Жив е

Това, че имаш изискани маниери и добро държание, не означава, че си по-възвишен от другите.    
 
Монотонното потропване на колелата накара пътниците един по един да заемат удобни пози и да се отпуснат в прегръдките на съня. Заех местото в близост до вратата на купето, за да имам възможност безпрепятствено да излизам и да изпушвам по една цигара от време на време. Обичам да гледам перона със засуетилите се пътници, железничарите, почукващи с дългото чукче, спирачките на колелетата и изпращачите, на които понякога им се налагаше да скачат от вече потеглящия влак. Понякога по пероните срещах едни и същи лица, за които сякаш гарите бяха дом. Не изпращаха никого и никого не посрещаха. Стояха все на едно и също място и наблюдаваха. Кого и защо, не знаех, но те винаги бяха там.
 
-Свободни ли са местата?
 
В купето се подаде мъж на около шестдесет, последван вероятно от своята половинка. Бяха доста пълни хора. В ръцете си държаха две-три чанти и няколко найлонови торбички. Заспалите отвориха очи с досада.
 
-Тези две са свободни – отговорих аз.
 
-Благодаря ти, младеж. Ще помогнеш ли да качим ей тези чанти горе, та да не стоят в краката ни?
 
Помогнах им и излязох да пуша. Жената мълчеше, но мъжът не преставаше да говори. Разпределяше местата на чантите, нагласи жената да заеме мястото си, извини се на тези, които побутваше, сякаш не забелязваше, че хората са със затворени очи. Заспалите до преди минутка с мъка се пробуждаха, за да наблюдават новопристигналите. В погледа им се долавяше любопитство, примесено с голяма доза досада. Бях срещал много хора от този тип. Несъобразителни, егоцентрични и досадни. Доста глупави, за да го разберат, но понякога между тях се срещат и добри, простовати и честни. Този, вероятно не бе от последните и тъй като не ми се слушаха брътвежи, излязох в коридора да запаля  цигара. За жалост не бях пощаден от монолога и трябваше да се примиря с това мъчение.
 
-При дъщерята в Айтос отиваме. Зетят е от там. Военен е. Абе добра партия. Една шапка пари получава.
 
Последва силен и заразителен смях, което накара и останалите да се усмихнат непринудено.
 
-Зъболекарка е. Е, все още не работи, ама като си направи кабинет, цял Айтос при нея ще ходи. Казах им от мен храната, от вас – парите. Ще събирате и ще го направите.
 
И като намигна неопределено, продължи:
 
-Не, че няма да дам и аз някой лев, ама по-добре е да не знаят, че ще ги опукат, ей тъй, на вятъра, за дрънкулки. Та сега им нося, барем за месеца храна. Знам да храня аз. Я, жената какъв гръб е отпрала – четири педи и три пръста.
 
Отново последва заразителен смях и този път някои от присъстващите започнаха да си бършат насълзените очи. Жената само наведе глава от неудобство, защото всички погледи бяха насочени към нея и по-точно към прословутия ; гръб.
 
-Не понасям недохранени жени. Жената трябва да не можеш да я обгърнеш и да има и още, и още, и още. И отпред, разбира се, да има поне неутронни бомби! Аман от ръчни гранати!
 
Купето отново се изпълни с оглушителен смях. За минутка последва кратко мълчание. Един от пътниците, след като се успокои, го попита:
 
-Че какво работиш, та успяваш да нахраниш толкова хора?
 
-Магазинер. Тънка работа е това. От всеки магазинер не става. Трябва да си го имаш заложено. Има си закони. Купуваш евтино, продаваш скъпо. Оглеждаш купувача: как е облечен, има ли златни накити по него, погледът му на хитрец ли е, или на глупак и преценяваш дали можеш да го преметнеш, или не. И не само това: например, ако трябва продадеш един килограм захар, можеш да сложиш 950 грама и купувачът няма да разбере дори. За деня можеш да продадеш двадесет килограма, което прави един килограм за тебе. Чиста печалба. Но ако трябва да продадеш 20 килограма и сложиш деветнадесет, клиентът веднага ще забележи липсата. Та, колкото по-надребно продаваш, толкова повече печелиш. А и не само захар се продава, нали? И маслинки, и кашкавалец, и сиренце, и масълце, и какво ли не. Ами хартийката. Колкото е по-дебеличка, толкова повече печелиш. Понякога, като ми донесат един топ, ей не мога я вдигна. Барем четиридесет килограма е, ама погледнеш, за седмица и заминала. Слагаш я на кантара и уж не личи, ама влиза в цената, нали?
 
-Вярно бе, обади се старецът до прозореца, как не съм се сетил до сега!?
 
Всички пътници гледаха учудената му физиономия. В нея се съчетаваше философско прозрение за собственото му житейското съществуване, за безсмисления изминат дългогодишен път, презрение към собственото нищожно и елементарно мислене и виждане, както и отчаяние от безпомощността да върне изгубеното. Зяпналата му уста и ококорените му очи накараха останалите да прихнат в неудържим смях.
 
-Байно, и още за колко работи няма да се усетиш, сам не предполагаш! А водата и солта пък какви помощници са, да не ти говоря! И още, и ,и още. Ама като решиш да ставаш магазинер, ще ми се обадиш и ще те науча. Ама то този занаят не е за всеки, да знаеш. И като те гледам, бая има да го учиш. То или си роден за такъв, или никога не ставаш. То аз дъщерята щях да я направя магазинерка, ако ставаше , а не да се занимава с чейнета.
 
- А данъчните? Как се оправяше с тях?  – попитах иронично аз.
 
-Нямах никакъв проблем с данъчните. Българинът е беден, независимо какво работи и поради тази причина е подкупен и крадлив. И аз крада, и ти крадеш, всички крадем, за да живеем. Няма да мрем заради онези, които ни крадат, я! Колкото по-малко ни дават, толкова повече крадем. Закон, байно. Ако получаваш две хиляди вместо двеста, бая ще се чудиш дали да загубиш работата си, пък и да станеш за резил, само и само да спечелиш двадесет лева! Никой не гласува по изборите заради черните очи на този или онзи! Всеки гласува белким някой да оправи живота им. Ама българинът, като се качи на главата на народа и вместо да мисли за него, почва да краде и лъже повече от нас. Ама ние, ако крадем, за да живеем малко по-човешки, те крадат, та и поколенията им да живеят в разкош. Нямат ли срама!? А законите си ги правят едни такива, специални: теб да окаушат, той да е недосегаем. Резил, голям резил. Политикът се ражда, той не се създава. Сиреч като магазинера. Или го имаш там, вътрешно или никога няма да го научиш. В противен случай само се изпускаш и мирише, мирише…… Ама хайде да не казвам грозни думи, че дами има.
 
И магазинерът погледна с такава нежност съпругата си, че ни стана мило. Дори някои се просълзиха. А жена му сведе поглед срамежливо и отново не пророни дума. Разбира се, магазинерът не удостои с поглед останалите дами, може би, защото му изглеждаха недохранени, а може би, защото магазинерското му сърце принадлежеше само на една.
 
Премислях думите му и намирах, че в тях има много истина, макар и жестока. Нима тези, които избираме да ни ръководят със своите закони, дела и постъпки, ни правят по-порочни и озлобени.
 
-Много житейска мъдрост има в думите Ви, господине. Но мислите ли, че Господ ще ни опрости греховете, когато си отидем.
 
-Предполагам, че не, младежо. Ако бяхме умрeли честни, навярно Господ щеше да ни прати в Рая. Ама нали всички се раждаме с надеждата, че ще живеем честно! И когато ти се родят деца, трябва ли да ги обречеш на смърт, само и само да станеш светец. Е па това няма ли да е грях!? Сложна работа. Важното е, че онези, дето ни правят живота такъв, ще са по-зле, когато се срещнат с него. Ех, как искам тогава да гледам отстрани и да им се радвам.
 
„Бай Ганьо, бай Ганьо- мислех си аз- още си жив. И колко много мъдрост има в тебе, сам не знаеш. А ние, умните, те плюем и си мислим, че сме нещо повече.“