме повече място за садене.
 Този път Юсуф нищо не отговори. Обу се набързо, навлече шубата и гологлав се запъти към къщата на Исмаил.
 Както и очакваха, съседът им се съгласи да помогне при събарянето на дъба и дори предложи своята помощ за почистването на снега около дървото.
 Следващият ден премина в подготовка по изкореняването. Снегът бе прехвърлен встрани от мястото, където се предполагаше, че ще падне дъба. След това с помощта на кирки и лопати бяха открити и отсечени страничните корени, но самото поваляне оставиха за следващия ден, защото на слънцето му бе останало още малко път, за да се скрие зад далечните върхове.
 
Ххх
 
-Вържи го там, на средния. По-високо, по-високо, ама ако се хлъзга и там ще стане.
 Юсуф се бе покачил на дървото и внимателно пристъпваше от клон на клон, за да достигне желаната височина, за да привърже дебелото въже.
 Когато слезе, Исмаил вече връзваше другия край към юлара на вола.
 -Въжето е достатъчно дълго, та да не нараним животното. Юсуф, дръпни се настрани, та да не падне настрани и да станеш зиян . Дий, дий, хайде напъни се.-Подвикна Исмаил на добитъка. Вола напъна сили и се чу пропукване, нейде в основата на дървото. Корените поддадоха на мощта на животното и се скъсаха.
 -Хайде пак, даай.
 Вола още веднъж напрегна мускули и този път се чу още по страшен шум, който сякаш излизаше изпод краката им. Дървото се предаваше. Беше въпрос на време, за да рухне в краката им.
 -Хайде още веднъж. Даай, напънии.
 Сякаш вола чувстваше, че дървото ще падне, ако напъне със всичките си сили и тръгна с твърда крачка. Жилите му се изопнаха, вените се надуха с кръв и въпреки, че се чуваше оглушително късане на корените, продължи да напъва. После дъба се наклони застрашително и рухна. Разпиляха се клони встрани, но нито къщата, нито хората, нито животното бяха засегнати от тях.
 Като чуха падащото дърво, децата и жената излязоха от къщата, за да го видят, но после майка им бързо ги прибра, за да не стоят на студа.
 Исмаил развързаха въжето от юлара, а Юсуф заобиколи дървото, за да развърже и другият край. Но когато го заобиколи снега пред него представляваше бяла покривка, на която бяха разсипани сякаш цяло ведро със скъпоценности.
 С треперещ от вълнение глас, без да повдигне глава, с ококорени очи, Юсуф повика приятеля си.
 -От къде се появи това?
 -Не знам. Това не са ли пендари?
 -Пендари са. –Отвърна Юсуф и стисна една със зъби.-Златни са. Това ли искаше Аллах да ми каже в съня?
 -Какъв сън?
 -Друг път ще ти кажа.
 -Чакай, чакай, това не е ли сребърният часовник на татко?
 Исмаил хвана ланеца на часовника и го приближи към лицето си.
 -Той е. Ето и надписа: „На Мехмед от Ибрахим”
 -Кой е Ибрахим?
 -Дядо ми. На майка ми бащата. А ние само къщата дето не бутнахме да го търсим. Ама как се е отзовал тук? То от хралупата май се изсипа това съкровище. Кой ще го навре баш тука?
 -Каракашката- отвърна Юсуф. Тя ще е само, ама Аллах ми е свидетел, че не съм я виждал да носи в човката си нищо, освен орехи и клечки.
 -Дай да ги съберем в една черга и да ги внесем в къщата-предложи Исмаил.
 -Не, не мисля, че е хубаво да ги виждат децата. Може и да се изпуснат, та и проблеми да имам. Даже аз мисля да ги заровим в дупката, дето се получи от измъкнатите корени.
 -Ти луд ли си или страхлив?
 -Не съм луд, нито страхлив, ама това злато не е мое! Ще ми се стовари някоя беля на главата, ако харча чуждо злато, да знаеш.
 -Юсуф, ти си полудял. Абе човек, не виждаш ли, че семейството ти няма да дочака пролетта, а ти си се загрижил хората какво щяли да разправят.
 Двамата мъже седнаха на дънера и гледаха златото със страхопочитание.
 -Знаеш ли какво мисля аз. –след дълго мълчание промълви Исмаил.-От мен дума няма да излезе и селото никога не ще узнае за това имане. Ама каква е ползата от него, когато няма да можеш да си купиш поне храна, че да изкараш зимата. Затова, според мен е по-добре да кажем на всички, та така никой в нищо да не може да те упрекне и да не се съмнява в чистото ти сърце.
 -Ти и Аллах сте ми свидетели…
 -Знам бе Юсуф, знам-прекъсна го Исмаил-Помисли си и ме послушай. По-добре ще е да направиш така, както ти казвам.
 Двамата дълго мълчаха и обмисляха как да постъпят, докато накрая Юсуф вече решен се изправи.
 -Какво сме се зачудили? Задника ми измръзна от мислене. Викай всички хора да дойдат.
 -Добре, че ме послуша. Сега обаче преди да ги повикам, събери всичко, що е на земята и каквото е останало в хралупата в една черга. Прибери пендарите, че тях няма как някой да си ги познае, освен ако не са с нишан , а останалото покажи. Ако някой си познае нещо, дай му го, така все едно десятък на Аллах даваш. Той ти даде, дай и ти. Хайде отивам. Ще им кажа малко по-късно, че да имаш време да прибереш всичкото злато. И децата ще кажа, у дома да останат, да ве ги водят тука, така да знаеш.
 -Добре, ама си вземи часовника, не го оставяй. Той си е твой.
 -Благодаря ти Юсуф.
 -И още два пендара за работата дето свърши, че инак сам нищо нямаше да направя. А и съвет добър ми даде.
 -А не мога Юсуф.Благодаря ти, ама това са много пари. Не може така да ги раздаваш за щяло и нещяло. Ако я караш така пак до просешка тояга ще стигнеш!
 -Млъкни и вземи парите. За здраве ти ги давам.
 - Е, щом е за здраве…Много ти благодаря. Аллах да те поживи. Много стока ще накупя с тези пари.
 -А аз пендарите за учение на децата ще оставя, че инак като мен прости ще си останат.
 -Неук, не значи прост бе, Юсуф. Ти знаеш ли колко много учени хора, са по прости от теб!?
 -Стига си философствал, ами тръгвай, че времето тече!
 -Така е, ама не си прав. Тръгвам.
 Юсуф кимна с глава и се запъти към къщата, а Исмаил поведе вола към къщи.
 Два часа по-късно пред къщата на Юсуф се бе събрало цялото село. Близо стотина човека разглеждаха съкровището, едни с очи на възхищение, други с интерес, а някои със завист. Намериха се и такива, които си познаха нещата и след обстоен анализ, Исмаил, който пък играеше ролята на кадия връщаше откраднатите от свраката вещи. Когато вече нямаше кой да си познае откраднатото, той предложи следното:
 -Ако някой си хареса нещо, може да си го закупи срещу стока.
 -Аз, аз искам да взема този сребърен пръстен. Много ми харесва и искам да го подаря на дъщерята. Един коч давам за него.
 -Ремзи-намеси се сега Юсуф-нека да бъде най-лошия, че ще го заколя-няма нищо за ядене.
 Сякаш тези думи отприщиха струните на съпричастността към неволите на Юсуфовото семейство.
 -Аз давам двете крави за тази златната гривна. На жената искам да я подаря.
 Юсуф кимна в знак на съгласие. После стана едно пазаруване, което и на панаир не можеш да срещнеш.
 Надвечер Юсуф имаше пълен двор с добитък и мазе претъпкано с меса, сирене, масло, брашно, картофи, тикви и какво ли не.
 В селото имаше още две семейства бедни като неговото, но Юсуф не ги забрави. Продължаваше да продава, но стоката се изпращаше вече на тези семейства.
 Те пък, неочаквали това благоволение пристигнаха ръката да му целуват, но той им се скара и дори ги заплаши, че ако продължават с техните благословии ще си вземе всичко обратно. Разбира се на тези думи никой неповярва, но добрината, която стори Юсуф сакаш накара всички да се почувстват по-добри и сплотени.
 Вече се бе мръкнало, когато на масата остана само един принчен пръстен.
 -Ето, този пръстен, нека остане в земята. -промълви Юсуф и го хвърли в зейналата яма от под старият дъб- та да стане по-плодотворна и милостива към хората.
 Хората шептяха одобрително при тези негови думи и после един по един си разотидоха. Юсуф се прибра в къщата, където цареше радост и веселие. Щастие бе изпълнило сърцата на Гюлджай и децата му, но неговото тънеше в тъга и размисли.
 „Нима бях прав Господи, като придобих имане, без да съм се трудил за да го спечеля!?”- питаше се Юсуф. – „Нима като разполагах с него, не съгреших?”
 После запали цигара и излезе от къщата, сякаш така можеше да получи отговор от Него, който би трябвало да е някъде там, сред блещукащите звезди на студената нощ. Некой не знае, дали Аллах е чул неговия въпрос, защото в две къщи, десет спасени от глад люде се молеха на Всевишния за здравето на този свят човек.
 
[1] Каркашка-сврака/нар/
 
[2] Юлар-оглавник, хомот, рамка, която ограничава движението на главата на животното и дава възможност на водача да го подкарва, там където иска.
 
[3] Зиян-загуба, унищожение, затриване/нар./
 
[4] Ведро-дървен или ветален съд за течности
 
[5] Нишан-белег, следа
 
[6] Кадия-съдия/тур/
 
[7] Пиринч-сплав от две части мед и една част цинк