Мустафа

Духовните връзки се каляват  чрез земните изпитания.
 
-Добро утро, съседе.
 -Добро да е! Седни де. Тъкмо кафенце съм направил, че сам като го пиеш, все горчи.
 -Щом си направил, няма да откажа.
 Влязох в къщата, а Иван придърпа един стол, седна и запали цигара. Бе мрачен човек, неразговорлив и особняк. От години не бях го виждал усмихнат, а днес изглежда така ведър и някак си щастлив. За първи път идваше толкова рано у дома, въпреки че ни делеше една ограда. Ако трябваше да дойде за нещо, не се застояваше. Работлив човек. Градината му винаги беше безупречно подредена. Без една излишна тревичка  за разлика от моята, която по нищо не се различаваше от поляната извън двора.
 -Как така се реши да ме навестиш толкова рано?-попитах го аз, докато сипвах кафето.
 -Дълга история!
 -Пенсионери хора сме. Времето е пред нас.
 -Така е!
 Запалих и аз цигара. Топлият вятър предвещаваше и горещ ден.
 -Ванка, днес ми се струваш много ведър. Какво става с теб!? Да не е намесена жена, а!?
 -Ами! То какви ли жени в това село!? Бабички с мустаци само,  като на Панайот Хитов.
 -Е, като ги ощавим, все някоя ще стане.
 Съседът ми се усмихна и отпи от кафето. Усещах, че иска нещо да ми каже, но се затруднява от къде да започне. Реших, че е по-добре да замълча, за да набере смелост и да разкрие душата си. Усещах, че се е случило нещо много важно в живота му и вероятно не знаеше как да подреди мислите си.
 -Аз тази къща я купих две-три години, преди ти да купиш своята.
 -Как така!? Ти не си ли местен?
 -Не, не съм. Добруджанец съм.
 -Добруджанец!? И кой вятър те довя чак тук?
 -Исках да избягам от хората, от себе си, от миналото.
 Мълчаливо слушах Ванката. За първи път го виждах в тази светлина- разговорлив и сияещ.
 -Като дете имах един приятел Мустафа. Прекрасен човек. Добър, работлив и честен. Израстнахме заедно, учихме заедно, после служихме заедно. Независимо че по-късно и двамата се оженихме и имахме семейства, никой не можеше да прекъсне нашето приятелство. След това дойде демокрацията. Раздадоха земите на дедите ни. Но както знаеш, по-хубавите парчета получиха „свои“ хора, а на нас дадоха други земи, по-бедни или далечни. Така стана, че на дядо ми имотите ги взе някакъв роднина на председателя на поземлената комисия, а на мен дадоха земите на дядото на Мустафа. Беше ми неприятно, но реших да ги обработвам, независимо че приятелят ми се жалваше пред съответните инстанции. Постепенно изстивахме един към друг, докато един ден се скарахме здраво. Бяхме по неговите, сега мои земи.
 -Виждаш ли тоя дъб до ръба на пропастта!?-и без да дочака моя отговор продължи. -Ето тук се е родил баща ми. На този клон, хоризонталния, са закачвали люлката, докато жънат. Тази земя винаги е била наша.
 -От аспарухово време или от тракийско? -опитах се да го жегна.
 -Робът като се освободи и става по-страшен господар и от предишния. Алчен, жесток, свиреп и едновременно с това страхлив. Такива сте били и такива ще си останете. Нямате божия страх и сте нечестни. Затова са ви викали гяури.
 -Ти мен за роб ли си ме имал до сега бе, Мустафа!? Още се мислите за поданници на велика империя, а ние ще си останем за вас винаги роби, така ли?
 
Причерня ми. Хванах го през кръста и го хвърлих в пропастта.
 Никой нищо не разбра. Прибрах се у дома съсипан, смачкан и унизен. Надигнах шишето ракия и не спрях, докато не се напих до припадък. Аз убих приятеля си, но за другите той бе изчезнал. Никой не можеше и да предположи, че най-добрият му другар  може да има нещо общо с изчезването му. Търсиха го и с полиция години наред. Накрая предположиха, че е заминал за Турция и спряха диренето. Но аз знаех какво се е случило с него и не можех да се примиря  с това, което съм направил. Наливах се денонощно, за да не мисля за този мой срам.  Останах без работа. Продавах имуществото си за бутилка ракия. Жена ми и синът се видяха в чудо. Станах много раздразнителен и избухвах при всяка крива дума. Започнах да ги бия. По-късно жена ми разказваше, че са ми  се привиждали хора на двора. Излизал съм да ги гоня с брадвата от там. Стоял съм с часове на прага и съм разговарял с Мустафа. А тя горката закарвала детето на майка си, прибирала се у дома и треперела от страх. С пиян човек не можеш да се разбереш. Чупи каквото му падне, спи където свари, бие за щяло и нещяло. Абе нещо ужасно съм бил. След едно мое напиване съм отишъл в полицейското и съм си признал за убийството. Това, да ти кажа честно, не си спомням, но жена ми разправя, че още на същия ден били претърсили пропастта, но като не намерили нищо, сметнали думите ми за пиянски халюцинации. В следващите дни, когато разбрах, че не са намерили тялото, започнах да се замислям дали наистина съм извършил пъкленото си дело, или е било плод на моите пиянски фантазии. Но веднага след като отрезнеех, пред мен като на филм излизаше спомена от убийството и знаех, че само ракията можеше да ме избави от този кошмар. Следваха нескончаеми мъки за близките ми, докато един ден  повикали лекари и ме изпратили на принудително лечение. Няколко месеца съм лежал в болницата. Отначало , привързан към легло с каиши, после, като преминали абстиненциите, на свободен режим. И така докато се оправих. Още щом пристигнах в селото, вече излекуван, душата ми отново се сви. Споменът от миналото ме ядеше отвътре. Всяка среща с близките му, всичко, което ми напомняше за него, убиваше нещо в мен. Разбрах,  че споменът от оня ден няма да изчезне така, ако не избягам надалеч, от всичко, което ме свързва с този кошмар. Казах на жената и детето, че ги напускам и дойдох тук. Ето вече осем години съм в това село, а от убийството са минали близо петнадесет.
 -И не си видял семейството си?
 -Не, не съм! Но си пишем, разбира се. За тях е по-важно, че съм жив и здрав и се надяват, че рано или късно пак ще се съберем.
 -Разведен ли си?
 -Не, защо? Би било предателство от моя страна към тях. Тези, които са изстрадали заради моята жестокост, а и са направили всичко, за да се върна към живота, не заслужават забрава.
 -И сега, какво? Да не би да си решил пак да се събереш с тях?
 -Не точно, но и това ще стане. Нека първо те попитам, ако замина, ще наглеждаш ли къщата и двора,  докато ме няма?
 -Разбира се, ама не очаквай да ги поддържам като теб.
 -Като се върна, ще го оправям. Пожар да не стане.
 -Със семейството ли ще се върнеш?
 -Навярно.
 -Предполагам, че няма да се бавиш.
 -О, това не знам. Първо имам друга работа да свърша и след това ще мисля за семейството си.
 -Че каква по-важна от семейството!?
 Иван се усмихна, лицено му грейна.
 -Вчера получих писмо от нашите. В него-друго писмо. А вътре пише само това: „Извинявай, брат. Мустафа.”
 -Твоят приятел!?
 -Да, жив е!
 От очите на Ванката потекоха сълзи.
 -Отивам да го търся.
 -А къде?
 -Не знам. Ще говоря с близките му и ще го намеря, ако ще накрая на света. Ще си му върна земите. На мен за какво ми са!? Нищо не ме свързва с тях.Та затова не мога да ти кажа, кога ще се прибера. Ей, камък ми падна от сърцето, като разбрах , че е жив. Не заради себе си, заради приятелството ни.