Къщата на дядо

Човек не трябва да се страхува от смъртта, ако е осмислил живота си.
 
 
 
-Съжалявам, доктор Колева! Диагнозата е рак на стомаха. Сама знаете, че медицината е безсилна при това заболяване. Ще направим всичко възможно, поне да стопираме отчасти развитието и да удължим, с колкото е възможно живота на дядо ви. Ако прецените, пациентът ще бъде подложен на операция, но разсейките са толкова много, че няма шанс за неговото оздравяване.
 
-И все пак колко му остава?
 
Колегата ме изгледа изненадано.
 
-Лекарят винаги забравя знанията си, когато се отнася за близък човек.
 
-Така е! -смутолевих виновно. – Предполагам два-три месеца, въпреки че може да се появят и изненади.
 
-Правилно, колежке!  Медицината е безсилна все още пред тази болест. Съжалявам, но ме чакат в операционната.  До скоро!
 
Бях зашеметена от думите. Седнах на пейката в коридора и заплаках. Дядо, добричкият ми дядо щеше скоро да умре. Аз, лекарят, бях безсилна да направя  каквото и да е за неговото спасение. Никой не желае смъртта на близките си, независимо че те могат вече да са на преклонна възраст и е време да поемат по други, незнайни пътища.
 
След като се поуспокоих и избърсах сълзите си, влезох в стаята му. При отваряне на вратата дядо ми бавно се обърна и ,щом ме видя, лицето му грейна от радост.
 
-Нели, момичето ми, как се появи тук?
 
-Случайно, дядо, командировка. Реших да те навестя. Съседите ми казаха, че си в болницата и веднага дойдох, за да видя как си.
 
-Зле, нали?
 
-Анемия, нищо особено! Само трябва повече да се храниш и след месец – два  ще си отново на крака, както се казва.
 
Лъжех безцеремонно и уверено. Та нима можех безсърдечно да  кажа истината и да сломя душата му, само заради това не трябва да се казва истината!?
 
-Ще трябва да хапваш повечко бульони и месо.
 
-Месооо!? – Повтори като ехо дядо ми. – Като млад не можех да се нахраня, ако не ям месо, но с възрастта, то започва да ме отвръщава. Сега предпочитам плодове, зеленчуци, сирене, кашкавал и мляко. Е и чай на закуска от билки, набрани лятоска.
 
Както слушах дядо, се сетих, че при дядо Салих трябва да отида. Той знае всякакви билки и отвари. Само на него ще кажа за болестта на дядо, може и да помогне.Добър човек е  и на много хора е помогнал.
 
-Спомням си като войник  -продължаваше дядо да разказва, а аз служих повече от пет години, имахме едно момче като планина. От добруджанския край беше някъде. Сигурно беше два метра, ако не и повече. Тежеше барем сто и петдесет кила, пък може и двеста да беше. Радко се казваше, помня. Единственият войник в армията, който служеше с потури и цървули. Нямаше как дрехи за него специално да шият, я. На нас ни се полагаше по хляб на ден, а на него два даваха и пак не му стигаше. Като донесат баката с фасула, всички я наобикаляхме и гребяхме с лъжици от нея. Не се бавехме изобщо, защото когато останеше един – два пръста на дъното,  Радко плюваше в нея и ние се отдръпвахме погнусени. Тогава започваше да се храни той. Омахваше всичко, та я и обираше с хляба. Все казваше, че и без това готвачът не я мие, поне той да свърши тая работа. Но за сметка на това, когато се наложеше да се свърши тежка работа, сам  искаше да я свърши. Понякога каруци с оръдия затъваха в калта и воловете не можеха да ги издърпат. Радко заставаше зад оръдието и напрягаше сили. Виждаш как краката му се забиват в калта понякога до колене, но когато стигнеше твърда земя, повдигаше оръдието без проблем и воловете отново поемаха на път. А оръдието тежеше повече от половин тон. Много здрав беше този Радко.  Аз не служих по българско. И в Турция бях, и в гръцко, та чак до Албания стигнах. В гръцко бяха ме оставили с този юначага и още едно момче.  Едно такова слабовато, тънко, ще се счупи. Васил му беше името.  Тримата ни оставиха на пост в едни чукари. Ама чукари да ти види окото. То там не е като у нас. Голи скали, докъдето ти видят очите. Ни гора да видиш, ни вода. Храсталаци някакви и бодили. Какво пазихме, не знам, ама заповедта си е заповед. Трябва да се изпълнява. Всяка седмица ни носиха храна: по един хляб на човек за деня и консерви. Така една година и три месеца. Само това ни носеха. Нищо друго. То като си толкова време на едно място и с хората се запознаваш и език научаваш. Селото на пет километра отстоеше от поста, ама всеки ден прескачахме до там, че имаше една красавица-Хела. На доктора жена беше. Градска жена. Като облече онези ми ти ефирни дрехи, до магазина да отиде или пазара да наобиколи – очите ни изтичаха. Точно в десет сутринта излизаше, а ние половин час преди това заемахме атакуваща позиция. Красота. Тялото й като амфора. Като те погледне с тези черни, сякаш присмиващи се очи, направо ти прималява под лъжичката и после цял ден не виждаш нищо, освен нейното прекрасно лице. Мераклии много имаше, ама тя не обръщаше внимание на селяците, камо ли на такива въшльовци като нас. А и мъжьт й красавец беше като нея и най-вече учен човек. Та този доктор веднъж повика Васил, прегледа го и му каза, че има анемия. Еднообразна храна сме яли, малко плодове и зеленчуци. Трябвало повече месо да консумираме. Същото, което ти ми каза преди малко. Този ден като се върнахме в палатката,  видяхме и бай Спиро да прибира овцете в кошарите. Добре, че беше този старец. Кога мляко ще ни гости, кога сиренце направил, друг път кашкавалче, а на Георгьовден-агне ще ни донесе. Хайдушки чевермета правеше. Ти знаеш ли как се прави хайдушко чеверме?
 
-Не, от къде да знам бе, дядо. Аз съм хайдутка само по душа.
 
-Така е. Та ако хванеш балкана и станеш някога воевода, ето как става това. Издълбава се дупка в земята, колкото тава, която съответно да побере агнето. А бе педя най-малко дълбока. Закланото агне след като се изчисти и осоли, отново се слага в собствената му кожа. Поставя се в издълбаната „тава”, зарива се с пръстта и отгоре се запалва огън. Този огън се поддържа цяла нощ и на сутринта агнето е готово. Като го изкараш, костите му се отделят чак. Вкусотияяя… Ако оздравея на Георгьовден такова чеверме ще направя….
 
-Да не забравиш, дядо! -поклатих глава докачливо аз.
 
-Няма, Нели, няма! Та да се върна за овчаря, бай Спиро. Като разбра, че Васко са му открили анемия, каза: „Лесна работа е тая. За няколко месеца е готов. Отивате ей на онзи хълм. Там има костенурки. Хващате всеки ден по една, режете й главата, а кръвта сипвате в една чаша. Момчето да я пие, а вие ще ядете другото. Васко като чу, още повече пребледня и твърдо отказа да пие кръв. Тогава Радко го потупа по рамото и му рече: „Ще пиеш, ще пиеш! Избирай или сам една чаша, или насила две. Щото се разлива, нали разбираш!?
 
Почти едно лято Васко пи кръв от костенурка. Сам,  разбира се. А ние с Радко си варяхме костенурките, като им слагахме малко сол, дафинов лист, откъснат от един двор в селото и черен пипер. Чувствахме се като аристократи. След вечеря свивахме по една цигара и заспивахме с образа на красивата Хела.
 
Преди да дойде есента, дойде един офицер с джип и ни закараха в полка. Разделиха ни. Дали Васко се излекува, не знам, но аз със сигурност няма да мога.
 
-Не говори така бе, дядо!- скарах му се аз.
 
-Защо да не говоря!? Костенурки тука почти няма, Нели. Да не сме в гръцко. Пък и никой не може да ме накара на стари години да пия тая гадост. Освен, ако не дойде Радко, де.
 
Дядо винаги ми разказваше истории от младостта си. Как ги помнеше, не знам? А какво е правил вчера, бе много трудно да се сети. Може би съжаляваше, че не съм се родила момче, та да си поговорим, ей така, по мъжки. Сякаш чу мислите ми, ме попита:
 
-Не намери ли някой момък, за да се съберете?
 
-Не съм! Пък и ако намеря, баш момък няма да е. Минавам тридесетте.
 
-Закъсняваш!
 
-Ами като никой не ме харесва! -засмях се аз.
 
-Мъже не останаха вече. Това е истината. А какви мъже бяхме ние на времето….
 
Не му отговорих. Беше прав. Завиждах на приятелките ми, които вече имаха поотраснали деца. Завиждах за обичта им към тях. Завиждах за детската глъч в дома им. Но какво можех да направя? Как да променя Съдбата, за да ми донесе това щастие? Дълго стоях до леглото на дядо ми. Равномерното дишане ясно показваше, че е потънал в дълбок сън. Тихо излязох от стаята му и тръгнах към изхода на болницата. Бях решила, дядо Салих да ми помогне, ще намери подходящите билки. Каквото и да ми струва,  ще излекувам моя дядо.
 
Къщата на дядо не бе далеч от болницата и реших първо да погледна обстановката и дали не е нужно нещо да се направи преди неговото завръщане. Ключът на външната врата все там си стоеше в процепа между тухлите. Посрещна ме тишина и тежката миризма на стара къща. Не беше проветрявано отдавна. На гредореда се бяха настанили поколения паяци. Усетили топлина , бяха изградили свой собствен дом и необезпокоявани от никого, се размножаваха на воля.  Снимки на живи и покойни вече роднини ме гледаха от стените. Вече прашясали и пожълтели, сякаш се радваха, че отново след толкова години ме виждат. Баба, мама, татко, отдавна не са между живите. Само дядо и аз останахме на този свят. Не исках да оставам сама. Не исках тази къща да опустее напълно. Трябва да направя всичко, за да го спася или поне да поживее още малко и да му се радвам.
 
С порива на младостта и хайдушката си душа тръгнах към близкото село. Рейсове нямаше и затова поех пеш с надежда да ме срещне случаен автомобил в тази посока. Знаех къщата на билкаря, но когато поех по горския път, разбрах, че всичко се е променило. Нямаше ги познатите от детството ми пътеки. Коларският път ми бе непознат. Студеният мартенски вятър довя снега. Бях тръгнала от града с едно кожено палто и ботуши с нисък ток. Снегът все по-бързо натрупваше и на мен ми бе все по трудно да вървя. Спуснатата ми коса се бе спластила и по нея се образуваха топчета лед.  Палтото тежеше от разтопения сняг и имах чувството, че съм качила някое дете на гърба си. Смрачаваше се. Не се страхувах от нощта, но се чувствах страшно уморена. Може би от пътя или от преживяното. Наближавах билото. Там бе селото. Може би половин час и ще съм там. Обувките ми, непригодени за сняг, се хлъзгаха и често, често залитах така, че само късметът ми помагаше да не се търкулна по надолнището. Потта се стичаше по лицето, примесваше се със снега и попиваше в дрехите ми. Ето я и поляната. Пресека ли я, вече съм в селото. Щеше ми се поне светлините да зърна, ей така, за успокоение. Точно в този миг една сянка премина край мен. Сърна! После я последва втора. Уплаших се. Спрях се за миг. Ослушах се. Към мен идваше още нещо. Шумът се усилваше все повече и повече. Облегнах се на близкото дърво и зачаках. Покрай мен като влакова композиция премина един глиган с малките си. После дълго стоях така, въпреки че повече шумове не се чуваха, освен свистенето на вятъра в боровите иглички. И тъкмо да продължа, изведнъж отново рев. Този път на машина. Отдолу по пътя просветнаха светлините на автомобил. Зададе се камион и още щом ме осветиха, спряха. Бяха двама.
 
-Къде си тръгнала, ма моме, по това време!? – и без да дочакат отговора ми подвикнаха. – К во чакаш!? Качвай се!
 
Качих се. В кабината миришеше на алкохол. Бяха се зачервили и разкопчали шубите си.
 
-И къде каза, че си тръгнала?
 
-При дядо Салих.
 
-Билкаря?
 
-Да.
 
-По това време!? Що не изчака сутринта!?
 
Замълчах. Почувствах се глупаво. Нима щях да помогна наистина на дядо си с тези няколко часа?
 
-Мъж нямаш ли?
 
-Не, сама съм.
 
-Друг път така да не правиш! Ясно ли е!?
 
-Да!-отвърнах смирено.
 
-Знаеш ли от къде идваме сега?
 
-Не, не знам.
 
-От месокомбината. Кравата да продадем. Снощи мечка-стръвница разби обора и уби кравата на съседа, на този дето е седнал до теб. Десет сантиметрова врата на трески я направи. Добре, че телето го бил оставил при овцете. Преди седмица девет овце в съседното село убила. Ами, ако те бе срещнала сега, к во правим!?
 
Шофьорът помълча малко и сам отговори на въпроса си:
 
-Жена с картофи на фурна! –после двамата приятели се разсмяха.
 
-А, ето, пристигнахме. Сега ще дойдеш у нас да преспиш, а когато се съмни ще те закарам до дядо Салих.
 
-Не мога да преспя у вас!? Как така!? Аз дори не Ви…
 
-Слушай какво ти казвам, момиче! Не разсъждавай! До дядо Салих има половин час път с камиона. Какво искаш!? Да закъсаме някъде и да ни ядат вълците ли? Влизай в къщата и недей да философстваш!
 
Последвах го. Още щом отвори вратата ме лъхна топлината. Сякаш нов живот се вливаше в мен.
 
-Жена, тури да ядем!
 
Жената, неочаквала гости, се засуети. Започна да прибира разхвърлени от децата неща по пода.
 
В средата на стаята едно кюмбе разнасяше блажена топлина. Две легла и един шкаф бе цялата им покъщнина. Две момиченца се бяха сврели в едното легло, мълчаха и ме наблюдаваха любопитно. Бяха на около пет-шест години.
 
Върху кюмбето къкреше тенджера, в която се варяха картофи. Мъжът сипа по една чаша чай. После жената сложи варени картофи и чубрица. Видя  ми се толкова сладко, помислих си, че бих могла да ям все това цял живот. После ми  даде някаква нейна рокля, която облякох, а мокрите дрехи си закачихме по столовете и ги подредихме около кюмбето да се сушат. Децата като ме видяха с роклята на майка си, почнаха да си шушукат и да се смеят. Постепенно се поосвободиха от срама и започнаха да ме заговарят. По-голямото момиченце се казваще Айлин, а по-малкото Улджай. Не след дълго вече лежахме в едното легло. Бе определено от стопаните за мен, майката с децата на другото, а бащата щеше да спи на пода. Разказвах им приказки. После още една и още една. Така докато децата заспаха в моите прегръдки. Спрях майката, която искаше да освободи леглото от тяхното присъствие и й казах, че ще спят при мен, а те да си легнат на другото.
 
Сутринта ни посрещна с грейнало слънце и пътища отрупани със сняг.
 
На кюмбето отново къкреше тенджерата, в която този път имаше царевица . Закуската бе също толкова бедна, както и вечерята. Това семейство преживяваше само с картофи, царевица и чай. Стана ми болно за тези хора. Не бях предполагала, че може да има такава мизерия. Понякога се мръщех на храни, които тези хора никога не са виждали или опитвали.
 
-Има ли в селото магазин!?- обърнах се аз към жената.
 
-Има, ама ако искате нещо да си купите, ще трябва от къщи да я викнем, че тя в магазина не стои – няма хора.
 
-Добре. Искам да купя прясно мляко и сирене.
 
Жената се засмя.
 
-В магазина няма такива неща. То това във всяка къща го има. Кой ще го купи?
 
-Вярно!–усмихнах се и аз.- Ето ти пари и купи сирене, мляко, масло и кашкавал.
 
-За колко?
 
-За всичките пари.
 
-Ама това са много пари.
 
-Нищо. Заведи ме до магазина!
 
От магазина купих бисквити, халва,чорапи на децата и още куп неща. А децата като видяха всичко това, само дето не полудяха от радост. Скачаха по леглата, прегръщаха ме, а майката чинно прибра по голямата част от кашкавала, маслото и сиренето за идващите дни. Млякото ми се стори толкова сладко, че изпих две чаши, а бисквитите не опитах, за да има за децата. Поисках варени картофи, смачках ги с вилицата, полях го с мляко и направих едно превъзходно пюре. Децата грабеха с лъжици от него и тъпчеха в устата. Премижаваха от удоволствие като малки котенца. Имах възможност да благодаря на семейството за гостоприемството им, като ги нагостя.
 
След закуската мъжът запали камиона и ме закара при бай Салих. Не беше ме виждал повече от десет години, но независимо от това ме позна.
 
-Как си Нели, момичето ми?
 
-Благодаря, добре съм!
 
-Сега ще ти приготвя билките.
 
-Ама те не са за мен!
 
-Знам, знам! За дядо Петър са. Рак трудно се лекува, но да се надяваме, че поне ще удължим живота му с още една година поне.
 
-Дядо Салих, а ти от къде знаеш, че дядо има рак?
 
-Аз всичко знам. Знам и за мечката, и за твоето пристигане, и за сърните, и глигана с малките.
 
-Кой ти каза всичко това?
 
-Нека и дядо Салих да си има своите тайни. Ти си добро момиче, щом си тръгнала посред нощите лек да търсиш за дядо си. Знам, че и за чужд човек би го направила. Добрите хора Аллах ги пази. Мечката до теб ще дойде, но няма да те докосне да знаеш. Само ще те помирише и ще те отмине. Защото Онзи горе те пази.
 
-Е, чак толкова добра не съм…
 
-Дядо ти Петър много се кахъреше, че внуци няма. Казвам му аз, че не това е най-важното, а предопределението човешко. С каква мисия си дошъл на този свят. Само дума или някакво малко дело, осмисля целия ни живот. То може да е само миг, но да се равнява на един живот.
 
Година по късно, както каза бай Салих, дядо почина.
 
Лятото отново посетих дядовата къща. Открехнах пътната врата и влязох в двора. Седнах на стария дънер, който го помнех още от детството си. В двора всичко бе подредено и изметено. Бяха засадени нови цветя, а някъде от стаите на къщата се чуваха смеховете на Айлин и Улджай.