Разказвача

Смисълът на живота е в твоето предопределение.
 



Преди много, много години ,в древни времена, когато хората вечер край огъня си разказвали приказки и странни истории, живеел един разказвач. Бил толкова сладкодумен, че хората онемявали, когато им разказвал, забравяли за грижите си  и времето, в което слушали невероятните му разкази, неусетно отминавало. Щом видел пред себе си събраните около огъня хора, сякаш не той, а някой друг изговарял думите , които се леели като поток и създавали невероятни истории, в които и самият той не би повярвал. Независимо от продължителността на разказите му и тяхната заплетеност, веднъж изказани от неговата уста, оставали в паметта му и той ги повтарял стотици пъти.Приказките му макар и необикновени, били поучителни и преминавали от уста на уста, и се запомняли от хората. Въпреки радостта, която виждал в хорските очи, разказвачът бил изпълнен с мъка.Нещастието, което го измъчвало, било гърбицата ,която носел по рождение. Тя често му донасяла беди и страдания. Разказвачът нямал свой дом, обикалял от град на град, от село на село, от оазис на оазис и  отсядал там, където бил приет. Често му се налагало да бяга, подгонен от децата, които го замервали с камъни и обиждали за недъга му. Страдал разказвачът от тези свои неволи, но миг след страданието, сърцето му отново запявало и той с добротата на своята душа прощавал на малчуганите.
 
Годините минавали, а в душата си разказвачът все повече тъгувал заради своя недъг. С умиление гледал красивите девойки и мечтаел и той да бъде като другите: да се задоми, да има дом и семейство и най- вече деца, на които да остави своето разказваческо умение. Тъгата  обсебвала душата му, постепенно  разказите му ставали все по-тъжни и печални. Все по-рядко виждал усмивки и смях, но за сметка на това, все по-често – мълчаливи сълзи в разотиващите се слушатели.
 
Веднъж, прогонен от някакъв град, поел през пустинята ,за да отиде в друг, който бил толкова отдалечен, че както бил без вода и храна, трудно би преминал и половината път до него. Но понякога човек в отчаянието си прави такива неща, които не са подвластни на разума. Вървял часове наред разказвачът сред пясъците и не спирал. Вечерта го сварила насред тях, но той продължавал да върви, без да се интересува от това, дали е избрал правилния път или не. В мъката си той се бил предал и животът за него бил вече толкова безсмислен, че само младостта му го крепяла, за да живее. Утрото дошло, а разказвачът все вървял и не спирал. Когато слънцето се извисило и неговите лъчи изгаряли всичко живо в пустинята,задухал вятър и повел горещите пясъци в неизвестна посока. Връхлетяла го силна буря и той бил принуден да спре ,за да предпази очите си от проникващия прах и песъчинки. Но като по чудо изведнъж точно до него вятърът секнал, а слухът му долавял все още съскащия вятър около него. Отворил очи и останал изумен. Пред него стоял Бог. Самият той никога не бил виждал Бога, а и колцина са тези , които са го виждали, но нещо в него говорело ,че е той. Паднал на колене и уплашен заговорил:
 
-Велики Аллах, прости на мен, грешника, че бях неблагодарен затова ,че си ме създал с гърбица и в мислите си ти бях обиден, но знам ,че разбираш болката ми и ще ми простиш, защото си благ и великодушен, и винаги прощаваш на такива неблагодарници като мен.
 
-Мълчи и ме послушай. Ти си моята уста, ти си моите мисли.Неслучайно на теб дадох тази дарба да учиш хората на добро и да прославяш името ми. Нима мислиш, че животът е толкова дълъг, та не би го изживял с една гърбица!? Огледай се. Виж хората как страдат заради неща, които са преходни и отминават.Защо? Защото не са разбрали своето предопределение. Защото не са разбрали смисъла на своето рождение. Защо са се родили и какво е тяхното призвание. И ти като тях искаш да се радваш на земните блага, сякаш те са най-важното в живота на човека.
 
-Прости ми Боже, но и аз като обикновените хора искам жена, която да обичам, дом, семейство , деца. Нали е казано:
 
Ако се плашиш  вече да мечтаеш,
 
то ти си мъртъв ,но не знаеш.
 
Подобно: пукната от камък стомна,
 
ще имаш света за каменоломна.
 
-Нима искам много!? Но с тази гърбица ми е невъзможно да се радвам на това.
 
-Явно не разбираш, че има и по-святи неща от земните радости.
 
Защо ти е да търсиш Любовта,
 
щом да те намери тя не е решила!?
 
Саксията в едно с цветята и пръстта,
 
не една глава корава е разбила.
 
-Затова ще ти махна гърбицата , но за сметка на това, ще ти отнема дарбата да разказваш. Запомни, че:
 
Любовта не всекиму ще отреди
 
двама да гребат от нея със охота.
 
Градушката е дъжд, но повече вреди ,

отколкото  полезна да е за Живота.

-Аллах акбар*!- извикал разказвачът и в този момент Бог изчезнал. Пясъците го принудили да закрие очи и да легне в тях под напора на ураганния вятър.
 
Щастлив бил разказвачът.Нямал гърбица, и тъй като имал хубаво лице ,се оженил за момиче по сгода. Разбира се бил беден и живеел бедно. Не след дълго му се родило момченце.
 
Годините летели. Сиромашията не излизала от къщата и жена му ставала все по раздразнителна и злобна. Разбира се любовта отминала и това дало повод жена му постоянно да натяква, че е некадърен да печели, че е бездарник, който  не е трябвало да се жени, че е сгрешила с този брак и хиляди още обиди, на които той, в името на брака се стараел да не обръща особено внимание. Но когато тези думи започнали да излизат и от устата на сина му, тогава печал покорила душата му. Не смеел да се прибира в къщи и предпочитал да се скита по пазари и тържища, та дано да донесе нещо в къщата, за да не бива обругаван. Никой не искал и да знае, колко много за него е семейството. А колко много е мечтал за този дом и колко сълзи е пролял, за да го има. Вярно са казали хората:
 


Бедата не идва никога сама.
 
Не жали нито беден, ти богат.
 
Ще те последва и навън и във дома.
 
След дълга суша идва град.
 
Накрая решил да изостави дома и семейството и тръгнал по белия свят. Независимо от обидите , душата му страдала за семейството, но синът му бил вече голям, за да печели, и това го успокоявало донякъде. Вървял така в пустинята ден и нощ без да почива. Искал да падне изтощен от умора и свърши с живота си. И това станало. Настигнала го буря и той паднал изнемощял от умора, свил глава между краката си и изведнъж всичко утихнало.
 
Разказвачът отворил очи и се опитал да се надигне ,но пясъците го притискали, а и тази гърбица така му пречела да се изправя. В този миг разбрал ,че всичко това било само сън. Сън, който му е пратил Аллах , за да разбере безсмислието на земния живот. Зарадвал се разказвачът на съдбата си и дори на гърбицата, която толкова често проклинал преди. Замислил се и в главата му отново се зародили чудни и невероятни истории. Значи Бог не му е отнел и дарбата. Какво би правил без нея!? Паднал на колене с просълзени от щастие очи и извикал:
 
-Благодаря ти ,Господи, че не ме наказа!И след миг добавил-и за гърбицата ти благодаря. Разбрах всичко и ще благославям твоето име докато съм жив. Правилно е казано:
 
Мечтата може да те умори,
 
ако непременно искаш да я осъществиш.
 
И от най-голямото дърво дори
 
не можеш кораб да си построиш.
 
След това се изправил и радостно поел към живота.
 
-Вярно е казано:
 
Каква е ползата от мъдрите слова,
 
щом след страданията ги четем.
 
За мен поуката е във това:
 
Добре ли сме – поуките не щем.
 
*Аллах акбар-Аллах е велик