Дюкянджията

Ако в търговията клиентът е недоволен, означава, че продавачът е измамник.   
 
Чичо Ставри погледна часовника си. „Закъснява. Кафето  ще кипне, а нея още я няма. Ще изстине и ще трябва да го претоплям.” Целият дюкян миришеше на леблебия и ръж. Отвори вратата, за да не се вмирисва останалата стока и тъкмо да изкара вече кипналото кафе от огъня, когато на вратата се показа леля Мария.
 
-Калим;ра, Ставракис. Ти к;нете?[1]
 
-Кафе, Мария, кафе.
 
-От моето ли?
 
-Разбира се, да не искаш да ти вдигна кръвното!? То за тая работа кир Теофилаки е специалист, а аз го свалям.
 
Леля Мария се усмихна и седна на столчето.
 
-Дойдох хляб само да взема и тръгвам, че Теофилаки сега ще викне, че не съм му приготвила закуската.
 
-Нали си го знаеш, той си вика за щяло и не щяло. Не му ли свикна?
 
-Свикнах му, разбира се. Толкова години ми трови живота, ама като тръгне с лодката за риба и ми е едно криво, скучно, самотно, чак не ми се говори с никой. Затова, когато го няма, повече на работа го отдавам, та да не страдам по него.
 
Дюкянджията наля в две чашки кафе и пак подхвана приказките.
 
-Вярно ли е, че бай Кочо се споминал миналата неделя.
 
Чичо Ставри много добре знаеше това, защото в дюкяна му се знаеше всичко, което се случваше в гръцкия квартал, но тактически изчакваше пристигането и на леля Параскева.
 
-Отиде си човека, хей така, от мъка. Казват, че като научил, че дъщеря му ще се жени за Митювия син, му прилошало, възлегнал се на миндера[2] в одаята[3] и предал богу дух.
 
-Е, че какво толкова, като иска да се жени за Митювия син?
 
-Как какво!? Нехранимайко и гуляйджия е той! За работа не го търси, ама къде има пиене, там ще го намериш!
 
-И какво спечели бай Кочо с тези си свои притеснения!? Сега гние в земята, а щерка му пак за оня ще се ожени!
 
-Така е,  ама….
 
В този момент на вратата се показа и баба Фроска.
 
-Ор;сте, кир;а Ефросина. Пос ;сте?[4]
 
-Ефхарист;, кир Ставракис, ефхарист;. Кал; ;ме.[5]
 
Дюкянджията поднесе столче на влязлата жена и ги остави сами, за да налее още едно кафенце и на новопристигналата.
 
-Аз за свещи дойдох, че задушница идва….
 
-Въй, как щях да забравя. Ставракис, и на мен десет ми дай… Не, не двадесет, че май нямам никакви – надигна се леля Параскева.
 
-Ей сега ще приготвя! – засуети се дюкянджията. – То вярно, че и жената ми поръча да кача бонбони, жито и бисквити, ама и аз не се сетих за какво й са.
 
Последните думи бяха повече плод на търговския нюх на дюкянджията, отколкото някаква истина.
 
-Ами то май и жито нямам. Сложи ми в торбичката, та да не забравя.
 
-Аз, само да се подсетя де, ама галета дали ти е останала от миналия път? – пак се намеси чичо Ставри.
 
-Амчи то и галета май нямам. Тури, тури, та да не забравя!
 
-И на мен! – отново подскочи леля Параскева. Добре, че се разприказвахме.
 
-Ох, едвам я намерих. Вчера от Ксанти ми донесаха маслини, зехтин и тенекии с аншоа[6] и сега всичко ми е на вили на могили.
 
Дюкянджията никога не би допуснал това да не знае коя стока къде се намира, колко бройки са останали, кога трябва да даде заявка, какъв празник идва и какво ще е нужно и прочее, но стратегията му като продавач  го принуждаваше понякога да послъгва на дребно. До толкова, колкото Господ да му прости греховете. Нали в името на добруване на семейния бюджет правеше всичко това.
 
-Маслини ли? Големички ли са?
 
-Ей сега ще отворя качето, че да ги опитаме. И аз още не знам добри ли са или лоши.
 
В това време на вратата се показа и леля Ирини.
 
-Калимера. Пос исте?
 
Стана една олелия. Ама, ако някои тази глъч може да ги разболее, дядо Ставри изпадаше в щастливо блаженство.
 
-Ммм, не са лоши. От едрите са, с малка кокичка. Заповядайте, заповядайте, опитайте! Добро качество!
 
-Ставри, я ми сложи половинка, а пък ако ми харесат, пак ще намина утре.
 
-Ей сега, ама се притеснявам, че ми е само едно каченце и не знам кога ще свърши. От къде да знам, че толкова ще са хубави. Ама, следващия път…
 
-Добре тогава, сложи ми кило, че да не се притеснявам, ако са свършили.
 
-И на мен сипи кило, и на мен….
 
-На всички ви ще сложа, разбира се. Опа, за малко да разлея зехтина. То, откакто дядо Борис изхвърли камъните от жлъчката с него, по една делва само той ми купува.
 
-Как ги изпикал бе, Ставракис!? Какви ги говориш!?
 
-По рецепта! Значи слага една част мастика и една част зехтин и пие половин час на гладно. Четиридесет дена. Всички камъни от жлъчката и бъбреците излизат. А за язва зехтинът не трябва да се смесва с нищо. Чист трябва да се пие. Най – много в салата да се сложи, наместо олио. За половин година и казваш сбогом на язвата.
 
-Сипи ми едно шише зехтин, тогава. И мастиката да не забравиш!? Ще кажа и на съседката, че мъжът й страда и той от язва. Много се мъчи човека, ама щом лечение има, що да не опита.
 
-Виж, язваджиите от аншоата не трябва да ядат. Хубава е, угнила, ама за язвата вреди. Баща ми не сядаше на масата без херинга. Хляб и аншоа му беше най – сладко.
 
-То и на мен дай една тенекия, че и моят си я обича пущината.
 
-Ама като я обезсолиш, сложи и от зехтина, та да видиш какво ядене е само.
 
-Ставракис, я дай и на мене една тенекия…
 
-Абе, няма разваляне! И гости да ви дойдат, има с какво да се отсрамите.
 
-Вярно е! – съгласяваха се жените и пълнеха торбите, а дюкянджията не спираше:
 
-То,  кафенце ако нямаш, бонбони и мастика, гостите ще си отидат.
 
-Малеее, щях да забравя! -провикна се леля Ирини. От истинското кафе ми дай половинка, че децата ми заръчаха да взема. Викат леблебията била фалшиво кафе. Ние до сега какво пиехме!? Префърцунени работи.
 
-Модерни са вече хората, лелю Ирини. Научиха се на хубавото. Цигари пушат вече. Кой взима тютюн?
 
-Мале, моят ще ме убие. За малко да забравя цигари да му взема и кибрит. Добре, че ме подсети.
 
-Като спомена за подсещане, вчера идва Кольовата Екатерина. Дай ми захар вика, че ще правя сладко от смокини. А портокали взе ли? – питам я аз. -То без портокалови корички и бадеми, какво сладко ще стане!? Добре, че й казах, та иначе щеше да орезили всичкото.
 
-Я, Ставрако, да не забравя и аз да взема захар, че да не се връщам.
 
-Та може ли една къща без сол, хляб, брашно, ориз, чер пипер, бахар, кимион и захар да остане.
 
-Вярно! Добре,  че ме подсети, сол и кимион щях да забравя.
 
-А на мен бахар и чер пипер ми сложи, че май свършиха.
 
-И на мен Ставраки брашно и ориз.
 
След час дюкянджията изпращаше поживо – поздраво трите жени с препълнени чанти от магазина. Отвори им вратата, защото ръцете им бяха заети с препълнени торби от стока.
 
В този момент покрай дюкяна преминаваха двама мъже.
 
-Калимера, Ставри.
 
-Калимера!- поздрави и дюкянджията своя съсед. Проследи с поглед мъжете, защото единият от тях не му беше познат. Не бе влизал в дюкяна. Иначе щеше да знае какво е пазарувал предния път. И не само това. Махна с ръка и бързо се прибра в магазина си, че там го чакаха още няколко жени, които бързаха да бъдат обслужени.
 
-Голям търговец! – каза съседът на непознатия. – Може би последният голям търговец край морето.
 
-Че какво му е голямото!?
 
-Мислиш ли, че е дребна работа на рибари да продаваш аншоа!?
 



[1] Добър ден,Ставракис. Какво правите?
 

[2] Дървено легло, обикновено в кухните, с възглавници по него за възлягане след храна.
 

[3] Отделна от къщата стая, лятна кухня.
 

[4] Заповядайте, госпожа Ефросина. Как сте?
 

[5] Благодаря, господин Ставракис, благодаря. Добре съм.
 

[6] Вид средиземноморска дребна риба, хамсия.