Далеч от себе си

Обществото никога не се е интересувало за конкретния човек, а само от собственото си благополучие.
 
Събуди се от хлопването на вратите на първите автобуси. Стана веднага въпреки студа, защото в противен случай неговите конкуренти щяха да го оставят гладен. Само на стотина-двеста метра приготвяха денонощно дюнери. Хора, които не познаваха глада, хвърляха понякога цялата си храна в коша, което бе спасение за него. Неосъзнато те му даряваха живот близо десет години. Десет години в мизерия и с надежда, че нещо ще се промени и той ще започне отначало. Не вярваше, че отново ще има дом, но се надяваше поне на работа. С работа човек би могъл да си позволи поне стая с легло, би се хранил от труда си, а не да се унижава като бърка в кошчетата за смет. В такъв момент хората го гледаха с презрение, сякаш самият той е искал да е така. Някой от тях след време ще го последват, но те все още не знаят какви превратности ще им донесе живота. С работа би могъл да се изкъпе дори през зимата, дрехите да си изпере и дори жена да си позволи. Гледаше момичетата и му ставаше болно. Никога, никога не можеше вече да ги има. Те бяха в друг свят, толкова далеч от неговия, че дори не го приемаха като човек, камо ли за мъж. А той все още бе такъв и имаше своите потребности. Имаше нужда от ласки, любов и нежност. Понякога сънуваше как го милват нечии нежни женски ръце. Понякога правеше дори любов. А любовта насън е много по-силна. Толкова силна, че живееш със спомена за нея месеци, дори години и не ти се иска да правиш „обикновена” любов, защото може да се разочароваш от истинската.
 
Тази сутрин закуската бе бедна. Някой го беше изпреварил или хората, които бяха посетили закусвалнята, бяха гладни. Реши да обиколи казаните с надежда, че може да открие някой изхвърлена дреха или храна. Циганите денонощно ги претърсваха и почти нямаше надежда да открие някакъв метал, за да го върне. А когато това се случваше, си купуваше цигари. Не храна, не дрехи, а цигари. Едничкото му удоволствие. Цигарата го връщаше в спомени. Караше го да се чувства и той като обикновените хора. Ако имаше възможност да си купи и кафе, тогава бе истинско блаженство за душата му. Бе свикнал да гладува, бе свикнал да трепери от студ, но не свикна с това да проси. „Все пак човек трябва да има някакво достойнство, ако ще и това да струва живота му”-бе казал някога на един свой събрат.
 
Но в казаните не откри нищо, с изключение на една приполовена бутилка от „Кока-кола”. Изкуши се да я вземе. Не беше пил това питие близо пет или повече години, а толкова много го обича. Сви шишето под якето и побърза да се прибере в съборетината. Бързаше да се върне, защото там поне не духаше вятър, а и понякога се довличаха други скитници и му превземаха „дома”. А тук се бе устроил с легло от дъски, на които бе сложил един дюшек. Бе меко и удобно легло. Два юргана го спасяваха от ужасния студ. Дори шкафче си имаше. Документи, снимки и ценности като:свещи, гребен, старо огледало, лъжици, вилици, канче, чайник, на който си вареше липов чай, събран от дървото в двора, та дори будилник, който не работеше, но бе стар и му напомняше за бащината къща, където имаше същия.
 
-Хей, приятел!-повика го някой.
 
Обърна се. Беше негов побратим по съдба. Виждаха се често, но никога не бяха контактували помежду си. Сега малко се изненада, че му проговори и дори се зарадва на това.
 
-Няма смисъл да се прибираш. Бутнаха къщата. По-добре си потърси друго място за живеене, че тази нощ ще е студена.
 
Не му отговори, а се забърза към „дома”. Тежки камиони вече отнасяха съборетината в неизвестна посока. Багерите ръмжаха свирепо и заглаждаха терена. Всичко беше изгубено. Постоя малко и си тръгна. Къде да открие нов дом, когато всеки защитаваше територията си с кръв. Ако отнемеше нечия, щеше да си има неприятности с изгонените, а и благият му характер не му позволяваше да стори такава неправда.
 
Цял ден се скита. Все пак понаобиколи места, където може би ще намери подслон, но всичко бе заето. Вечерта наближаваше. Отчаяние сломи душата му. Имаше ли смисъл да продължава!? Тези въпроси го терзаеха непрекъснато. Един живот, в който няма никаква светлина за поносимо бъдеще. Без дом, без семейство, без приятели, без подкрепа от когото и да е. Сам. Това дори не е съществувание, камо ли живот. Дори зверовете имат бърлоги, където да се приютят.
 
Отдавна мракът бе обгърнал кварталната градинка. Светлините на отсрещния блок една по една угасваха. Хората заспиваха, сгушени един в друг. Излегна се върху пейката и се загледа в звездите, в луната, която се промушваше през клоните на дърветата. Не им се зарадва, както някога, когато бе млад или по-скоро когато не оценяваше, че е бил щастлив. „Може би ставам бездушен към красивото!”- замисли се той – „Това е страшно! Какъв ли ще стана тогава след пет, след десет години! Нима трябва да живее човек такъв живот, за да осъзнае, че се превърнал в безсърдечно същество!? Не е ли по-добре да прекрати мъките си и, ако има друг свят, да се пресели там!? Нима има по-лош от този!? Достатъчно мъки! Сбогом, гнусен мой живот!”
 
Тогава сякаш нещо се възроди в него и видя красотата на звездите. Сякаш те го приветстваха по свой си начин. Стори му се, че луната се усмихна и срамежливо се скри зад ствола на кестена. Заспа щастлив, че душата му не се е вкаменила от бездушие и той все още може да я запази.
 
——————–
 
Из сутрешните вестници:
 
„Кметът на града лично разпореди да бъдат обезопасени опасните сгради с преградни мрежи и указателни табели. Тяхното разрушаване започна вчера и ще продължи до края на месеца….”
 
„Клошар на видима възраст между 45 и 50 години умря от студ на пейка в квартална градинка в града. Трупът на мъжа е бил открит от живеещите наблизо, потвърдиха от ОД на МВР. Това е първата жертва на студа тази зима в града.
 
Облеченият в шушляково яке и дебел панталон мъж най-вероятно бил легнал на пейката, за да пренощува. От ниските температури бездомникът се вкочанил, свлякъл се от пейката и издъхнал. Преди зазоряване температурата в Пловдив е била минус 14 градуса.
 
Все още се установява самоличността на мъжа, тъй като липсват документи, казаха от полицията. Няма следи от насилие.”