Родината

Родината е не само природа, а и хора. А когато хората са лоши, красотата на природата се обезличава.
 
-Орхан бей, с голяма молба съм дошъл при теб.
 
Селянинът бе свел покорно глава в нозете на господаря и не смееше да повдигне глава. Встрани от него по миндерите бяха седнали подчинените му и слушаха прошенията на простолюдието.
 
-Знаете, уважаеми господарю, колко лоша бе тази година за посевите. Изгоря всичко що бях посял. Не капна капка дъжд. Сега аз и моето семейство сме обречени на глад. Та с молба съм дошъл, Орхан бей, да ми заемете някоя жълтица, та да преживеем. Ще ви ги върна на следващата година, когато продам продукцията си.
 
Този ден беят бе чул достатъчно такива молби, за да бъде трогнат. С мъка отвори очи. Жегата го унасяше в следобеден сън, но тази година бе плодородна за него и трябваше да използва времето си пълноценно.
 
-Ами ако и следващата година е пак сушава!? Какво ще правим със заема!?
 
Насядалите по миндерите зашушукаха одобрително на мъдрите мисли на господаря си.
 
-Ами ще ви работя, за да си ги върна-повдигна глава селянинът и погледна умолително тлъстото лице на бея.
 
-В такъв случай не е ли по-добре вместо да чакам следващата година да ми работиш сега и аз да ти давам надник?
 
Подчинените отново закимаха с глава и възклицаваха одобрително, така че да бъдат чути от господаря си: „Браво на нашия господар. Аллах го е дарил с много мъдрост.”, „ Велики са мислите на Орхан бей. Единствено Аллах може да се докосне до тях.”, „Благословен да бъде нашият господар. Нека Аллах сто години живот да му даде.”
 
-Ако започна работа при Вас, нивичката кой ще гледа, господарю? Жената е болнава и не може да я обработва, пък и деца гледа.
 
-Като е болнава  защо ражда деца!? Мислете с главите си, а не с ….
 
Съветниците се разсмяха с пълен глас, като отново не пропуснаха да изтъкнат голямото чувство за хумор на Орхан бей.
 
-Трудно, господарю, но Аллах е милостив и ни е опазил до сега. Надяваме се, че и за в бъдеще няма да свали очи от нас.
 
-Ами като е милостив, защо идваш тогава при мен!?
 
Селянинът остана изненадан от въпроса на бея. Нима Аллах наистина е милостив към мен? Ако беше такъв, защо докара суша и го накара сега да проси милостиня от бея?
 
-Защото може би Аллах има толкова по-важни проблеми, че не му е останало време за мен и моето семейство. Може би не ме е забелязал дори. А вие, господарю, ме познавате , а и аз вас. При Аллах как да отида за милост?
 
-Добре го каза. За награда ще ти направя едно предложение. Ще ти дам 200 жълтици за нивичката ти, ако решиш да я продадеш. Какво ще кажеш,а?
 
„Ако откажа, означава, че беят няма да ми даде заема, който ще му поискам, а това означава, че ще сме обречени на глад. А и на никой друг не мога да я продам, защото нивите се купуват само от него, защото е управител на тези земи. Макар че нивичката ми струва пет пъти по-скъпо, трябва да се съглася, иначе губя. Така поне ще преживеем, а догодина ще му мислим.”
 
-Много щедър сте,  Орхан бей. Съгласен съм да продам нивичката.
 
-Ковчежник, преброй 200 жълтци на бедняка и го пусни да си ходи?
 
Един от седналите на миндера повдигна капака на съндъка, който стоеше до него, и започна да отброява жълтиците.
 
-Данък за кравичката, данък за дома, данък за каруца, данък нива, данък покъщнина, данък за господаря- Аллах да го поживи още сто години, данък за ползване на вода, данък смет, данък за военна повиност, данък замърсяване на въздуха, данък…
 
Селянинът вече не слушал думите на ковчежника. Беше му безразлично дори дали ще вземе пари, или не.
 
- ….и така остават чисти пари 120 жълтици и като ги обложим с държавен данък остават чисто 90 жълтици, за които трябва да се подпишеш ето тук.
 
-Какво ще правиш с толкова много пари, селянино?- отново с мъка отвори едното си око бея.
 
- Вероятно ще ги дам, за да излекувам жена си.
 
-Благородно нещо ще направиш преди да умрете от глад -разсмял се бея , а с него и седящите по миндерите му подчинени.
 
Селянинът прибрал жълтиците и напуснал покоите на господаря си.
 
Когато си отишъл в къщи, разказал всичко на жена си от игла до конец.
 
-Добре си направил мъжо-отвърнала му тя. Макар и да знаем, че нивичката струва много повече, е по-добре да се радваме на малкото, отколкото на нищото. Сега трябва да помислим и за това, как ще преживеем с тях. Мисли ти, ще мисля и аз. Може и нещо добро да измислим.
 
Мислили, мислили, правили различни предложения, които в последствие отхвърляли като нереални и накрая измислили. Решили да отидат и да живеят в друга страна, при друг бей.
 
Родината им била красива, пълна със зеленина и потоци. Земята плодородна и давала по няколко реколти. А там където отишли, това го нямало. Пясъци, безводие и дори една реколта трудно се изкарвала. Но хората в тази страна, за разлика от родината им, били щастливи. Беят бил мъдър и не обременявал народа си с непосилни данъци. Поданиците му били верни и го благославяли.
 
Купило си семейството една нивичка и започнали да работят както са го правили цял живот. С непосилен труд изкарвали толкова, колкото в отечеството си с два пъти по-малко сили. Дошло време да плащат данъци на бея.
 
-Е, селяче, знам че от една година живееш в моята страна и още не си се закрепил, затова като се посъветвах с моите везири, решихме тази година  да не ти вземаме  данък. Напротив, тъй като виждам че си работлив и амбициозен, ще ти дам да ползваш напоителните ми канали, когато остане вода в излишък. Тази услуга няма да ми я заплащаш тази година, а чак от следващата.  Отивай си мирно и здраво се труди, че твоята продукция е от значение за разцвета на страната ми.
 
Тръгнал си селянинът и разказал всичко на жена си. Съмнявали се в думите на господаря си, но все пак решили и с останалите пари  да си направят къщичка до нивата, така че да им е близко, а и вода да имат, ако им разреши беят. Свикнали на немотия и лишения, все пак изкарали криво ляво до следващата година. Мъчно им било за Родината. Тъгували за песента на птичките, които се криели в шаварите, липсвал им ромонът на потоците. Но не можели да се върнат обратно, защото това означавало само едно-смърт. Затова останали на по-сигурното място. Тази година беят имал много вода и им разрешил да я ползват колкото си искат. Продукцията, която изкарало семейството, била четирикратно по-голямо от предходната година. Но не смеели да се зарадват, защото си спомняли как беят в Родината им взимал половината от нея и за тях оставало толкова, колкото само да преживеят до следващата.
 
Дошло време за данъците.
 
-Радвам се, че отгледахте толкова много продукция. Така и аз съм спокоен за гладуващите ми поданици. Ще ви взема една десета от нея като данък и ще ви разреша догодина пак да ползвате от моята вода.
 
Просълзил се селянинът и едва успял да благодари за щедростта на бея.
 
-Имаме една поговорка: „Не дери овцата, щом можеш да я острижеш”. Когато имаш ти-имам и аз. Така че нямам полза да ти взема всичко. Ако го направя, утре и аз няма да имам. Отивай си сега и се труди, защото твоят труд е свещен.
 
Кимали везирите отстрани в знак на съгласие.
 
Мъдри били думите на бея.  От щастие преливало сърцето на селянина. „Аллах е милостив като ми даде просветление и напуснах родината си, за да дойда тук.
 
Купил си селянинът още една нивичка и така с годините все повече забогатявал. Започнал все по малко да мисли за Родината си и започнал да приема чуждата страна за такава. Щастлив бил, че сиромашията вече останала само като кошмарен спомен. Благославял господаря си и Аллах. Все по-хубаво му било там, на новото място.
 
Минали много години.
 
Замогнал се селянинът,  решил да наобиколи старата си Родина и още веднъж преди смъртта си да се порадва на природните й красоти.
 
Но съдбата не била благосклонна към него. Още с пристигането си разбойници го обрали. Никой не си направил труда дори да открие и накаже престъпниците, защото в тази страна това било ежедневие, правосъдие нямало, а и често разбойниците били под опеката на везирите на султана. След дълги перипетии успял да стигне до родното си село, където го посрещнали като предател и отстъпник. Чул най-лоши думи за себе си. Хората били злобни и жестоки. Никой не се зарадвал на неговото щастие, а напротив – пожелавали му най – лошото, което човек може да се сети. Всичко тънело в мизерия и мръсотия. Навсякъде хората мамели и ограбвали. Простащината се ширела навред и малцина били тези, които не й се кланяли. Високомерие и презрение към другите царяло в душите на хората. Никой не жалел и не помагал на ближния си. Егоизъм и себелюбие владеело душите им. Всеки се подигравал на другия, но не търпял да се подиграват с него. Малкото, което имал, го пазел като зеницата на окото си, но всячески се стараел чрез клевети, лъжи и измами, да отнеме чуждото.
 
Опечален от видяното, селянинът с радост се завърнал отново у дома. Жена му седнала до него  и с нетърпение зачакала да и разкаже новите си впечатления.
 
-Така съжалявам, че и аз не дойдох с теб, та да видя за последно красивата ни страна.
 
-Не съжалявай! Нито природа видях, нито птички чух. От цялото това пътуване научих, че по-добре и да си сред пустинята, заобиколен от приятели, отколкото в  Рая, но заобиколен от „зверове“. Вярно е казал поетът:
 
Тоз, който сред враговете си живее,
 
не ще запази свойта чистота,
 
не чува птичката в утрото как пее
 
ни ромон на планинската вода.
 
Не е дарен животът ти чрез милостиня,
 
за да премине безсмислено, и знай,
 
че по-добре е да живееш сам в пустиня,
 
отколкото с простащина без край.