В калта

Ако не отговаряш на уважението, с което си удостоен, не се чуди, че си в калта на времето.
 
Автомобилът бе затънал в една от дупките на коловоза. Шофьорът, нагазил в лепкавата кал, отчаяно се оглеждаше за помощ. В далечината забеляза овчар. Запъти се към него, защото по този път нямаше никакъв шанс скоро да премине друга кола, която да му помогне. Ситният есенен дъжд се бе просмукал в дрехите му, но въпреки това той се загърна с палтото си и се запъти към единствената си надежда.
 -Дал ти Бог добро, човече!
 -И на тебе, господине!
 -Идвам за помощ. Затънах с колата на пътя и не мога да изляза от там. Има ли наблизо някой, който да ми помогне?
 -Че какво дириш по този път? Какво те води тъдява?
 -Кандидатствам за депутатско място и съм тръгнал из селата, за да агитирам хората да гласуват за мен.
 -Аха! Голям човек си значи! –овчарят  го огледа от всички страни и продължи: – По тези пътища само волски каруци пътуват. Пътищата са калпави. Никой не го интересува, че са в това дередже. Аз не мога да изоставя стадото, затова ти ще отидеш в селото и ще потърсиш Кольо. Той има волове. Ако той не ти помогне – няма друг кой.
 -А трактори нямате ли?
 -Че за какво са ни?! Разпродадоха кооператива, раздадоха ни по декар-два нивички и с трактор ли да ги орем!?
 -А камиони?
 -Има един, ама той ходи в града, че тук работа за него няма.
 -Ясно. А къде е това село?
 -Ей там, зад баиря. За час и си там.
 -Благодаря.
 Шофьорът пое по мократа поляна, а овчарят запали цигара и дълго гледа след него, докато го изгуби от погледа си.
 Три часа по-късно с помощта на воловете, автомобилът  бе измъкнат от коловоза и след кратки благодарности от страна на щофьора пое по своя път.
 Минаха години.
 Овчарят слушаше рева на колата, която се опитваше да се измъкне от коловоза. Много коли закъсваха по този път. Все непознати хора бяха, защото местните знаеха, че при дъжд с автомобил по този път няма минаване. Ревът на автомобила плашеше стадото и затова го държеше настрани. Човекът упорито не слизаше от колата, въпреки че бе обвита в сив и задушлив дим.„Ще я повреди и тогава какво ще прави не знам. Упорит човек. Ще оставя стадото, за да му помогна с каквото мога.” Когато той  наближи автомобила, позна оня човек преди години, който агитираше по селата  да ги представлява в парламента. „Затова не слиза от колата, дяволът!”
 -Добър ден, господин депутат!
 -А-а, познахте ли ме? Добър ден! Пак закъсах с колата.
 -Нова кола сте си купили, гледам!?
 -А  не, служебна е.
 -Разбрах, че има нещо такова. Предният  път бяхте по-внимателен с автомобила си.
 Шафьорът се направи, че нищо не е чул и отклони посоката на разговора.
 -Май пак ще трябва да отивам до селото и да потърся Кольо с воловете. Няма друг шанс.
 -Кольо ще го намериш, но веке няма волове. Продаде ги от глад и немотия, а и му искаха някакви документи, че да има право да ги гледа. То в селото една крава остана и тези двадесетина овци. Друго нема.
 -Разбирам. Ще повикам тогава младежи да ми помогнат.
 -Пред теб стои най-младият в селото. Останалите са морни старци. До десетина години селото ке остане и без тях. Младите отдавна са в града. Какво да правят тук, като няма какво да работят.
 -Разбирам.
 -Нищо не разбираш, господин депутат! Човек на властта си. За тези години барем пътя да бе посипал с чакъл, та поне нашето село да те споменува. Хич не идвай тъдява! Веке няма кой да гласува за теб.
 Депутатът нищо не каза, а овчарят му обърна гръб и закрачи към стадото си.